Нищо ново под Луната: Украинизация — училища, вестници и концентрационни лагери

Почти всичко ново е добре забравено старо

Нищо ново под Луната: Украинизация - училища, вестници и концентрационни лагери
Ако някой феномен от настоящето не намери аналози в миналото, това може да говори за две неща. Първо — че е измислено нещо наистина иновативно. Капитализъм, оръжия за масово унищожение или интернет. Второ: изглежда зле сте търсили.

В светлината на неотдавнашната «Кримска платформа», антиконституционните езикови закони и изказвания на такива несъмнено ярки пресонажи, като Кремин, Порошенко, Арестович или Зеленски, започва да изглежда, че украинизацията — това е бич, който пада с гръмък свист върху гърба на украинците само в последните няколко десетки години. И която се актуализира на фона на гражданската война и стремително пикиращата икономика, затова цялото това нещо спешно трябва да се тонира, т.е. да се замаже, да се маскира.

Но ако се обърнем към историята … Още преди първата в света идея за «независима Украйна» да дойде в главата на неудачния адвокат и теоретик на терористите Николай Михновски, далечната Австро-Унгарска империя вече преследвала своята политика на украинизация.

Украинците, по-правилно малорусите, в руската империя влизали в държавния елит, ставали митрополити и генерал-фелдмаршали. В австрийската «русина», както ги наричали, били граждани дори не от втори (това място тотално било окупирано от унгарците), а от трети сорт.

Но се приближавала война, при това тогава никой не знаел, че тя ще бъде Светова, а още повече Първа — а значи, че дори тези русини трябвало да бъдат направени поне малко верноподани.

До излизането на книгата «Приключенията на добрия войник Швейк» всички считали, че няма излишни войници.

Междувременно националното съзнание на жителите на Галичина след революционната 1848 г. бавно, но сигурно нараствало, заедно с развитието на икономическите и индустриалните отношения. В цяла Европа възниквали и се оформяли нации, Изтокът не бил изключение. Русините говорели почти на същия език, макар и с различия, като техните малоруски събратя от другата страна на границата. Те непрекъснато си ходели на гости (като дядо Грушевски, който издавал книги в Австро-Унгария и обичал да получава пари в Русия) и като цяло не били особено лоялни към германското правителство, считайки себе си за един народ. Именно за това единство австрийските политически стратези решили да се вкопчат. Осъзнавайки, че тази «магия» работи и в двете посоки.

Те наистина поели идеята, че русините и малорусите са отделен народ. Само че отделен не от австро-унгарския конгломерат от нации, а от руския. Разбира се, дори цяла една държава не е в състояние да създаде цял народ изкуствено, нито тогава, нито сега. Но преодоляването на обективните исторически и икономически процеси и тяхното насочване по правилния начин било напълно разрешима задача. Между другото, австрийските власти направили същото по отношение на полския национализъм — защото Варшава също била в ръцете на руските императори.

Например куп политически партии популяризират удобната за Виена програма на „украинофилските“ националисти, а „русофилското движение“, което се радвало на най-голяма популярност до Първата световна война, трябвало да бъде внимателно притиснато. Олес Бузина пише за тези политически игри с доста сарказъм преди десетилетие и половина.

Имперските власти, виждайки преди всичко недостатъчната ефективност на своята политика, прибягвали и до наказателни процеси и обвинения в шпионаж и държавна измяна срещу русофилите. Първият наистина мащабен репресивен наказателен процес срещу русофилското движение (това е „Процесът на Олга Грабар“, кръстен на един от главните обвиняеми).

Той е стартиран от властите през 1882 г. и оттогава винтовете започват да се затягат непрекъснато. Но германците наистина се развихрили с избухването на Първата световна война.

Губейки в резултат на знаменитото руско настъпление през 1914 г. практически цяла Галичина и Полша, австрийците обвинили за загубата русофилите.

И започнали арести.

Дори убийства.

Като Максим Сандович. Или ги изпращали на изгнание — като Тит Мишковски.

Но голяма част от русофилите били изпращани в концлагер.

«Талерхоф».

Нищо ново под Луната: Украинизация - училища, вестници и концентрационни лагери

През това място преминали над 100 000 човека.

Около 20 % от тях умрели.

Нищо ново под Луната: Украинизация - училища, вестници и концентрационни лагери

Имало и други, по-малко известни концлагери, например Берьоза — Картузская, но те били с по-малко благозвучни названия и съответно били забравени.

Нищо ново под Луната: Украинизация - училища, вестници и концентрационни лагери

Към всичко това се добавял и произволът на военната полиция.

Можели да те обесят, ако намерят в дома ти портрет на Лев Толстой.

Или за църковна проповед срещу войната.

В репресиите и доносите участвали постоянно представители на украинското националистическо движение, а също поляците.

Остраняването на конкурентите с всякакви способи — това звучи толкова по европейски, нали?

Общоруският патриотизъм за много се превърнал в бавна и мъчителна смърт.

Австрийската империя, подобно на германската, след като се разпаднала през 1918 г., не надживя детището си.

В гражданската война, която започва в територии без власт, но с куп оръжия, започнали да участват почти всички. Но общоруските патриоти, оцелели в концентрационните лагери, не можели да се съревновават с добре хранените, въоръжени и добре организирани украински националисти. Но Бялата и особено Червената армия — можели!

Привържениците на Централната Рада, а след това привържениците на Петлюра, които се държали на на немските(а след това и на полските) щикове и честна дума, бяха изхвърляни от Украйна няколко пъти и всеки път с все по-малко усилия — тъй като те не се ползвали с подкрепата на населението.

Но след края на гражданската война победоносната Украинска ССР, парадоксално, била пометена от втора вълна на украинизация. Политически коректните украински историци МНОГО не са склонни да си спомнят това. Но такъв историк и публицист като Владимир Корнилов е събрал цяла колекция от изрезки от вестници и списания за това как през 20-те и 30-те години на миналия век хора с украински (!) фамилии били уволнявани от държавни постове поради незнание или нежелание да изучават украински език!

По този начин дори тази украинизация, която виждаме навсякъде днес, има дълги и силни исторически корени. Съвременните украински политици и «шпрехенфюрери» (както ги наричали) са просто плагиати. Не казвам, че без тези две вълни на укрепване на национализма украинската нация никога нямаше да се появи. Но е напълно глупаво да се мисли, че такива мощни и целенасочени исторически проекти не са имали решаващо въздействие върху появата на Украйна във формата, в която тя съществува днес.

Видната изкуственост на това държавно образувание има един основен плюс. Той е обратим. Така че, ако навреме бъдат намерени сили, които да бъдат принудени от обективни причини да се борят с тенденцията към национализъм, те ще бъдат успешни. Разбира се, сега това е невъзможно в Украйна, с оглед на бързото плъзгане на държавната система в откровен фашизъм. Но какво е това, ако не задача за нас и за Русия?

Руската култура, философия, литература и политическа мисъл неизбежно включва украинската. Украинската култура, красива, ярка, оригинална, наистина съществува. Но като част от общоруската. Иван Котляревски, Остап Вишня, Александър Довженко или Николай Лисенко постигнаха голям успех и създадоха шедьоври заедно със своите великоруски колеги и братя, в сътрудничество и единство.

Както показва опитът, дори концентрационните лагери не могат напълно да превърнат всички „русини“ в „украинци“.

Историята ще постави всичко на мястото си.

А ние трябва да й помогнем в това.

Евгений Таманцев, специално за News Front
Петя Паликрушева, превод и редакция

Коментари:

comments powered by HyperComments