Логото на предизборните ни кампании: «Ние мразим»

Предизборната кампания стартира вече и официално. За гласовете ни се състезават кандидатите за президент, вицепрезидент и депутати в следващото Народно събрание. Състезанието е в дисциплината „политическа реч“. То е отборно — говорят заедно или един през друг самите политически кандидати, техни говорители, фенове, или професионални пропагандатори на хонорар. Говорят на нас. Ние сме тяхната аудитория от зрители и слушатели — ние сме тези, които те убеждават или разубеждават, като ни подтикват да вземем определено решение, изгодно за тях.

Логото на предизборните ни кампании: "Ние мразим"

По теорията на Квинтилиан — първият учител по реторика в Рим (90 г. н. е.) и автор на 12-томния шедьовър Nstitutio oratoria (Обучение за оратора) — има две задължителни условия за речта, която засяга държавни въпроси, за да бъде тя убедителна и завладяваща аудиторията. Първото условие е въпросната реч да се произнася от човек с доказано висок морал, а второто — да се опира на безспорни факти.

Е, добре. Съветите на Квинтилиан може и да са били уместни навремето си и да са служили за ориентир на изкушените от ораторското изкуство римски сенатори. Но, съотнесени към българската политическа практика, те звучат някак си неуместно и неадекватно.
Защо?

Първо, защото в България моралът на политическия оратор съвсем не е определящ за неговата реализация — нито за честотата на медийните му изяви, нито за степента на вниманието, което получава от читателите и седящите пред екраните. И второ, защото фактите в речта му обикновено срещат безразличието на родната публика — тя е всезнаеща и обръгнала на скандали, нея я вълнуват коментарите, още повече, ако са ругателни.

Като знае това, всеки внимателен наблюдател у нас — и без да е Аристотел или Квинтилиан — може да каже, че най-завладяващата, интригуваща и въздействаща предизборна сказка е практически тази, която съдържа омраза.

Тук не става дума за тази „реч на омразата“, която стана термин, внесен у нас с програмите за „толерантност“ към различните по раса, произход и сексуална ориентация. Става дума за омразата „мейд ин България“, за тази омраза, която си произвеждаме в индустриални количества и която носи оригиналният български вкус.

Какво е омразата? Тя е отрицателна емоция, несъвместима с обичта — чувство на антипатия, отвращение и враждебност към някого, както и силно желание да се репресира, озлочести и унищожи намразения.

Психолозите твърдят, че хората в цял свят мразят онези човеци, организации или явления, които застрашават тяхното здраве и благосъстояние. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно нашенците. Ние май обичаме да мразим, омразата за нас не е отрицателна емоция и затова мразим наред — и това, което уврежда интересите ни, и всичко друго, което другите на харесват.

Произвеждаме си омраза навсякъде — на улицата, в офиса, в блока, в институциите, в партиите. И я консумираме с наслада. Мразим държавата си. Правителството. Опозицията. Депутатите. Комунистите. Демократите. Партийците. Безпартийните. Протестиращите срещу властта и глашатаите u. Руснаците. Американците. Президентите и премиерите — бившите, бъдещите и настоящите. Мразим и данъците. И тия, дето не ги плащат. И реформите. И липсата им. Бившата Държавна сигурност. Днешните служби. Съда. Прокуратурата. Мразим и изборите.

Ако имаше лого на нашите предизборни кампании, то трябваше да изобразява нашето искане да накажем предишните, които са ни разочаровали и да изберем по-малкото зло, от което очакваме най-лошото. С две думи казано — на логото може би трябваше да пише: „Ние мразим“.

Но защо да ограничаваме темата в кръга на политиката? Ние свикнахме взаимно да се ненавиждаме — поединично и по групи. У нас е обичайно родителите да ненавиждат учителите, пациентите — докторите, пешеходците — шофьорите, работниците — работодателите, и обратно.

Грехота е, но е факт, че в последните десетилетия, а и по-рано препоръката на поета „силно да любим и мразим“ се спазва стриктно, за разлика от всички други препоръки, като например тази за ваксинацията.

Българската ненавист, като продукт на обществените отношения, се пласира наедро — и в традиционните медии, и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни, клевети и обиди. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с айфона в кревата и продаваш на хиляди хора вражда. Инвестираш агресия. Ако някой те спре — то ще се сметне за цензура.

„Света Петке — пише някой във фейсбук — за именния ми ден искам да ми подариш един коронавирус, който да умори едновременно Путин, Байдън, Борисов, Радев, Гешев, Пеевски, Доган.“ 

Кой го пише това? Някой маргинал, напушен с трева? Не, един достопочтен пенсионер — бивш съдия. Блокирали го и той се жалва.

Как можахме да допуснем това? Да се тровим с омраза, да оцеляваме и да я гълтаме пак? Питаме не за да ни отговори някой, а за да напомним, че не е задължително винаги да бъде така.

Анна Заркова

Коментари:

comments powered by HyperComments