Главните виновници за афганистанската катастрофа: Буш -младши, Блеър и „мейнстриймските“ СМИ

Жордж Монбио, редовен сътрудник на британското издание The Guardian, счита, че главните виновници за афганистанската катастрофа са Джордж Буш-младши, Тони Блеър и техните привърженици.

Главните виновници за афганистанската катастрофа: Буш -младши, Блеър и „мейнстриймските“ СМИ

Сега всички са виновни за катастрофата, сполетяла Афганистан, с изключение на онези, които я отприщиха. Да, Джо Байдън се прецака с прибързано си бягство. Да, Борис Джонсън и Доминик Рааб не успяха да предоставят подходящи и навременни мерки за евакуация на особено уязвимите хора.

Има някакво неистово желание в медиите да убедят читателите, че порицанието не се отнася до онези, които започнаха тази война с неясен край без реалистични цели или планиран изход, а след това водеха войната, без да се интересуват от живота и правата на афганистанския народ. Това са Джордж Буш-младши, Тони Блеър и техните привърженици.

Всъщност самооправданието на Блеър и прехвърляето на тежестта на вината към Джо Байдън в края на миналата седмица се оказаха новини от „първа страница“, докато тези, които се противопоставиха на тази пагубна война преди 20 години, остават зачеркнати от повечето медии днес. Защо? Защото признаването на грешката на онези, които отприщиха тази война, би означавало да се разкрие ролята на медиите за нейната подкрепа.

Всяко справедливо разглеждане на грешките в Афганистан, Ирак и другите страни, завладени от торнадото на «войната срещу тероризма», трябва да включва пагубната дейност на средствата за масова информация. Ура патриотизмът в афганистанската война беше почти повсеместен и всяко несъгласие се смяташе за нетърпимо. Когато силите на Северния алианс нахлуха в Кабул, измъчваха и кастрираха пленниците си, изнасилваха жени и тийнейджъри, The Telegraph призова читателите:

„Радвайте се, радвайте се“, а The Sun  излезе с двустранен редакционен материал, озаглавен „Срам за предателите: зло, зло, зло … глупаци са онези, които предсказват бедствие за коалиционните войски.»

В „Гардиън“ Кристофър Хич, привърженик на „войната с терора“, коментира тържествения момент с думите:

„Страхотно, ха ха ха и тра-ла-ла … Очевидно поражение не може да има. Талибаните скоро ще станат история.»

Малкото журналисти и общественици, които се противопоставиха, бяха включени в черния списък „идиоти, полезни на Осама бин Ладен“. Те бяха обвинени в „антиамериканизъм“ и „про-тероризъм“, осмивани по всякакъв начин, очернени и лишени от възможността да говорят публично навсякъде.

В „Индипендънт“ Дейвид Ааронович каза:

„Ако се противопоставяте на започналата война срещу тероризма, тогава добавяте гласа си към припева на световното хленчене“.

От тези атакуваи в СМИ противници на войната, които познавам в САЩ и Великобритания, всеки получи заплахи за разправа.

Барбара Ли, единствената от депутатите от Конгреса, гласувала против предоставянето на правителството на Буш на правото да използва военна сила, бе принудена да прибегне до денонощна охрана.

В надигналия се маккартистки плам обявилите се против войната групи, такива като Women in Black, бяха причислени от ФБР като «потенциални терористи».

Тогавашният американски държавен секретар Колин Пауел се стараеше да убеди катарския емир да вкара цензура в «Ал Джазира», един от малкото рупори, постоянно съпротивляващи се на воинствените стремежи.

След като държавният секретар на успя с тази «демократична» маневра, авиацията на САЩ бомбирдира кабулския офис на «Ал Джазира».

Мащабните медии се оказаха резервирани за тези, които бяха в подкрепа на авантюрата.

Същото се случи преди и в хода на нахлуването в Ирак. От цялото време на ВВС само 2 % бе предоставяно на опоненти.

Опитите за съпротива на лъжата, оправдаваща нахлуването във вътрешите работи на суверенна държава — лъжата, че Саддам Хюсеин притежава оръжие за масово унищожение и уж отказва да води преговори — бяха затрупани от цунами патриотичен екстаз.

Защо голяма част от СМИ бяха така кръвожадни?

Защо така силно заобичаха куршумите и бомбите, а толкова слабо дипломатическите преговори?

Всъщност, защо изпитваха чисто удоволствие, когато позираха върху купчина човешки тела?

Друг фактор във Великобритания е невъзможността да се договорим за нашата колониална история. В продължение на векове интересите на нацията са се смесвали с интересите на нейните най-богати представители, а интересите на богатите са силно зависими от грабежа на колониите и военните действия, които го осигуряват. Подкрепата на отвъдморските войни, дори и най-разрушителните, се превърна в патриотичен дълг.

Дори при катастрофалното поражение в Афганистан, някои журналисти не научиха урока си.

СМИ продължават да ни размахват утешителни лъжи за войната и окупацията.

Те продължават да оправдават атаките с дронове, извършвани и поощрявани от окупационните сили.

Опитват се да намерят нови доказателстав за законността на решението да се започне войната.

Войните на Буш бяха подхранвани от американските ултраконсервативни религиозни фундаменталисти, които имат повече общо с талибаните, отколкото с жените с либерални възгледи…

Ако сте журналист на Запад и се докоснето до хуманитарна тема, то от този момент нататък получавате прозвището фанатик.

Тези, които черпят своите доводи от царството на бомбите и ракетите, биват представяни като «умерени» и «центристи».

А тези, които се съпротивляват с помощта на словото, се превръщат в «екстремисти».

Неудобният факт, че «екстремистите» се оказаха прави, а «центристите» заприличаха на глупаци, днес щателно и настойчиво се забравя.

Петя Паликрушева

Коментари:

comments powered by HyperComments