В едно от поредните си писма до българския цар патриарх Николай Мистик пише:

“Тъй и ти, любими ми сине, като син на мира – и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир…”.

Не е трудно да се досетим, че става дума за българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българския народ. В едно писмо, писано към 923-924 г., след като се мъчи да убеди българския цар, че човешкият живот е кратък, рядко надвишава 70 години и затова е безсмислено да се продължава войната между българи и ромеи, той пише:

“…Когато сме достигнали до 60-та годишнина, към която ти вече или се приближаващ, или от която се намираш недалеч…”

Бъдещият български цар е третият син на хан Борис, който според познатата преписка в известното Чивидалско евангелие, е имал четирима сина и две дъщери: Расате или Хръсате (Владимир), Гавриил, Симеон и Яков, монахиня Евпраксия и Анна.

За детството на Симеон не знаем нищо. Поредното историческо известие ни отвежда заедно с него в Константинопол. Кога младият български принц е пристигнал там и за нас остава тайна, защото въпросното известие е твърде общо и най-вече не съдържа хронолигични данни. То ни осведомява само, че е учил във византийската столица и толкоз:

“…още като малък бил изучил във Византион (Константинопол) ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел”.

Това сведение, което дължим на лангобардския хронист  Лиудпранд, посланик на Император Отон II в столицата на ромеите, е недостатъчно, за да ни даде само по себе си необходимите сведения за образованието на бъдещия български владетел.

То ни задоволява обаче дори и само с неоспоримиия факт, че Симеон се е възпитавал и е получил своята богата култура в Констанинопол. Останалото бихме могли да научим като се обърнем към данните за образователната система във византийската столица. Очевидно младият български княжески син е пристигнал в Константинопол след една първоначална подготовка, получена в Плиска – изучаване на така необходимия гръцки език и запознаване с някои основни страни на съвременната християнска култура. По този начин, пристигайки във византийската столица, Симеон вече е бил преминал периода на началното обучение, който в системата на византийското образование се е наричал пропедия и е обхващал деца  между 6 и 9-годишна възраст.

Това му е позволило по всяка вероятност да постъпи в училище, където се е получавало солидно средно образование. Такива училища във византийската столица е имало няколко. Те са били частни, собственост на единствения учител, който е ръководел подготовката на учениците. Учеиниците са били подбирани между децата на висши функционери в императорската канцелария и централната администрация, носители на високи дворцови титли и представители на църквата. Какъв е бил методът на обучението в едно такова училище?

Учениците са били на различна възраст, с различна подготовка и са имали възможност да останат в училището дълги години. Учителят е обучавал само най-напредналите ученици, които от своя страна са се занимавали с останалите. Какво е било съдържанието на обучението?

Обикновено учениците са получавали знания по няколко основни дисциплини – граматика, поезия, риторика. Запознавали са се с елементарната граматика чрез Каноните на Теодосий Александрийски (края на IV – началото на V в.), изучавали са метрика и са композирали самите те ямбически стихове, учили са риторика посредством Аполоний Диеполис и неговия син Иродиен, Ермоген от Тарс и Афтониос Антиохийски.

Имаме всички основания да приемем, че Симеон е получил своето средно образование в едно подобно константинополско училище. Преди всичко такава подготовка е била необходима, за да продължи своето по-нататъшно учение. А че неговите години на учене са продължили, свидетелства както цитираната вече фраза на Лиудпранд, писаното от Патриарх Николай Мистик, че цар Симеон обичал да се занимава със старата история, така и с цялостната характеристика на българския владетел, че самите ромеи половин столетие след смъртта на Симеон пазели спомена за неговото пребиваване в Константинопол, като го наричали “емиаргос” – полугрък.

Симеон е могъл да продължи  учението си само на едно място – в Константинополския университет или т.нар. Магнаурска школа.

Само там той е могъл да изучи до съвършенство гръцката класическа литература и граматика, дидалектиката и “всички философски науки”, аритметика, астрономия и музика (по-късно той ще свири на златни струни като библейския цар Давид!) и “всичко други елински изкуства”.

Завръшването на Магнаурската школа бележи края на “университетските” занимания на любознателния принц, но дали с това той е приключил своето образование?

Времето, когато Симеон пребивава в Константинопол, е времето на първия византийски хуманизъм, на големи промени в човешката психика, на гигантско раздвижване на духа и мисълта, време, когато все още е бил жив споменът за една даровита и разнолика личност като Лъв Математик, време, когато в духовната сфера на византийската столица и господствал един титан като Фотий, време, което поражда “издателската” дейност на Арета Кесарийски и подготвя почвата за енциклопедизма на Констанитин VII Багрянородни.

Каква е по-нататъшната съдба на Симеон?

Отново на помощ ни идва Лиудпранд:

“А след това, като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество”.

Обикновено се приема, че той е станал ученик и следовник на известния монах-исихаст Арсений.

Трябва да кажа, че това твърдение почива единствено на “съвпадението” между написаното от кремонския епископ и надслова на едно писмо на Фотий.

“До монаха исихаст Арсений, след като са му били изпратени оня от България, които искаха да станат монаси”.

Дали Симеон е бил между тях, ние не знаем, но факт е, че той е сторил една решителна крачка в своя живот.

Какво го е принудило да го стори?

Тази постъпка на Симеон едва ли е била резултат на силен вътрешен подтик, на неудържим стремеж към тишината на манастирската обител. Тук по-скоро трябва да видим ръката на княз Борис, който, следвайки библейската идея за съсредеточаване на светската и църковната власт в ръцете на владетеля и неговата фамилия, имал желанието, оставяйки престола на първородния си син, да повери ръководстовто на духовния живот на страната на Симеон.

Не е известно кога Симеон се е завърнал в България, защото неговите дири се губят за неопределено време.

Но с право можем да отнесезм това към 886 г или наскоро след това.

Защо?

Една важно събитие, станало тъкмо тогава, подкрепя тази наша увереност, въпреки мълчанието на изворите. През 885 г. починал славянският първоапостол Методий и твърде скоро след неговата смърт валикоморавският княз Светополк и епископ Вихинг разгромяват делото на двамата славянски първосветители.

Те забраняват славянската литургия и преследват безмислостно следовниците на двамата солунски братя. Трима от тях – Климент, Наум и Ангеларий – сполучили да се измъкнат от тъмницата и се отправили там, откъдето били дошли – към България, защото “закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие”.

Скоро те пристигнали в Плиска и се явили при княз Борис, който “жадувал за такива мъже и с голямо желание търсел”.

Автор: Иван Божилов

Тагове: ; ; ; ; ; ;