Историята на Украйна: Този сюжет е измислен, всички съвпадения с реалността са абсолютно случайни

Лесно ли е да се фалшифицира историята? Разбира се, че не. Това е непосилна задача — както за самичък човек, като за голяма институция, така и за цяла държава.

Историята на Украйна: Този сюжет е измислен, всички съвпадения с реалността са абсолютно случайни

Няма как да измислите нова битка, ако тя не е спомената в нито едно писмо, отчет или счетоводна справка относно плащането на наемници. Няма как да измислите нов крал, ако от него не са останали портрети, не се споменава в аналите, няма дипломатическа кореспонденция с други владетели, няма корона. Нямат как да създадете нова държава от нулата, ако не сте разкопали нито един град, принадлежащ към нея, не сте намерили нито една монета, изсечена от нея, не сте открили следи от нейното взаимодействие със съседите, нито … Стоп!

Но има такова чудо на чудесата. В него няма крал, крал, император или херцог. Няма определени територии, граници и национална валута. Дори име няма, което практически никой не използвал до 19 век. Но това «чудо», въпреки това по някакъв неразбираем начин съществува повече от хиляда години. След като успя да не остави никакви съществени доказателства едновременно с това.

Украйна е уникален исторически феномен.

От една страна, тя обективно съществува. От друга страна, активно отрича собственото си минало, опитвайки се в същото време изкуствено да създаде някаква негова алтернатива. Но поради факта, че тази алтернатива е поразителна в невежеството си на фона на енциклопедичните идеи на всички други исторически школи, като някаква странна фантазия, украинският национален мит, а с него и цялата държава, всъщност висяг във въздуха.

Положението е крайно несигурно.

Как се случи това? В крайна сметка историческите факти (поне в достатъчно глобален мащаб) отдавна е невъзможно да бъдат фалшифицирани.

Историята като наука направи съществена крачка към „точността“. Според съдържанието на изотопите на металите в монетите учените определят кога, къде, по каква технология и от какво сребро е изсечен предметът. По пергамента учените определят на коя равнина са пасли овцете, от чия кожа е направен и каква порода са животните. От емайла на един зъб учените успяха да открият цял ​​непознат досега вид хора. Накратко, всеки факт вече може да бъде проверен и, ако е невярен, да се опровергае.

Затова творците на новата «история на Украйна» — са майстори на интерпретацията.

Двойни стандарти. Мълчание. Демагогия. Казуистика. Всичко, което позволява да не се спори с фактите, а дори да е чучело, то да се полага в предварително зададеното от измислената теория ложе.

Например. Имало такава държава — Рус. Тя обединила около себе си много източнославянски и фино-угорски племена. Простирала се от Лвов и Полоцк до Рязан и Ростов. Столицата първо се намирала в Ладога, след това в Новгород, след това в Киев, след което двеста години по-късно всъщност се преместила във Владимир, а още сто и петдесет години по-късно — в Москва. Династията на князете през цялото това време била непрекъсната (въпреки че в Киевското княжество, което според закона нямало своя собствена династия, царували, замествайки се един друг, представители на различни клонове на един и същ клан на Рюриковичи). Така че киевският княз Юрий Долгорукий, който основава Москва, е прекият предшественик на Александър Невски (също киевски княз), той е пряк прародител на Иван Калита, а той е Иван Трети, при който територията започва да се нарича „Рус“ започва да се чете на византийски, и приема съвременната форма — Русия.

Тоест, виждаме тук пряка приемственост — една и съща княжеска (а след това великокняжеска) династия, едно и също име, същата култура, религия, традиции и политически институции. Правилно?

Не. Според украинските историци всичко това са две различни държави. Една от тях е Украйна. По-скоро не Украйна, а Киевска Рус. По-скоро тази Рус, която е Украйна. По-скоро на онзи етап Рус, но бъдеща Украйна, защото думата „Украйна“ (а не „оукраина“ — звучаща различно и с малка буква) ще се появи едва след няколко стотин години. А другата част е един вид „Московия“. Защо Московия, ако Москва няма да стане столица още дълго време? И ако тази държава никога в живота си не се е наричала така в нито един документ? Дори Сигизмунд Херберщайн пише, че да наричаш Рус „Московия“ и нейните жители „московити“ е също толкова нелепо, колкото да наричаш всички французи „парижани“.

И на какво основание тази „Московия“ е отделена от „правилната“, „украинската“ Рус? Ако Рус беше единна феодална държава, която включваше Чернигов и Новгород, Переславл и Твер, Лвов и Ярославл при равни условия? Които също постоянно „разменят“ князе, дружини и друго население помежду си? Къде е границата между „Рус“ и „погрешнта Рус“?

Много пъти съм чувал, че киевските князе през XI век биха били много изненадани да научат, че са „украински“. Но ми се струва, че някои князе от Нижни Новгород или Муром, след като научили, че те, оказва се, са «московити» (т.е. московчани), ще бъдат още по-изненадани.

Другите примери са още по-забавни. Да вземем единствения исторически момент, в който украинските територии наистина са имали своя държавност — епохата на Национално-освободителната война на Богдан Хмелницки срещу поляците. В резултат на Зборивския мирен договор трите воеводства на Полско-литовската общност получават широка автономия и са дадени под властта на хетмана, който е васал на полския крал.

Няколко години по-късно този хетман с всичките си територии доброволно попада под властта на руския цар Алексей Михайлович (освен това същото е единадесетото в списъка на исканията на запорожските казаци да ги приемат „под волята“ на царя, преди това те били любезно отхвърляни, защото не искали война с Полша). След това, в резултат на поредица от войни, интриги, предателства и кръвопролития, левобережните земи отишли към Русия, а дяснобережните земи (с изключение на Киев) към Речи Посплита. «Вечен мир».

Всичко подредено по ранг.

Но не. Това било московската окупация. Нещо повече, окупацията не била на казаците — пъстра дружина от руснаци, поляци, евреи, татари, литовци, унгарци и не е ясно кой още (както всички пътешественици, посетили Сич, отбелязват в хор), а именно украинци! Въпреки че нито Богдан Хмелницки, нито полковниците му, нито обикновените казаци (доколкото знаем) никога не са се наричали украинци. Те се смятатли за наследници на Руси. Но нима с това можеш да смутиш истински националист?!

В никакъв случай. Той с лупа ще търси на картата на XVII век топонима «Украина», незабелязвайки редом до него по-крупните «Руско царство», «Червонная Рус», «Киевска Земя» или «Подолие», които очевидно не се отнасят към «Украина».

Той ще нарича украинци князете Вишневецки, Острожски или Барятински, макар те цял живот да са говорили на руски, полски, френски и латински.

Той ще назове за символ на украинската държавност «тризъбеца», намеквайки, очевидо, че първия украиски цар е бил Посейдон.

Ще доказва, че украинският език — това не е южен диалект на руския, натиквайки в него сума ти полски думи.

Езикът е отделна тема. Всеки украинец, изучаващ полски, е неизбежно изправен пред констатацията на факта, че буквално ВСЯКА дума на украински, която се различава от руския си аналог, неизбежно се оказва взета от полския.

Четейки произведенията на Шевченко, Коцюбински или Марк Вовчк през 21 век, човек неизбежно се удивлява: на какъв суржик, по съвременните стандарти, са написани! И въпреки факта, че Шевченко официално се смята за „баща на украинската литература“, трябва да признаем, че украинският език (или по-скоро малороруският диалект, както тогава го наричали) се формира едва тогава. До 19 век украинска литература изобщо не съществува. Но по дяволите тази литературата!

Мистериозната „Древна Украйна“ не остави след себе си нито един документ на украински, нито една сечена монета, нито една държавна институция, нищо. Да не говорим за най -важното за държавата — нейните територии.

Категорично. Лвов, дори по времето на същия Шевченко, не се счита за Украйна, той остава полски град до Втората световна война. Не се счита за Украйна и Одеса — бившият турски Хаджибей, превърнат в „Перлата край морето“ на Григорий Потьомкин, херцог де Ришельо, генералите Де Рибас и Лангерон. Към Украйна не се числят и донските степи, в които, след като намерил там въглища, индустриалецът Хюз основава град Юзовка, сега Донецк.

И в никакъв случай към Украйна не били нито кримските ханове, които живеели в луксозния дворец Бахчисарай, нито Суворов и Ушаков, които нощували в Севастопол, не можели дори да си представят, че това, оказва се, е „историческата земя на Украйна“.

Дори Киев, гордата столица на Русия, градът на Булгаков, Вертински, Малевич и Бердяев, до 1917 г. нямал никакво отношение към никакви „украинци“. Да се ​​залепи нещо цяло от тези различни парчета, като Франкенщайн, си остава почти нереална задача.

И все пак Украйна е налице. И колкото и да е неприятно за някого, украинската нация обективно съществува през последните няколко десетилетия, възниквайки, в строго съответствие с постулатите на Енгелс, едновременно с появата на капитализма на тези територии. Това е негов продукт, тъй като капиталистическата система навсякъде води до формирането на нации и в зависимост от икономическата тенденция е в състояние или да ги слее (ако печалбите растат), или да ги раздели на малки парчета (ако материалното положение се влоши ). А ако има нация, трябва да има история. Дори ако за да стане така, трябва да тълкувате фактите по начин, който не би хрумнал на някой пациент от болница на името на Павлов.

Но разчитайки на такава очевидно крехка основа, без да сте сигурни в миналото си, е невъзможно да гледате уверено в бъдещето. Лишени от истинските си корени, изпитващи постоянно разочарование поради деградацията в настоящето и невъзможността да се намери спасение в миналото, хората неизбежно стават роби на собствената си агресия. Това е банален, но не по-малко верен психологически закон, формулиран в зората на психоанализата. И колкото повече им посочвате явната шизофрения (в чисто медицинския смисъл на този термин) на версията на историята, която изповядват, толкова по-активно ще отричат ​​обективните факти, колкото по-агресивно настояват, толкова по-дълбоко отивате в изкуствено конструираната реалност на украинците. Уви, това е неизбежно.

Но има и добри новини. Начинът, по който украинската нация се появи бързо и без надеждна историческа основа, означава, че този процес все още не е необратим. И все още не е късно да върнем нещата назад.

Ако икономическата тенденция се промени, ако светът, както е предсказано от най-авторитетните и проницателни икономисти (като Михаил Хазин или Сергей Григориев), се разпада на регионални анклави и Русия стане лидер на един от тях, ако мощно се втурне напред, влачейки съседите си заедно с нея — украинците бързо ще се отърсят от псевдоисторическата обвивка. Защото тя ще им попречи да продължат напред.

Разбира се, това няма да стане веднага. А най-агресивните почитатели на русофобската фантазия ще трябва да бъдат неутрализирани поотделно. Както и съзнателни врагове, които едва ли дори за секунда вярват, че е възможно вечно целенасочено да продължават да го настройват срещу общоруското историческо наследство. За това ще трябва да се погрижим. Но резултатът ще си заслужава — 40 милиона души отново ще станат част от нашия общ съюз, а не заложници на враговете ни. В крайна сметка руснаците не изоставят своите, нали?

Евгений Таманцев, специално за News Front

Петя Паликрушева, превод и редакция

Коментари:

comments powered by HyperComments