Времето от 1864 до 1878 г. е върхът в политическата кариера на Н.П. Игнатиев.

“Руският посланик в Цариград – пише в спомените си Марко Балабанов, беше добил таквоз влияние, че самите турци шеговито или сериозно го наричаха първото след султана лице в Османската империя, всесилния в нея московски паша. Кога отиваше във Високата порта, възседнал красив бял арапски кон, а след него, също тъй нагизден, напетият и дългомутакат българин Христо Карагьозов, то беше цяло едно събитие, беше едно от най-любимите зрелища в Цариград. Руският генерал-посланик като че магнетизираше цариградското население…Не ми се вярва руското влияние да е било някога тъй почувствано в столицата на Османската империя, както при този чрезвичаен и своероден руски допломат…”.

“Всички събития от онова време носят отпечатък от неговата ярка и могъща личност. Той се отдаваше на политическа дейност с увлечение още в разцвета на младостта си, на безкрайните надежди и безграничното честолюбие. Наричаха го вицесултан. Той всъщност си беше такъв: турските министри се страхуваха от него и той ги държеше в ръцете си”, пише в спомените си дипломатът Ю.С. Карцов.

Генерал Игнатиев се стреми да отстрани недоверието на турското правителство към Русия, да намали влиянието на западноевропейските държави, да се свърже със славянските народи в Османската империя.

Френският кореспондент на в. “Фигаро” Иван дьо Вестин (първият чуждестранен журналист, посетил района на турските зверства след Априлското въстание от 1876 г.), като пристига в Цариград и се среща с ген. Игнатиев, възторжено отбелязва:

“той е най-забележителният човек в Ориента”.

А за влиянието му в Цариград подчертава:

“Дипломатът беше считан като втора личност в Османската империя. Народът го наричаше втория султан.

Съществуваха турският султан и руският султан”.

В своята книга “Пътуване в страната на въстаналите българи” Иван дьо Вестин “представя това достойно изключение” на своите читатели, “базпристрастно рисувайки портрета на този човек, на този воин, на този дипломат, за който всеки е готов да поклюкарства…”.

Заедно с биографията, той е оставил и физическия и духовен облик на Игнатиев, основа на непосредствените си впечатления:

“Но дайте път! Към нас приближават конник и амазонка. Обясняват ми, че това е генерал Игнатиев и че жената на руския посланик е единствената дама, която влиза във висшия дипломатически корпус и е останала тук…

Генералът е среден на ръст, на пръв поглед изглежда по-висок, защото, въпреки своите 45 години, е твърде строен.

Походката му е свободна и лека.

Той наистина се държи на седлото също толкова здраво, колкото и 15-годишен момчурляк.

На неговото възслабо и твърде широкоплещесто тяло униформата стои прекрасно – много ярко изкуство.

На ръцете, които биха изглеждали просто съвършени, ако не бяха възкъсите му пръсти, той носи по един златен пръстен с тюркоаз.

Той е блондин и с помощта на път над лявото ухо доста умело дава възможност на косите от слеоочието да прикрият появилата се плешивина.

На почти плоското лице с невероятни раздалечени скули правят впечатление две неща: правият нос и брадичката, чиято изпъкналост, ако се вярва на френолозите, издава изключително силна воля.

Рукият посланик почти няма брада и ако той се обръсне сам, то се бръсне лошо, защото малка капчица кръв е изцапала твърдата якичка на бялата му риза. Неговите малко дълги пепеляворуси, почти бели мустаци не променят лицето му – то цялото е концентрирано в погледа.

Генералът беше с бял панталон, жилетка и сако от китайска коприна, тютюнево на цвят”.

“Той е обкръжен от височайше внимание, рядкост за един посланик, още по-малко за такъв в Цариград”, отбелязва френското списание “Илюстрасион” (1876).

По-късно турскиятисторик Хамил Седес ще признае:

“Никой друг посланик, дори английският, не е имал такова влияние в двореца и във Високата порта”.

В записките си, отразяващи дейността му през 1864-1874 г. самият Игнатиев очертава политиката си така:

“Поддържайки отлични отношения с Портата, без да преставаме да насърчаваме развитието на християнските народи и автономията на трибутарните страни, успяваме да придобием значително влияние в Турция и да се приготвяме за решаване на трудните въпроси на бъдещето”.

Руската дипломация в Цариград спечелва доверието на султан Абдул Азис.

Така Игнатиев счита, че ще помогне на поробените славяни, като издейства за тях права и привилегии, за да се издигнат културно и икономически и да ги подготви за решителни действия в удобен момент.

Всичко това довежда до сблъсък с политиката на западните дипломати, особено с английскийските, чийто интриги и домогвания съдействат неведнъж за правителствени промени в Турция.

Макар че английският представител не е в добри отношения с френския и австрийския, но що се отнася до борбата против Русия, те винаги се обединяват, споделя с баща си ген. Игнатиев.

Подготви за публикуване Петя Паликрушева

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;