Помръкна пред очите ми лунната нощ. Само ледената усмивка, която неканено все по-често ми криви устните в минути на съмнение и безсилие, тази само усмивка остана на образа ми и в душата ми.

Конят зачести. Повя хладен зетрец, та заглуши и последния звук по зелената мочурлива равнина. Само далеч из блатата не заглъхва дружният квак на жабите. Техният непрекъснат вик сякаш не е шум — той се слива с тайнствения шепот на Дунава, подхваща се из блатата на островите и става неотлъчима част на дунавската лятна нощ.

И неусетно се носи до зори тук тоя квак като непрестанно ехо.

Вървя след него и не го чувам. А пътят лъкати: и последното село остава зад мен. Напред е градът — кален, вонящ, потънал в неистовства: побои, кражби и лишения.

Слухът ми долавя нещо диво сред мъртвага нощна тишина — псувни. След малко отчетливо слушам:

— Д-е-е, сине! Хайде!… Ейс!… Ч-а-а!… Хъ… Е… Ч-а-а-м…

Пиян е — мисля, — закъснял с колата си в града, опил се е, може би пак поради изборите, та се връща сега тежък и обсипва добитъчетата си със същите ония набрани в кръчмите сръбски псувни, с които в село ще обсипе и челядта си.

Смушках коня, но след малко забелязах — псувните почнаха да се отбиват надясно. Вслушах се пак и чувах вече ясно надясно от пътя:

— Ейс!… Ч-а-а! Огън ви помел! Черкезин да е повлякъл все, па и язе да не съм пръквал — м…

Туй не бяха пиянски думи! Тия ругатни сред дивната нощ се редяха като наковалня на чук. И сила имаше в тях, сила на развъртял се косач. Засегна ме нещо — не горчивина, а грозота някаква. Отбих коня, проврях се през върбите и се озовах сред тясна и дълга ивица угар. Високото шосе и върбите хвърляха дълга сянка, но през тях месечината бе осветила напечената от деня и попукана черна земя.

И сред тая угар ореше човек.

Две волчета се опнали и едвам влачат изкривено орало…

Опнали се човек и волчета и орат посред нощ на месечина!

Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.

Наближих.

— Помози бог, байо, помози бог!

— Дал бог добро, господине! — стри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: — Хайде, сине!

— Що би тъй посред нощ на работа, ха?

— Бързам, дорде не е залязла месечината — се още се види!

— Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?

— Е па, аргат съм, ваша милост, ама тука на, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и гссподаро не се сърди…

— Кой ти е господар?

— Хаджи Лападат, от градо… Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни ка’ ден, впрегни си добиците, па работи…

— А твои ли са тия добичета, байо?

Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:

— Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената — гоня да му се издължа — задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки… Ха, сине, еейс!…

И волчетата се опнаха пак.

— Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?

Сиромахът нито се обърна, а смънка само под ноь:

— Ходих, хе… Ч-а-а!

— Ходи, ходи, там е спасението!

Впрегнатите добичета гърчеха ярема — посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изеднъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му — той ми каза:

— Е па, че се спасява кой може, господине: оно наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара… хем ме и нахока… да съм бил от нихната партия, ми дума — хи, хи, хи! И че бидеш, хе!

Па — свря се пак остенът между волчетата:

— Де, сине! Хайде! Ейс!… Чаа…

……………………………

……………………………

Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите.

Наоколо ми се мяркаха сенки — дали не на избитите по тия поля сърби?… Н

а влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и ноща се продираше от възторжени

“Ураа! Да живее народът!…”

1902 г.

Антон Страшимиров

 

Тагове: ; ;