Публикуваме трогателното послание на внука на големия български писател Георги Караславов, което той написа във Фейсбук.

«СРЕЩИТЕ И РАЗГОВОРИТЕ МИ С ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ

бяха не само вълнуващи и изпълнени с уважение към големия творец, но постепенно те се превърнаха в изповед, спомени, житейска мъдрост, познание за човека и времето, историята, литературните събития… В много от разговорите дейно участваше и съпругата на писателя Йордана — тя допълваше мнения и оценки, разкриваше моменти от семейния и обществения живот.
Караславов беше не само голям художник, но и личност — съчетание, което е рядкост. Той остава завинаги като един от върховете на българската литература.» Стефан Коларов

Драги Стефан Коларов,

Сърдечно благодаря за споделеното.

Вашите книги за срещите и разговорите Ви с дядо ми са едни от най-интересните и запомнящи се произведения.

Дядо ми е труден и многопластов автор и не случайно произведенията му се характеризират със сложните характери на героите, преплетени съдби и взаимоотношения, нрави и борби — от разрушителната алчност и разправии за имот и нестихващите конфликти в клана, до назряващите борби между измъчения народ и богатите властващи.

Според критиците, след патриарха на българската литература Иван Вазов романът, като жанр в българската литература с тези две творби на академик Караславов — Снаха и Татул — достигат до «нужната стабилност и художествена защита».

Според много изследователи на творчеството на дядо ми, тези две произведения се смятат за творчески връх на писателя, признати за шедьоври и за едни от най-големите постижения на българската селска белетристика.

В романа Снаха много реалистично е обрисувана пагубната и разрушаваща сила на алчността, интригите, стремежа към чревоугодничество, трупане на богатства и разрушителната сила на тези процеси върху човека и семейството.

Неговата трилогия — Обикновени хора, не случайно все още е непозната и трудно разбираема на този етап от българите. Тази епопея в три тома се смята за «венец на художественото дело» на Караславов.

Епопеята е панорама на живота на българите от I-та Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път.

Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.

Дядо ми, като всеки автор, е дете на времето в което живее и твори, и е белязан от събитията на тази епоха. Това е заложено в неговите произнедения — корените на класовата природа на своите герои, борбата за равенство, разкрива динамичните събития, които променят света и съдбата на героите му.

Академик Караславов е Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950—1962). Директор е на Народния театър “Иван Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп. „Септември», главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958—1962).

През 1961 г. Г. Караславов получава най-високото научно звание «Академик».

Умира на 16 януари 1980 г..

Караславов е автор на пиесите — „Габерови» (1955), „Камък в блатото» (1959), „Глас народен» (1962), „Майка на всички» (1973) и др., на мемоари „Срещи и разговори с Никола Вапцаров», 1961; „Близки и познати», 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров», 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров», 1971, на много книги за деца и юноши — най-популярна е повестта „Ленко», 1957, «На пост» — 1932, «Бащин грях», «Изчадия адови», на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии и др.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература.

Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина — издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.

Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет, творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г. Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов и др.

Допринася през 1956 г. Стария град в Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история.

В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници – негови връстници и приятели като Зл.Бояджиев, Ц.Лавренов, Борис Ангелушев, Георги Божилов-Слона и др.

Странно съвпадение е, че в деня на неговата 115-годишнина от рождението му, Пловдив ще бъде обявен утре, 12 януари, за столица на европейската култура.

Гордея се с корените си!

Ще споделя три снимки от моя архив.

Едната е с мен и дядо ми в Драгалевци. Правена е от баща ми Слав.

Втората е семейство Караславови — дядо ми, баба ми, Снахата (майка ми), баща ми и неговата сестра. Правена е в двора на къщата на дядо ми в Дебър — днес къща музей на Георги Караславов.

Третата е с дядо ми, майка ми, която подава моя милост в ръцете на дядо ми. Снимката е правена от баща ми.

София, 11 януари 2019 г.

* Преди 9.09. 1944 г. издава още книгите: „На пост” (разкази, 1932), „Изчадия адови” (хумористични разкази, 1932), „На два фронта” (разкази, 1934), „Имот” (разкази, 1936), „Татул” (роман, 1938), „Занаятчийството в българските народни песни” (антология, 1938), „Винената чешма” (хумористични разкази, 1940), „Снаха” (роман, 1942). Литература за деца преди 9.09. 1944 г.: „Учените мишки” (1935), „Победители” (разкази, 1935), „Пилето със златната перушина” (1938), „Честна дума. Патилата на четирима пакостници” (1938), „На село” (роман, 1942), „Заешки планове” (приказки, 1943), „Крилатият Данко” (разкази, 1943), „Чудната свирка” (разкази, 1943). След 9.09. 1944 г. публикува книгите „Сега му е времето” (разкази, 1945), „Враг” (разкази, 1945), „Ратай на реакцията” (1945), „Борба за демокрация” (политически фейлетони, 1946), „Свърши се нашата” (хумористични разкази, 1946), „Селски истории” (повести и разкази, 1946), „Проходът на младежта” (очерк за Хаинбоаз, 1947), „Първи май” (1947, 1948), „Христо Смирненски” (литературно-критически очерк, 1949), „Елин Пелин” (литературно-критически очерк, 1949), „Селски истории” (кн. 2. 1950), „На прав път” (1950), „Превъзходството на социалистическата култура” (студии, 1951), „От Лидице до Банска Бистрица” (пътеписи, 1951), „Танго” (повест, 1951), „В героична Корея” (1952), „Обикновени хора” (6 т., 1952-1975), „Неверникът Тома” (1954), „Габерови” (пиеса, 1955), 10 тома избрани съчинения (1956 -1958), „Камък в блатото” (комедия, 1959), „Нови пътища” (повести и разкази, 1959), „Бащин грях” (повест, 1961), „Срещи и разговори с Никола Вапцаров” (1961), „Глас народен” (драма, 1963), „Избрани разкази” (1967), „Близки и познати. Мисли и спомени” (1968, ІІ преработено издание — 1971), „Срещи и разговори с Георги Димитров” (1971), „Пиеси” (1972), „Майка на всички” (пиеса, 1973), „При опит за бягство” (разкази, 1973), „В цяла Странджа роб запява” (пиеса, 1974), Избрани съчинения в 3 т. (1974), „Повест за Беличката гора” (1975). Литература за деца след 9.09. 1944 г.: „Орлов камък” (родопска легенда, 1948, 1954, 1965, 1967, 1971, 1974), „Храбрата дружина” (разкази, 1950), „Крилете на човека” (избрани произведения за деца, 1955), „Ленко” (роман, 1957), „Малкият откривател” (разкази за юноши, 1959), „Бялото теленце” (разказ за деца, 1967), „Разкази” (1969), „Белуша” (разказ за деца, 1972), „Разкази за деца” (1973). Директор на Народния театър (1947-1949), главен редактор на сп. „Септември” (1952-1958), председател на Съюза на българските писатели (1958-1962). Димитровска награда (1950, 1959). Академик (1961). Народен деятел на културата (1963). Герой на социалистическия труд (1964). Умира на 26.01.1980 г. в София. Произведенията му са преведени на много езици, като романът „Снаха” е преведен на 25 езика.
Литературна анкета с писателя осъществява Стефан Коларов (1978).

Тагове: