Българино! Свали шапка и падни благоговейно на колене на това свято място!

143 години от Освобождението на България от петвековното османско иго
И ДНЕС ЙОЩ БАЛКАНЪТ ЩОМ БУРЯ ЗАФАЩА!….
доц. д-р Петър Ненков
Българино! Свали шапка и падни благоговейно на колене на това свято място!
Шипченската епопея! Тя ни кара в мигове на съвършено откровение да надникнем в сърцето си и да извадим от там най-съкровените думи, най-вълнуващите поетични метафори, с които да изкажем своя възторг и преклонение пред подвига на шепата опълченци и руски воини , които в знойните августовски дни на 1877г. покриват дивния старопланински връх Шипка с бели кости и кървав мъх, покриват го с неувяхваща и гръмка слава.
На 31 метровия паметник, извисяващ се на върха, са написани думите:
„Българино! Свали шапка и падни благоговейно на колене на това свято място!”
Едва ли ще се намерят най-точните сравнения и епитети, които може да роди добронамереният човешки ум, за тези герои, които полагат костите си пред олтара на Отечеството ни, но не допускат тъмата на робството отново да прекърши едва проблесналите лъчи на Свободата!
Често се питам: И все пак трябваше ли да я има тази трагична и величава Шипченска епопея? Трябваше ли да има толкова много кръв и жертви, толкова много разбити души и черни забрадки на неутешими войнишки майки и вдовици?
Трябваше!-отговаря сърцето. В нашата история трябваше да има Шипка, за да може България да съизмерва с този чутовен връх своето достойнство и чест!
И да се самоуважава! За да не й тежи на съвестта,че е получила свободата си даром ! Защото за нея, Свободата — българите се сражаваха,като лъвове умираха и се превръщаха в безсмъртни!
Опълченците на Шипка! Всяко докосване до подвига им ни кара да наведем глави в синовна почит, да помълчим вглъбени в себе си и после изведнъж да избухнем в пречистващ огън, който ще ни очертае ново измерение на понятията “дълг” и „родина”, „себеотрицание” и „саможертва”.
Свирепите боеве за отбраната на прохода започват на 9/21 август 1877 г. Въпреки предупреждението на началника на опълчението, генерал Столетов, че срещу прохода настъпва 27 хилядната турска армия на Сюлейман паша с 42 оръдия, командирът на 8-ми армейски корпус в Търново, генерал Фьодор Радецки не изпраща подкрепления на малобройния българо-руски отряд. Той е убеден, че турците не ще похлопат на “заключената врата” защото проходите в Източна Стара планина са по-лесни за преминаване и не се охраняват от руска войска. И това за малко не обръща изхода на войната на 180 градуса.
Виновни това да не стане са 7 хиляди българи и руси, решени да умрат до един, но да не дадат ключа за прохода на врага! Въпреки своето огромно превъзходство, въпреки своите неистови юруши Сюлейман паша, покрил името с мрачна слава на палач на храбрите черногорци, няма да успее да проникне в Северна България, за да деблокира обсадената армия на Осман паша в Плевен.
От военна гледна точка победата на малобройния руско- български отряд при Шипка е парадокс, но това е една неизбежност, обусловена от историческия процес, защото тук се сблъскват мракът и светлината, робството и свободата!
Самоуверен, Сюлейман паша телеграфира в Цариград:
”До довечера ако е рекъл Аллах и ако противникът не се опита да избяга, аз ще го смажа! До довечера проходът ще падне и войските ми ще минат през Балкана!”
Нима ще падне заветният хълм? Нима ще падне отново тъмата на робството? Не, не, три пъти не! — ще кажат българските опълченци и руските воини!
Положението е критично! Минутите са решаващи, а секундите — фатални! Победата клони към турците, птичето на военното щастие е вече кацнало на рамото им.
И още миг и ще падне върхът, но няма да има празнични салюти на Босфора, защото никой от защитниците не мисли да бяга, а такива хора е трудно да бъдат победени.
В критичния момент на сражението се чува нареждането Самарското знаме да бъде свалено от дръжката му и изгорено, за да не попадне в плен, затворите на оръдията да се извадят и дори предупреждение към генерал Столетов да се спасява, тъй като турците отрязват пътя за отстъпление към Габрово. Патроните са привършени, щиковете са пречупени и орлите вече не летят към тях, но остават прикладите и онази стоманена вяра, за която куршуми няма открити!
Орловци плачат, като деца и молят своите командири да не предават Шипка. На командира на сапьорната команда, поручик Романов, е заповядано всеки момент да запали фитилите на фугасите, с които е миниран върхът.
И когато отчаянието започва да взема връх над изморените от августовския пек и непрестанните атаки защитници, на прохода се ражда подвигът на опълченеца Леон Курдов, който с неизбухнала граната в ръка се хвърля срещу налитащия противник с вика:”Че какво братя, ако ще се мре, славно да умрем!”
Ражда се подвигът на командира на 3-та опълченска дружина майор Чиляев, заменил геройски загиналия при защитата на Самарската светиня в боя при Стара Загора, подполковник Калитин.
Той се обръща към своите бойци с думите:
”Братци! Неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим дорде ни дойде помощ, ако ли не, всички ще положим костите си за свободата на България!“
И за да бъде по-славна смъртта на тези храбреци, решават да я посрещнат с легендарната песен “Шуми Марица окървавена”. С нея се хвърлят срещу налитащите турски табори.
Силите обаче се топят непрекъснато. Окопите пустеят, пълни с трупове. Патроните и снарядите свършват. Жаждата е вопиюща и смъртта надвисва, като костелива вещица над последните защитници на прохода. Те изпъчват геройски гърди и с един нямаш аналог в световната военна история дух извършват нещо невиждано дотогава — с камъни и дървета, със строшени пушки и колела на оръдия, с труповете на своите другари отблъскват бесните турски талази.
Дърветата се превръщат в мечове, камъните в бомби, всяко нещо в удар, всяка душа в плам и турците побягват, друг път не видели — в едно да се бият и живи, и умрели. Последният напън на Сюлеймановите пълчища вече е настанал и изведнъж Радецки пристига с гръм!
На 26 август от Габрово пристигат 200 руски стрелци, качени по двама на коне и от движение атакуват врага.
Шипка ще живее! И Свободата ще изгрее над изтерзаната българската земя, след пет века на робство!
След боя, обхождайки позицията, генерал Столетов забелязва в един окоп седнал офицер, подпрял главата си с ръце а до него налягали десетина войника. Той го попитал :
— Какво става? Спят ли бойците ви?
— Спят, Ваше благородие и никога не ще се събудят — отвърнал спокойно офицерът.
— А, вие, какво правите ?- попитал слисан генералът.
— Чакам реда си !….
Когато прибират убитите опълченци, на нито един от тях не намират рана в гърба. И както древните 300 спартанци в битката с пълчищата на Ксеркс на Термопилите, те се хвърлят, като лъвове в боя, защото за тях е позор да побягнат от бойното поле и защото знаят, че на Шипка се решава съдбата на България!
На всяка българска дружина са раздадени след боевете по десет ордена за храброст. След наградените са Олимпий Панов, Данаил Николаев, Атанас Узунов, Коста Паница, Андрей Блъсков, превърнали се впоследствие в първостроители на младата българска войска.
На Шипка бъдещият български министър-председател Димитър Петков загубва едната си ръка. Генерал Радецки казва:
”Ако трябва да назова герои на Шипка, то трябва да назова всички опълченци и руси, отбраняващи прохода.“
През суровите зимни месеци на 1877/1878 г руските воини остават на своя боен пост, въпреки нестихващите турски пехотни атаки, въпреки непрекъснатия артилерийски обстрел и снежните фъртуни, които превръщат смелите защитници на прохода в буци лед.
Въпреки всичко те удържат своите позиции и в Главната квартира на руската армия всеки ден пристигат кратки съобщения по полевия телеграф: ” На Шипка всичко е спокойно!”
От тогава ще минат много години , но и днес запее ли планинският вятър своята зла песен, сякаш земята се разтваря и отново полетяват опълченци и руси в атака . Свирят куршумите, кършат вековните буки, тръби тръба и мъртвите полетяват в бой, както във Вазовия стих, защото:
“И днес йощ Балканът щом буря зафаща
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някои ек
от урва на урва и от век на век!….”
По-миналата година с група приятели се изкачихме на този чутовен връх, покрит с бели кости и кървав мъх, от който изгря Свободата на България и наблюдавахме с десетки хиляди българи възстановката на епичните боеве на Шипка . Участниците от Клубовете «Традиция» се бяха постарали всичко да изглежда автентично .Опълченци и руснаци се отбраняваха, турците напираха, съща както тогава.
Наоколо се стелеше гъста барутна мъгла от изстрелите, а на този фон незабравимият Константин Кисимов с неговото великолепно изпълнение на Вазовото стихотворение » Опълченците на Шипка » разчувства насъбралото се множество.
В един момент усетих, че очите ми се насълзиха. Помислих се, че е от барутните частици, носещи се във въздуха, но не би. Когато се обърнах, видях, че повечето хора край мене също плачеха от обзелото ги вълнение и не се срамуваха от сълзите си…
Обърсах солената влага и си казах:
«ГОСПОДИ, НЯМА ДА ЗАГИНЕ БЪЛГАРИЯ, КАКТО НЯКОИ ЗЛИ ОРАКУЛИ ПРОРОКУВАТ!»
Картината «Бой за Шипка» — художник, професор Димитър Гюдженов
доц. д-р Петър Ненков

Коментари:

comments powered by HyperComments