Интервю на Силвия Петрова от БНР с проф. Джейкъб Мънди

Настъплението на маршал Халифа Хафтар и неговата Либийска национална армия към Триполи, което започна миналата седмица, вече взе десетки жертви и нанесе тежък удар на крехкия преговорен процес, който ООН води от години.

След революцията срещу Муамар Кадафи през 2011-а усилията за създаването на преходна власт между 2012-а и 2014-а г. пропаднаха, и това доведе до настоящата гражданска война, при която сега Либия има две съперничещи си правителства: едното на запад — в Триполи, подкрепяно от ООН, с новосформиран Президентски съвет, начело на който е Файез Сарадж, а другото — на изток, в град Тобрук, което е в съюз с Халифа Хафтар. През последвалите години Хафтар постепенно разширяваше контрола си — първо през пристанищния град Бенгази. Последва драматично разширяване към намиращите се в източната част на страната петролни кладенци, а най-наскоро и към тези на запад.

Как се стигна дотук обяснява професор Джейкъб Мънди професор по близкоизточни и ислямски въпроси в университета „Колгейт“ в Ню Йорк и автор на излязлата през миналата година книга „Либия“: „Хафтар и Сарадж представляват двете основни фракции в либийската гражданска война, която започна през 2014 г. Сарадж ръководи Президентския съвет или изпълнителната власт, призната от международната общност и ООН.

Хафтар също има международно признание в лицето на Камарата на представителите.

По-големият въпрос обаче е каква роля Хафтар би могъл да изиграе в една бъдеща преходна администрация или в едно ново, окончателно правителство в Либия.

Страната е в период на преход от 2011 г., няма конституция, както и единно правителство. Изглежда, че Хафтар напредва в Триполи.

По този начин той не само заявява, че трябва да има водеща роля в преходния период, но и че той трябва да е начело на този процес, ако не вземе властта под някаква форма на военна диктатура.

Не е ясно защо Хафтар реши да даде начало на тази операция за превземането на столицата.

Изглежда, че дори някои от съюзниците му са учудени и не са знаели, че това ще се случи.

Това може би е така, защото Хафтар вероятно е предположил, че една изненадваща атака ще стресне не само враговете му, но и че тя ще доведе до тяхното бързо разцепление, а дори и до дезертьорство.

Всъщност обаче се случи обратното и виждаме, че операцията върви много бавно. Що се отнася до други предполагаеми събития, довели до настоящата ситуация — този месец трябваше да се състои национална мирна конференция на ООН, която впоследствие беше отложена, и вероятно това е била една от целите на Хафтар.

В миналото той не одобряваше идеята за среща на върха под патронажа на ООН, изхода от която нямаше да бъде продиктуван от него. Той и поддръжниците му там щяха да бъдат само един глас от многото. При този вариант очевидно нямаше да има подкрепа за установяването на военна диктатура, каквато изглежда иска Хафтар.“

След започналото миналата седмица настъпление на Хафтар срещу Триполи, се засили международното безпокойство от изостряне на кризата в богатата на петрол държава, която  също така е и основна изходна точка за незаконна имиграция към Европа.

Пресичащите се международни интереси в северноафриканската държава — от една страна между Франция — притежаваща петролни активи в Източна Либия, и Италия — бивш колониален владетел на Либия и най-засегнатата европейска страна от имиграцията идваща от там, и от друга между Египет, ОАЕ, Саудитска Арабия и Турция и Катар, коментира професор Мънди:

„На международно ниво изглежда либийският въпрос предизвиква известно напрежение. Изглежда, че Франция подкрепя Хафтар, но не и неговата военна кампания срещу Триполи. Въпреки това не бяхме свидетели на ефективни действия от страна на ЕС или ООН. И тъй като Съветът за сигурност има постоянни членове, които могат да налагат вето на резолюциите, нямаше твърда позиция, която да посочи Хафтар като агресор.

Хафтар е подкрепян силно от Египет, както и от ОАЕ, Саудитска Арабия и до определена степен Русия.

От другата страна на конфликта — силите на страната на Файез Сарадж, които са военните милиции на запад, имат връзки с мюсюлманското братство на политическо и военно ниво и затова имат подкрепа от Турция и Катар.

Трудно е да се предвиди накъде ще тръгнат нещата, тъй като Либия лежи в центъра на няколко регионални конфликта — от една страна спора между Италия и Франция — кой да поеме контрола в Либия.

Италия има интереси що се отнася до миграцията, италиански енергийни компании работят в Либия. А Франция вероятно вижда Либия под управлението на Хафтар като място, където може да разшири пазарите си, при стабилизиране на държавата.

До известна степен и с Русия е същото. Преди 2011 г. Русия имаше сериозни сделки за доставки на оръжие с режима на Кадафи, и сега отново има интерес да „преоткрие“ този пазар.

Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет определено не искат режим тип „мюсюлманско братство“ да поеме контрола. Така че образно казано, Либия се явява по средата на напреженията в Персийския залив и усилията на Саудитска Арабия да маргинализира и изолира Катар.“

Според него в краткосрочен план трябва да се договори някакъв вид примирие.

„Не знам обаче откъде би дошъл натискът към Хафтар, за да се съгласи той на такова. Освен ако целта му не е единствено да си извоюва достъп до Триполи, а не да го освобождава. Щом веднъж той влезе в Триполи това му дава място на масата и в разговорите за съдбата на държавата“, посочва проф. Мънди.

Интервю на Силвия Петрова с проф. Джейкъб Мънди, БНР.

Тагове: ; ; ; ; ;