Твърде скоро след установяването на Климент и Наум в българската столица (Ангеларий починал), започнал активният книжовен живот в България. Такъв процес едва ли би могъл да се зароди и развие сполучливо без участието на онази личност, която от дълги лета била подготвяна за подобна дейност. Симеон.

Ако Климент и Наум са донесли свидната рожба на двамата славянски първосветители – славянските писмени и някои преводи на славянски език, ако двамата са били готови да продължат книжовната си дейност и най-вече да обучават “безписмените” българи на славянско писмо, то младият Симеон, изучил великолепно гръцки език, опознал чудесно старата елинска цивилизация и съвременната му византийска култура, навлязъл дълбоко във византийската теология, е бил онзи ревностен и необходим сътрудник, без когото споменатият вече процес би се развил значително по-бавно. Или, казано по друг начин, те били двете страни на едно цяло – едната не можела без другата и обратно. Съдбата здраво ги  била обвързала.

Ето защо княз Борис, по всяка вероятност, повикал в Плиска своя син, който не закъснял да се отзове на бащината си заръка.

Климент скоро заминал за югозападните предели на държавата, за Кутмичевица, където трябвало да създаде едното огнище на славянската грамотност и просвета.

Върху Симеон и Наум леглата тежестта за организирането и ръководеното на втория подобен център в българската престолнина. Ако действията на Климент са ни известни до известна степен, за което трябва да благодарим на неговия житиеписец, то за дейността на Симеон и Наум не знаем нищо или почти нищо. Знаем обаче едно – тя е продължила до пролетта на 893 г.

Нека дадем думата на Регино, игумен на Прюмския манастир, който в своята “Световна история” (от началото на нашата ера до 906 г.) е включил един малък разказ за съдбините на България през тази години.

“…Не след дълго време по божие внушение той (княз Борис) изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето, и като поставил на своето място за княз по-стария си син (Расате – Владимир), подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви.

Между това неговият син, когото поставил за княз и който далеч не отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.

Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, свалил монешеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл владетелките дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от бога, опълчил се срещу сина си.

Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора…”.

Този разказ обикновено се тълкува превратно.

Според традиционното схващане, господстващо дълго време в българската историопис, княз Владимир е сторил несполучлив опит да отклони България от определения й от неговия баща път, да ликвидира Христовото учение и да върне на своите поданици вярата на техните деди.

В подкепа на подобно обяснение се привежда (освен Регио и следващите го Зигеберт и Анлист Саксо) и далечният отглас за гонение на духовници, отразен в “Учителско евангелие” на Константин Преславски.

Писаното от западните хронисти, което не е лишено от тенденциозност, може да получи и друго тълкуване.

Ако държим сметка за международната обстановка в Централна Европа и по-точно за коалицията между германкия крал (по-късно император) Арнулф и римската курия, насочена срещу великоморавския княз Светополк, опитът да бъде приобщена към този съюз и България, за което свидетелства недвусмислено пратеничеството на германския крал до българския владетел, то реакцията на Владимир би могла да бъде обяснена и като отказ от провизантийската политика на княз Борис  и стъпка към по-тясно обвързване на българската държава със Запада.

Ако приемем това обяснение за най-приемливо, то в основата на новата политическа ориентация на българския княз могли да бъдат поставени същите противовизантийски чувства, които в 865 г. подтикнали прабългарските боили към бунт срещу християнизацията на страната.

Израз на тези действия на княз Владимир (освен сключения договор с крал Арнулф) били предприетите гонения срещу застъпниците и проповедниците на византийското влияние в България, чийто отглас са воплите на епископ Константин в неговото “Учителско евангелие”.

Тази стъпка на княз Владимир, който се опирал на болярите, недоволни от държавническат дейност на Борис, се натъкнала на силно противодействие вътре в страната.

Срещу нея се обявил старият княз Борис и византийското или намиращото се под византийско влияние духовенство в българските земи. Било че българското общество не се чувствало подготвено за такъв поврат във външната политика, а оттук и в религиозния си живот, било че социалната опора на Владимир била слаба, и, най-сетне, вероятно поради факта, че споменът за жестокото кръвопролитие, извършено от Борис все още не бил избледнял, политиката на българския владетел претърпяла крах.

Той бил свален от престола и, според широко разпространения по това време обичай, бил ослепен.

След жестоката разпра с първородния си син Борис сторил още едно нищо. Нека се обърнем отново към Регино:

“След това – пише прюмският абат – свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство…”.

Тези трагични събития, в чиято достоверност нямаме особени основания да се усъмним, променили коренно живота на Симеон и пердопределили по-нататъшния му път.

Вместо за духовен глава, каквото било първоначалното намерение на баща му и за какъвто бил подготвян в продължение на години, той бил провъзгласен за княз на България и заел трона на лишения от зрение свой брат.

Автор: Иван Божилов

Тагове: ; ; ; ; ; ;