Български хаджии купуват черни робини

Двама нашенци оглеждат живата стока в Кайро

Кавказките девойки били контрабанда, а негритянките идвали от Судан легално. Там ловци на роби избивали родителите и отвличали децата им

Български хаджии купуват черни робини
Черкези карат български робини, литография от Феликс Каниц.

Робството изпълзя от подмолите на историята. В САЩ размириците наподобяват въстание. Протестите се прехвърлиха в Европа, но у нас е спокойно. Макар че от цивилизованите народи най-дълго сме пъшкали под иго. Което в учебниците заместиха с „османско присъствие“.

В империята на стамбулските султани робът е наричан „кул“. Пазарите с жива стока били „йесър“. Първият е приемник на стария византийски в Константинопол. Открил го Мехмед II Завоевателя в средата на ХV век. Според френския географ Никола дьо Николе мъже, жени и деца били изложени голи пред купувачите.

Отвличанията в робство обаче са далеч по-ранни. За поробване на българи през 1381 г. свидетелства венецианецът Антонио Брешияно. Още преди падане на Търновското царство! Следващите столетия търговията с човешка плът процъфтява.

Главен доставчик са берберските пирати в Средиземноморието. Морските разбойници слагат вериги на стотици хиляди европейци. „Турците се снабдяват с роби и по Черно море — допълва английският дипломат Пол Рико — посредством татарите, които нахлуват в съседните християнски земи, пленяват хора и ги продават на турците.“

Чернокожите роби са особена категория. Тяхната родина е Африка, известни са като „зандж“. Мъжете обслужвали войската, а жените домакинството. В търговията със занджите има замесени българи. Както пласьори, така и клиенти.

„Копривщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по-демократическа от американската“, пише Захари Стоянов. Тъкмо от тази свободолюбива точка на родината тръгва нашият принос в робската проблематика.

Документиран е в спомените на бележития политик, дипломат и публицист Михаил Маджаров. Роден през 1854 г. в Копривщица, той е син на предприемчив българин. Баща му Иван имал търговска верига чак до Кайро, по която прекарвал вълнени чорапи, терлици и ямурлуци. Негов главен съдружник бил землякът Дончо Палавеев. През 1868 г. Дончо кандардисва Иван да отидат на хаджилък. В мемоарите четем:

„За ходенето в Ерусалим и за добиването на титлата хаджия най-настойчив беше Палавеев. При другите духовни съображения той прибавяше и едно светско — за непознатите титлата хаджия важи в търговията. Той казваше: арабинът и бухарецът в Кайро не знае за моето произхождение, нито моята народност, но когато чуе името хаджия, ще гледа на мене с друго око. Титлата е един вид паспорт, който отваря по-лесно вратите. Па нека и жените видят свят! Нека научат къде печелим и губим парите. Нека и децата ни добият едно име — все е нещо в живота.“
„Тия бяха неговите аргументи и те не можеха да не важат за онова време“, тегли чертата Михаил Маджаров.

Дончо предварително заминава за Кайро, а Иван тръгва със своето и неговото семейство по трудния път на поклонниците. На коне стигат Пловдив, с талиги продължават до Одрин. Следващата спирка е Родосто, откъдето параход ги клатушка до Цариград. После пак по вода стигат африканския бряг. Черният континент, от който робството се разселва по широкия свят.

Вапорът хвърля котва в египетското пристанище Александрия. Посреща ги Дончо Палавеев. Тук остават двадесетина дена. „Напуснахме Александрия, преди да ни е омръзнала — пише Маджаров. — Качихме се на трена за Кайро в III класа. Ние бяхме 8 души българи, от които половината възрастни и другата половина момчета. Вагонът, в който влязохме, бе претъпкан с араби, на които специфичната миризма веднага се почувства. Европейците изобщо не влизат в III класа, освен когато искат да изучават нравите и слабостите на арабското население. Нашите бащи нямаха такива намерения, но те бяха абаджии и в това си качество поискаха да използват по-евтините цени на билетите.“

След пет часа по релсите пристигат в Кайро. Настаняват се в Хан-Халил, където е седалището на копривщенската компания. Другите наематели са турци, араби, гърци, арменци и куцовласи. В това интернационално обиталище нашите виждат лицето на позора. Михаил Маджаров разказва:

„Имаше няколко големи търговци турци, които държаха при себе си млади момчета с черна като катран лъскава кожа, но добре облечени, добре хранени и добре третирани. Те бяха роби, купени от пазара, но господарите им се носеха с тях като с истински челеди. В Кайро имаше няколко големи къщи, където се продаваха и бели, и черни роби. Близо да Хан-Халил имаше една къща, където се продаваха кавказки момичета — някои от тях чудни хубавици, които се купуваха за хедивския харем или за харема на богатите паши. От любопитство ние, младите момчета, се изкачвахме на най-горния етаж на хана, за да гледаме какво правят тия робини. Понякога те пееха и се веселяха, понякога се и караха.“

По-нататък…

„Цената на тая човешка стока зависеше от възрастта или от хубостта и от здравето. Купувачите имаха право да прегледат всички телесни части на продаваемата стока. Лично не съм присъствал на никой пазарлък, но слушах да приказват, че една хубавица се продавала за 30 000 гроша — 300 египетски лири, която сума се считаше тогаз за много голяма. Негрите се продаваха за по-евтина цена.“

Кавказките девойки били контрабанда, а негритянките идвали от Судан легално. Там ловци на роби избивали родителите и отвличали децата им. Много християни, между които един българин, упражнявали срамния занаят, свидетелства Маджаров. Печелили хубави пари, допълва той.

В контекста на тази черна хроника светва една възрожденска идея. „Съдружникът на баща ми Дончо Палавеев — документира синът, — който прекарваше по-голямата част от годината в Египет, беше тъй привикнал на тая египетска търговия, че я считаше като нещо законно и няколко пъти предлагаше на баща ми да купят две черни момичета и да ги отведат в Копривщица за слугини.“

„Ако не ни ги отнемат турците, които ги считат за мюсюлманки, какво ще ги правим, когато утре полудеят за женене? Няма ли да си вземем беля на главата?“, дърпа се Иван. Този аргумент проваля авангардното начинание. Ако беше осъществено, сега жителите на живописното градче щяха да са по-мургави.

Според Михаил Маджаров робията в Египет продължава до 1881 г. Тогава англичаните пресичат срамния алъш-вериш. В Османската империя обаче процесът продължава чак до Първата световна война. Хенри Моргентау, посланик на САЩ в Истанбул, пише за търговия с бели роби по време на неговата дипломатическа мисия.

Днес афроамериканци живеят в Съединените американски щати, а афротурци в Република Турция. Потомци на някогашните занджи, които е заробвал и един анонимен българин. Покойният писател Мустафа Олпак основа тяхна Африканска общност за култура и взаимопомощ. Ислямът забранява човешки изображения и няма паметник на Мехмед II Завоевателя. Да му отрежат главата, както сториха с монументите на други робовладелци.

Автор: Росен Тахов, Труд

Коментари:

Зареждане ...