Дмитрий Достоевски, правнук на гениалния руски писател Фьодор Достоевски, отговори на въпроси от сръбския вестник за православието, за Русия и за момента, в който разбрал чий потомък е. Той също споделя за своите пътувания до Сърбия и Косово след бомбардировките на НАТО и какви разрушения, включително на православни светилища, каква мъка видял там.

Превод:

— Д. А. Достоевски:  Не помня точната дата, когато ми казаха, че съм правнук на класик на руската литература. Веднага след войната самият Сталин позволил творбите му да бъдат преиздадени, очевидно осъзнавайки, че Достоевски лекува ранени души. На Достоевски трябва да се вярва, той трябва да се възприема като учител. Точно това се случи с мен. Четейки го, забравях, че сме от една и съща кръв. Постепенно започнах да осъзнавам, че трябва да изживея два живота. По-късно станах посредник между читателите и великия писател.

Достоевски е твърде тясно свързан с Бога — той има християнско мислене, видна е дълбочината на Христовата любов, видна е неговата православна душа, която искрено греши и искрено се разкайва. В книгите му пулсира жизненото руско сърце.

Руската култура е немислима без Достоевски, както е немислим Федор Михайлович без Русия. Те сякаш са слети в едно.

Животът на руския писател и гений е добре проучен, подробно е проучено и неговото родословно дърво, дървото на неговите предци, защото родословието на семейство Достоевски е на повече от 500 години.

Всички Достоевски живеем в Русия. Характерно за рода е, че Достоевски са наследили специална любов към родината си, която не позволи на никой да напусне Русия след революцията. По произход Достоевски са дворяни. Мнозина загинаха в ужасните години на Гражданската война.

Атеистичният свят възприема Достоевски само като ненадминат познавач на човешката природа. Човек трябва да е християнин (при това православен), за да осъзнае Достоевски в неговата цялост. В разговор с мен полският режисьор Анджей Вайда призна, че смята филмите, базирани на романите на Достоевски, за връх в творчеството си. Но той разбраше, че не може да разбере Достоевски докрай.

«Аз съм католик», казаше Вайда.

Изпълнявайки мисията си и говорейки за творбите на Достоевски, посетих 24 държави по света и само в Сърбия се почувствах като у дома си. Именно с това чувство напуснах Сърбия два пъти със сълзи в очите си. И не само защото не исках да си тръгвам, но и защото за пръв път на летището видях палатки на бежанци от сръбска Крайна, а вторият път изпитах същите чувства, когато се върнах от многострадалните Косово и Метохия. Там минах покрай разрушените сръбски села и светилища, пустините, които НАТО остави след себе си и варварските американски бомбардировки. Струваше ми се, че цялата трагедия на сръбския народ минава през сърцето ми.

Тежко издържах бомбардировките над Сърбия, а още по-трудно ми беше, защото Русия в този момент не можеше да помогне. След агресията на НАТО срещу Югославия отидох в Сърбия.

Бях ужасен да видя разрушените сгради в Белград и да разбера колко зло ви е причинил Западът. Не остана нито един град, който да не пострада. Никога няма да забравя разрушения телевизионен център, в който пострадаха 14 невинни и смели хора. Наблизо имаше руска църква, която за щастие оцеля. След като се върнах в Русия тъгувах много дни.

Посетих Косово и Метохия през 2002 г. с една делегация. Тогава видях разрушените сръбски села, пожарища, опустошени къщи, унищожени училища, осквернени гробища, църкви и манастири, изгорени до основи. Бях ужасен. Огробна скръб … Не можах да се отделя от сърбите. Бях потресен.

Спомням си как валеше сняг … Чуждестранни военни охраняваха сръбските светилища …

Попитах сърбите как живеят и чии войници са по-човечни. Казаха ми, че са защитени и разбрани от италианските, както и от испанските, френските и гръцките военни …

В Косово и Метохия е душата на сърбите. Вековната красота, която напомня за небето …

Сръбските светци, чийто дух се усеща там, променят всеки човек, влизащ в светилищата.

Тогава бяха ужасни времена. След юни 1999 г. сръбските сили и полицията бяха принудени да се махнат, а албанските престъпници извършваха зверства. Безпощадно убиваха невинни, беззащитни сърби.

Чухме, че през 2001 г. албанците убили две сръбкини, майка и дъщеря, убили ги край Печка: албанските престъпници ги нарязали на парчета. Те бяха погребани в манастирския двор и попълниха множеството нови косовски мъченици, които също почиват там. Скръб царуваше в древната сръбска светиня. Спомням си майката игумента Феврония, нейните сълзи и молитвите на монахините. Спомням си хеликоптерите, които обикаляха светилището, италианските военни, въоръжени до зъби, танковете. Слушах молитвения хор на монасите от Дечан. Чувам ги и до днес.

Трима руснаци отидохме в манастира Девич. Италианските войници ни помолиха да не ходим в Дреница, тъй като според тях албанските екстремисти, които били по-лоши от животните, се били заселили там. Те убивали и осакатили много сърби: жени, мъже, стари хора — не пощадили дори децата. Много от тях станаха жертви на трафик на органи. На тези места бяха убити двама руски войници, които защитаваха сърбите.

Видях манастира Девич и все още ми текат сълзите, когато си спомням тази картина: манастирът беше разграбен, иконите осквернени …

По-късно албанските престъпници го изгориха и го сравниха със земята. Говорих с игуменката и никога не съм виждал такава смелост, такава любов към Бог и своя народ. Тя ми каза, че руските войници им помагали в най-трудните моменти. Помагали и французите.

Петя Паликрушева, превод и редакция

Източник: http://www.pecat.co.rs/2019/07/dimitrije-andrejevic-dostojevski-umetnost-razgovora-sa-bogom/

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;