Проф. Боян Дуранкев: Бъдещето на енерегиката не се решава чрез преговори във Фейсбук и битка между „русофили“ и „американофили“

От няколко дни текат преговори между представители на партиите в евентуално ново правителство — ПП, БСП, ИТН и ДБ. Експерти от тези партии часове наред обясняват какво според тях трябва да бъде направено, за да живеем по-добре. С въпроси разумни ли са тези предложения и какъв ще бъде реалният ефект от дискусиите се обърнахме към икономиста проф. Боян Дуранкев.

Проф. Боян Дуранкев: Бъдещето на енерегиката не се решава чрез преговори във Фейсбук и битка между „русофили“ и „американофили“

— Г-н Дуранкев, започнаха преговорите за управленската програма на евентуално ново правителство. Според Вас правилен ли е подходът да се събират всички идеи накуп и да се обещава, че всичко ще бъде изпълнено?
— Образно казано, вероятно ще е много приятна гледка в едно книжно томче да се съберат всички значими литературни произведения на ХХ-ти век, или пък един оркестър да се опита да изсвири всички симфонии на Бетовен и Брамс едновременно. Естествено в такъв случай ще се произведат само небивалици, които не са ефективни за никого. Както казваше Кузма Прутков, трудно е да обхванеш необятното! Няма как — в рамките на най-много десетина дни — да се решат всички задачи, които миналото и настоящето поставят пред следващите 4 години, като се стигне до необходимия консенсус. Освен това, всеки от 4-те партньори в бъдещата коалиция, за да не бъде заподозрян (понякога напълно основателно) в конформизъм или алчност заради властта, да не носи в „кошницата си“ идеи и предложения, които отсрещната страна трудно би приела, освен ако не е всеядна.

Но опитът това да се случи въпреки всичко, неизменно ще опре до една малка „възлова“ частица от всичките аспекти на преговорите — парите от бюджетите за 2022-2025 г. Не бива да се подминава и фактът, че при подготвяната „Програма за бъдещото управление“ ще трябва да се стиковат интересите и предложенията на 18-те работни групи, които вече започнаха заседанието отделно една от друга. Няма да крия, че някои от наименованията на групите будят подозрения, че авторът им е с дефицити в икономическата теория и практика (например, „Земеделие“ — а не по-широкото „Селско стопанство“ и т. н.), но отсъстват комисии за важни елементи на развитието (като „Промишленост“, а е съществен сектор; „Строителство“, „Търговия и вериги на доставките“; „Наука“ — тя не влиза в образованието, въпреки че то се ползва от нея; „Развитие на публичната собственост“; „Европейски и международни проекти“). Възможно е тази какафонична постройка, базирана на секторни политики, да се окаже набързо приет план за действие, който няма как да бъде изпълнен.

А гражданите са претоварени със значими очаквания, които — ако не се сбъднат, ще предизвикат известния бумерангов ефект — недоверие към коалиционното правителство, неговото смъкване и провеждането на поредните нови избори. Затова по мнението на моите колеги и на мен, по-добре щеше да бъде при изработката на бъдещата „Програма за бъдещото управление“ да се избегне печално известния „отраслов подход“ (сектор по сектор), като се замени с програмно-целеви подход, а именно: „Програма 2022“, която да е фокусирана върху решаването на най-спешните проблеми („трите кита“ на развитието): (1) здравеопазване; (2) енергетика; (3) доходи, потребление и фискална политика. Тук се коренят и най-големите различия между бъдещите партньори, следователно точно те трябва да се премахнат. Останалите секторни политики могат да „изчакат“ сформирането на Народното събрание, след което да се пристъпи към стиковането на предложенията по всички други политики. Още повече че „Бюджет 2022“ отдавна чука на вратата, а не бюджетите за 2023-2025 г. Едно затъване в благото на детайлите може след това да бъде предпоставка за скорошно прекратяване на този политически „брак“, който женихите подготвят.

— На всички е ясно, че може да бъде направено много за намаляване на административната тежест върху бизнеса. Но възможно ли е да бъдат осъществени идеи като някои от предложените по време на преговорите — например бизнесът да каже кои 100 неща най-много му пречат и те да бъдат премахнати, или да се правят комплексни проверки на фирмите — когато има данъчна проверка да го проверява и агенцията по храните и пожарната, за да не идват постоянно на проверка хора от различни структури?
— Президентът Шарл дьо Гол направи през 1968 г. едно знаменателно заклинание: „Да — на реформите, не — на бардака“! В контекста на тази формула стоят две задачи: от една страна, „бизнесът“ да не бъде притискан да си върши дейностите в рамките на спазването на закона; от друга страна, държавата да регулира и контролира дали някой хитрушко — в името на печалбата — няма да послъгва както потребителите, така и конкурентите. И по линия на едната, и по линия на другата задача, компромиси не може да има. А в България десетилетия виждаме и „притискане“, и „бардак“! Впрочем, все повече държавата в развитите страни провежда успешно преди всичко технологичен контрол — спазват ли се стандартите, не се ли слагат вредни заменки, лъже ли се с рекламата и PR-а, плащат ли се данъците и таксите, не се ли прави опит за подкупване на държавни служители и т. н. Казано под сурдинка — припомнете си брилянтния филм с Тодор Колев „Господин за един ден“ — страшилището на бизнеса е „бирникът“, най-често в случая НАП. „Притискането“ започва от тази институция и чрез нея (по команда „свише“ спрямо едрите новобогаташи), продължава през прокуратурата и съдебната система, завършва — понякога за щастие с хепиенд — в Европейския съд. Да, държавата трябва да си върши работа 24 часа в деня, 365 дни в годината, но в рамките на закона; да, бизнесът трябва да уважава също закона, а не да гледа да го промени в своя изгода (в България също е пълно с такива примери) или да го заобиколи. Приятното е че младите момчета и момичета, които в момента водят преговорите за правителство, не забравят да повтарят, че ще изкоренят корупцията и ще създадат почтени правила, което означава че поне 2/3 от проблемите за бизнеса ще бъдат елиминирани. Дано не стане, както казваха навремето: искахме да стане по-добре, стана както винаги!

— Има ли полза от заявените шаблонни намерения, като например да подпомогнем микро фирмите и регулаторните режими за тях да са по-опростени? Възможно ли е, за една голяма верига от сладкарници изискванията да са едни, а за малък квартален цех за торти правилата да са други?
— Въпросът е важен, понеже европейската аксиома е „равенство на възможностите“. Икономически тълкувано, това означава всеки да знае периметъра на свободни действия, които очертават неговата свобода (закони и култура), както и да знае, че това се отнася едновременно и за лилипутите, и за великаните. Спор няма, правилата трябва да са еднакви за всички в икономическото състезание… въпреки че гигантите са склонни да ги нарушават. В конкретния случай, малката сладкарничка ще си плати данъците тук, а голямата верига ще се усмихва от някоя офшорка, кимайки радостно с глава: „Пак ги прецакахме“! Освен това, голяма част от „великаните“ са заплаха за дребосъка от фирми, понеже предпочита неикономическо развитие — като изкупува по-малките, за да ги затвори или за да ги развие. И още — доста „интелигентни“ бизнесмени нарочно дробят фирите си, за да ползват отслабени регулации. Така че „Системата на икономиката“ се нуждае от основен ремонт, но това няма да стане — поне в Европейския съюз и България (като член на този съюз) преди следващото десетилетие.

— В преговорите бяха набелязани цели, които няма да може да бъдат изпълнени дори за цял мандат на евентуално следващо правителство, като например трети тунел под Стара планина в източната част на страната. Удачно ли е в ситуация, когато още нямаме правителство, а предстои приемането на бюджета за 2022 г. да занимават обществото с проекти, за които няма да има пари поне през следващите 7 години, какъвто е времевият хоризонт на оперативните програми на ЕС?
— Хубавото е, че поне не става дума за производството на български космически кораби и разходки до Марс и Венера, освен на Луната… Но, както отбелязах по-нагоре, лимитиращият фактор на мечтите е приходната и разходната част на държавния бюджет и на притока на безвъзмездните европейски фондове. И така, няма как да не знаем, че само възстановяването и развитието на инфраструктурата изисква повече от 25-30 млрд. лева; че здравеопазването тепърва ще поглъща милиарди за лекуване на нуждаещите се болни и лекуващите се от постковид синдромите; че милиарди ще са необходими за „обновяване“ на „дефицитните на пазара“ трудови ресурси — лекари, медицински сестри, учители и т. н. Да добавим към всички тези подвижни пясъци на финансите и необходимостта от намаляване на държавния дълг, който се разду извънредно много. Така че бюджет 2022, та даже и до 2025 г. — евентуално последната година на коалиционното правителство, са ограничени и позволяват промяна около 3-4% средногодишно, което е много, много ограничено. Трудно финансовият министър ще може да повтори думите на ковчежника Шарл Калон към кралица Мария Антоанета: „Ваше величество, това, което е възможно, вече е направено; това, което е невъзможно, ще бъде направено“. Затова по-точно ще бъде да се ползва мисловната максима на Франклин Д. Рузвелт: „Ние може да си позволим всичко, от което се нуждаем; но не може да си позволим всичко, което искаме“.

— Приемането на бюджета за 2022 г. е най-належащата задача на новия парламент. Това че дискусията се измества към мечти за бъдещето, не е ли бягство от решаване на настоящите проблеми? Първо започват да търсят единно мнение за това необходима ли е нова ядрена мощност в страната, нещо, за което има различни позиции от години, вместо да търсят спешни решения за настоящите високи цени на тока, а дискусиите за АЕЦ може да вървят, докато се намери консенсус.
— Отсъствието на прагматично и точно решение за бъдещето на енергетиката на България през последните три десетилетия — няма планове и програми, има „стратегии“ на хартия, придружено с „братско“ насърчаване да не се развиват допълнителни мощности и даряването на някои мощности на олигархията, поставя много остро въпроса както за „физическото“ осигуряване на необходимата енергия, така предоставянето u на достъпна цена за всички. Съдбата на енергетиката чука на вратата, а отсреща няма решения, затова е тази прибързаност, още повече че трябва да сложим катинарите на някои ТЕЦ-ове.

Въпросът не е дали ще гледаме към „братушките“ или към „Козяк“, понеже сме в ЕС, а как да се осигури трайно и мъдро решение. Но то не се случва чрез преговори във Фейсбук, понеже става дума за сделки; освен това, бъдещето на енергетиката трябва да се реши с консенсус, включително с участието на ДПС и ГЕРБ, а не чрез битки на „русофили“ и „американофили“.

— Възможно ли е постигането на леви цели с десни мерки, както Кирил Петков от ПП заяви, че ще правят? И как в тази формулировка се вписва например заявената от Кирил Петков подкрепа на идеята на БСП минималната заплата да бъде процент от средната? Това лява цел ли е или дясна мярка?
— Понеже в основата на „Продължаваме промяната“ стоят „харвардци“, ще припомня афоризма на конгресмена-републиканец Джон Ешбрук: „Харвардският професор е човек, който мисли, че американският орел има две леви крила“. Със сигурност тези млади наши новобогаташи ненавиждат бедността (тя не радва никого), но не смеят да си помислят че е възможно да посегнат на богатствата на ближните си. От друга страна, може би за най-бедните българи повече подхожда откровението на Владимир Буковски: „Аз не съм от десния и не съм от левия лагер. Аз съм от концлагер.“ Защото да живееш ден за ден не е живот. И да заключа, ако минималната заплата бъде определена като процент от средната, това не е икономическо, не е политическо, а математическо решение. Ако госпожа Нинова го е предложила, нека да покаже на черна дъска с бял тебешир с каква формула е пресметнала заплатата на чистачката на „Позитано“ и тогава ще се убедя че е права.

— Как според Вас ще намерят пресечна точка позициите на БСП и ДБ за икономиката на страната?
— Няма да бъда оригинален, ако повторя старата теза, че в много отношения БСП стои вдясно (защитава „плосък“ корпоративен данък), а ДБ — вляво (защитиха обществената собственост на Росенец). В момента имат общ интерес — участие във властта не толкова с „победителите“ от ПП, колкото против ГЕРБ и ДПС (с условие, понеже за БСП десетилетия беше „стратегически“ партньор).

— В преговорите за икономическата политика на евентуален нов кабинет имаше и доста екзотични бих казал идеи. Например Любомир Каримански от ИТН предложи да бъде поставена цел за нивото на инфлацията и при отклонение от тази цел да се прави анализ каква е причината и да се включват монетарните политики? Възможно ли е това в условията на валутен борд и на фона на заявката ни, че искаме да влезем в еврозоната? Ние някаква различна монетарна политика от тази на ЕЦБ ли ще провеждаме?
— Има интереси, които са свързани с особено богати българи, които държат еврови позиции в наличност и същевременно — дължат левови дългове. Те настояват валутният борд да падне и да не се приема еврото. Правете си сметката.

— От БСП пък казаха, че ръстът на спестяванията в банките са един балон, който расте, а фондовата борса е с малки обороти и това трябва да се промени. Възможно ли е административно да се дадат стимули хората да инвестират на борсата. И в момента на пазара има много чуждестранни инвестиционни фондове, които предлагат голяма палитра от възможности за инвестиции, а всеки който си хареса някое дружество от търгуваните на фондовата ни борса, може да си купи акции от него.
— Ръстът на спестяванията изостава от ръста на инфлацията. Инфлацията „гризе“ всякакви спестявания на бедните и на средния слой, но радва приходната част на бюджета, понеже данъците растат почти пропорционално на цените. Не спестяванията са „балон“, има балони на други места — например в строителството, но на тях нещо не им обръщат внимание. Очертаващият се проблем е като многоглава ламя: висока инфлация, намаляващо потребителско доверие, растящ държавен и частен дълг. Въпросът е къде ще се скъса най-слабата нишка, която може да предизвика поредния „черен лебед“.

Нашият гост
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. Икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. През 1980 г. завършва социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. — професор. Дуранкев е автор на повече от 80 статии, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови комуникации в УНСС и във Висшето училище по застраховане и финанси.

Труд

Коментари:

comments powered by HyperComments