Президентът трябва да е неутрален, да свързва всички, да е над партийните боричкания

Институцията е носител на неутрална власт, която има самостоятелно значение и влияние върху трите разделени власти

Президентът трябва да е неутрален, да свързва всички, да е над партийните боричкания

Държавният глава е вън и над борбите на партийната арена и има един политически императив – общонационалният интерес

Навлизаме в оспорвана кандидат-президентска кампания след месеци на задълбочаваща се политическа криза и задаващи се ценови шок и икономическа депресия. В такива исторически моменти по традиция получават особена чуваемост анти-демократични идеи за “силна ръка», “ненужен парламент», а “спасители» от всякакъв калибър са готови да прегазят конституционния ред в името на мимолетно пребиваване във властта.
На фона на роящите се в такъв обществен контекст конюнктурни, партийни и дори профански интерпретации на смисъла и съдържанието на демократичните институции, в частност на президентската, е уместно да се припомнят някои фундаменти от конституционната философия, вградена в българския властови модел.

Часовниковият механизъм е сглобен, за да работи ефикасно и точно, но ако се заменят част от механизмите и зъбчатите колела с подръчни материали, пак ще работи, но неизменно ще дава дефекти и отклонения. Така е и с конституционната система – ако властовите институции излязат извън пределите, дефинирани от Конституцията и нейната философия, системата започва да дава дефекти и отклонения, които, независимо от политическата врява и партийната запалянковщина, са способни да ерозират в дълбочина развитието на страната.

Конституцията от юли 1991 г. има три фундамента, които удържат единството и равновесието в общество и държава, като нашите, където има дълбоки разломи: в отношението към историческото минало, дълготрайна традиция на еднолични режими, еднопартийна власт и авторитарно-тоталитарно управление, обемащо повече от половин век (1934-1989 г) и етническо разнообразие, заредено с парещи спомени от миналото. Ето ги в телеграфен вид. Първият е еднонационалният характер на държавата — гражданска нация, а не етно-нация, с ясни маркери на националната идентичност: официален български език, принадлежност към християнската цивилизация – източното православие, съчетано с мирно съжителство с всички инославни, иноверци и атеисти, които са част от националната общност. Вторият фундамент е семейството: съюз между мъж и жена, закрила на майчинството и пр. И третият, но не и по значимост, е полицентричният модел на властта, който препятства еднолични режими, гарантира взаимно сдържане на висшите конституционни органи и възможно по-широко политическо представителство на разнородните социални групи. В случая ще говорим именно за този трети фундамент от гледище на мястото и ролята на президентската институция.

Както е добре известно, в условията на парламентарното управление на президента е отредена ролята на „неутрална власт“ – държавноправна концепция, разработена още от Бенжамен Констан и получила различни модификации в съвременните конституционни системи. Парламентарният модел е безспорният образец за демократично управление, в което гражданите имат думата в противовес на президентското управление и президенциализма, като негова по-крайна форма, в които всичко е в ръцете на “силния водач» и както сочи социалния опит, по правило води до авторитаризъм и потисничество. Президентската република в САЩ е блестящото изключение от това правило, което се дължи на националната специфика: строги ограничения върху едноличната власт, произтичащи от федералния характер на държавата, независим съд, силно гражданско общество и дълготрайна демократична традиция.

Президентът в българския конституционен модел не е нито протоколен церемониалмайстор, нито пък титуляр на изпълнителната власт или участник в партийните борби.

Институцията е носител на неутрална власт, която има самостоятелно значение и влияние върху трите разделени власти.

Президентът е вън и над борбите на партийната арена и има един политически императив – общонационалният интерес и единството на нацията около ценностите, прокламирани в Конституцията, а не в партийни устави или субективни политически възгледи.

Ключов елемент на „неутралната власт“ е политическият арбитраж за преодоляване на междуинституционални и политически напрежения и конфликти, защита на конституционния ред и участие във формирането на ключовите национални приоритети.

За да се осъществява тази роля, е нужно държавният глава да е равно отдалечен от партийните интереси и да има капацитет за диалог с всички, на които част от българските граждани са поверили политическо си представителство.

В това отношение, както неведнъж съм отбелязвал през годините, е ключово пълноценното осъществяване на една от най-важните функции, които Конституцията отрежда на президента – т.нар. „комуникационна власт“.

От конституционния пиедестал на „единството на нацията“ държавният глава има изрично уреденото право на обръщения към нацията и към парламента.

Не става дума за наследените от тодорживково време банални новогодишни адреси, след които по телевизора пускат „Дунавското хоро“, а за политически изявления, които целят да повлияят на основни, стратегически посоки на националната политика и да мобилизират подкрепа на общественото мнение за тях.

Изявления, които не чертаят партийни граници, а сочат градивни решения, цел и хоризонт. Президентът трябва да е генератор и даже катализатор на национално съгласие и единение; да е неизтощим радетел за диалог с всички в името общите национални цели. Държавният глава няма право да демонстрира лични пристрастия, симпатии и антипатии към партийните върхушки, защото е конституционно задължен да олицетворява единството на нацията, част от която са гражданите, симпатизиращи на тази или онази партия.

Силната демократична легитимация на прекия вот за президент създава динамичен баланс на партийните мнозинства, винаги когато има промяна в обществените настроения между два избора за НС. И това се прояви в политическата практика от 1991 г насам — винаги когато партийното мнозинство започваше рязко да губи доверие, в президентските избори печелеше кандидат от друга политическа тенденция.

Все същата е логиката — търсене на съгласие — във вицепрезидентския пост. Това е институционалният механизъм, който стимулира конструирането на по-широки коалиционни мнозинства за избор на президент — партийни или пък съсловно-професионални.

Диалог, надпартийност, градивност, съгласие, баланс – това в крайна сметка са ключовите понятия, изграждащи конституционния дизайн на българския президент. Дано в тези избори видим пълноценни дебати именно в такава посока, а не по-нататъшно затъване в африканизацията на политиката – понятие, което въведох в началото на годината в българската публична среда, като опит да се онагледи свеждането на политическия процес до кланова междуособна война за контрол върху властта и ресурсите, без оглед на общото благо. А именно то – общото благо – е цивилизационният белег на успелите и модерни общества. Не безогледната конфронтация, политическият реваншизъм и безкрайните партийно-олигархични вендети. Не и управленският произвол, клиетелизъм и корупция. Има ли капацитет българското общество да излезе от своя омагьосан кръг? Надеждата умира последна.

Борислав Цеков, Труд

Коментари:

comments powered by HyperComments