Петър Волгин: «Въпросът дали България е демократична държава е силно дискусионен»

Събитията от последните дни ме убеждават, че отново се налага да си припомняме някои основополагащи принципи на демокрацията. В една парламентарна демокрация е съвсем естествено мнозинството в парламента да се пропука, шефът на парламента да бъде сменен, а правителството да падне след вот на недоверие.

Петър Волгин: "Въпросът дали България е демократична държава е силно дискусионен"

Като резултат от подобни процеси или се образува ново мнозинство, или идват предсрочни избори. Също напълно демократични процедури. Навсякъде се случва това. И когато стане нещо подобно, политици и коментатори го приемат напълно спокойно. Никой не пищи от ужас, никой не говори за преврат, никой не се обявява за свещена крава, която, насъсквани от Путин тъмни сили искат да преформатират на бифтек.

Погледнато от този ъгъл, днешна България трудно би могла да бъде наречена демократична държава. Наблюдаваме едни депутати и министри, които така самоотвержено са се вкопчили във властта, все едно от това зависи животът им. Особено гротескна стана ситуацията, когато се обсъждаше оставката на шефа на парламента.

Депутатите и министрите от «Продължаваме промяната», най-голямата партия в управляващата коалиция, се държаха така, все едно че ако техният човек престане да оглавява Народното събрание или те загубят вота на недоверие, ще настъпи Потоп 2.0. Подобни смехотворни апокалиптични пророкувания могат да бъдат обяснени с политическата неопитност на тези хора.

Съдете сами.

Довчера си бил Г-н Никой, изведнъж от продавач на хапчета или стажант в офис са те сложили да управляваш държавата или парламента.

Подобни кариерни подскоци замъгляват съзнанието и тези скачащи персонажи заживяват с усещането, че са незаменими, че гениалността струи от тях на талази и че ако не са на власт, слънцето няма да изгрее.

Само че колкото и да не им се вярва на фронтмените на «Продължаваме промяната», слънцето ще продължи да изгрява, дори и когато те напускат началническите кабинети в държавата.

Всъщност премиерът Петков имаше един печеливш и в същото време достоен политически ход. Още когато ИТН се оттеглиха от властта, премиерът трябваше да обяви оставката на цялото правителство. И да каже, че щом вече липсва парламентарната подкрепа, отиваме веднага на избори. Пък нека народът да реши кой е прав и кой крив в създалата се ситуация.

Едно такова принципно действие със сигурност би спечелило много привърженици на Петков и респективно на партията му. Той обаче тръгна по друг път. Път, по който са вървели много предишни управляващи и който трудно би могъл да бъде наречен достоен. Започна се с кандърдисването на разни депутати, най-вече от ИТН, да напуснели парламентарната си група и да подкрепяли ПП. Това не само не е принципно действие.

То не е и особено умно.

Защото, съгласете си, трудно можеш да водиш смислена политика, да прокарваш важни реформи, когато зависиш от няколко отцепнически гласа. И къде е гаранцията, че тези, които са напуснали доскорошните си съпартийци, няма да напуснат и теб, ако някой друг им предложи по-добра оферта?

А най-лошото ще бъде, ако някой в управляващата коалиция реши да използва политическата криза, за да премахне ветото върху Скопие. И не е нужно да си чел засекретените паметни записки, за да имаш подобни опасения.

Още в началото на своето управление Кирил Петков и външнополитическият му екип недвусмислено показаха, че за тях това е абсолютен приоритет.

От всичките им изказвания и действия се натрапваше един извод – да позволим на РСМ да почне преговори за членство в ЕС, пък за историята и за правата на българите в тази държава ще си говорим после. Ако остане време. Сега трябва бизнесът да върви. В крайна сметка дори и бизнесът не тръгна, а толкова хвалената самолетна линия София — Скопие беше канселирана, както биха се изразили Петков и англоговорящата му компания, поради липса на интерес.

Вярно е, че България е подложена на отвратителен чуждестранен натиск да свали ветото върху Скопие, но истинският политик си личи именно в подобни ситуации.

Достойните политици не хленчат, не се обявяват за олицетворение на войната с мафията или за жертви на преврат. Достойните политици не се вкопчват във властта и не организират протести срещу опозицията.

Не е проява на добър вкус да се опитваш да останеш на власт още някоя и друга седмица.

В демократичните държави не се прави така. В демократичните държави управляващите политици не изпадат в истерия, когато са загубили парламентарна подкрепа, а спокойно започват да се готвят за следващите избори. В светлината на последните събития въпросът дали Бълтгария е демократична държава е силно дискусионен.

(заглавието е на редакцията)