След срещата на върха на НАТО, провела се на 11-12 юли 2018 Брюксел, повечето страни членки на ЕС очакваха с известни опасения, че на предстоящата си среща с Путин в Хелзинки президентът на САЩ Тръмп може да предприеме решителни стъпки за подобряване на отношенията с Москва.

Спекулираше се дори с възможността, че на фона на продължаващото напрежение между Вашингтон и европейските му партньори от пакта, Тръмп би могъл да направи реверанс към руския си колега, например като признае присъединяването на Крим към Руската Федерация или склонявайки да смекчи санкциите срещу нея. Това, разбира се, не се случи, но срещата от 16 юли 2018 между двамата президенти породи сериозна загриженост сред брюкселските «еврократи», както и в някои европейски столици (и най-вече в Берлин), където се почувстваха обидени от факта, че докато ЕС неочаквано се оказа в редовете на «търговските противници» на Америка, по време на срещата си с Путин, Тръмп не демонстрира никакви негативни емоции към Русия и дори я призна за «конкурент», което вероятно е поласкало Кремъл. Неслучайно, основната теза на многобройните коментари в европейските медии след срещата на американския и руския президенти, беше, че между Тръмп и Путин изглежда е налице определено доверие, каквото отдавна липсва между партньорите от НАТО.

Нека видим обаче, дали в Брюксел действително имат основание да се тревожат толкова.

На първо място, макар че преди срещата в Хелзинки, САЩ и ЕС се придържаха към консолидирана позиция относно това, че и двамата играчи са заинтересовани да получат от Русия гаранции за ненамеса в бъдеще, във финландската столица Тръмп не само че не повдигна този въпрос пред Путин, но дори демонстрира недоверие към собствените си специални служби (въпреки че веднага след срещата побърза да се «поправи»). За ЕС това означава на първо място, че вече не може да смята американския президент на сериозен съюзник в усилията си за «сдържането на Русия от намеса във вътрешните работи на страните членки на Съюза».

В същото време, на срещата си с Путин (или поне в публичната и част), Тръмп не каза нищо за Крим и Украйна, което бе втори сериозан удар срещу ЕС и, в частност, срещу Берлин. Премълчаването на ключовата, от гледната точка на ЕС, причина за конфликта между Русия и «колективния Запад» означава на първо място спад на интереса и вниманието на САЩ към украинския проблем, а на второ — готовност да се обсъжда възможността за сътрудничество с руснаците в други сфери, при положение, че «ключовият проблем» бива изтеглен на заден план. На практика, обсъждането на други въпроси, на фона на «премълчаването» на основния, би могло да се разглежда като отстъпка към Русия. Това вероятно поражда у брюкселските «еврократи» усещането, че основният им отвъдокеански партньор е склонен да търси компромиси с Москва, при това самостоятелно, а не съвместно и дори без да съгласува предварително действията си с тях.

Освен това, в Брюксел нарастват опасенията, че прагматичният подход на Тръмп към взаимодействие с Русия още повече ще усили позициите на вътрешните критици на «руската политика» на ЕС.

На трето място, срещата в Хелзинки не доведе до изясняване на ситуацията с газопровода «Северен поток 2», като в това отношение за Брюксел и Берлин остават доста неясноти. От една страна, беше споменато правото на Германия самостоятелно да вземе решение по този въпрос, но пък бе обявено и, че САЩ ще се «конкурират» с Русия на европейския газов пазар. Тоест, използването на бизнес терминологията в случая би трябвало да означава, че играта ще се води по правилата на нормалната конкуренция, но пък предишните твърдения на Тръмп, че Германия се превръща в «заложник» на Русия, говорят за това, че политизацията на темата остава напълно възможна.

В ЕС са наясно, че от дълги години насам Русия се е доказала като надежден доставчик и партньор в сферата на европейската енергийна сигурност, а пък последните действия на САЩ в областта на търговско-икономическите отношения с ЕС, Китай и другите американски партньори, поражда много сериозни съмнения в желанието на Вашингтон за постигане на компромис, както и за готовността му да спазва постигнатите досега споразумения.

Много е вероятно и, че САЩ и занапред ще продължат да използват темата за сигурността като инструмент за натиск в икономическата сфера (неслучайно Тръмп непрекъснато повтаря, че европейската сигурност се финансира на 91% от Съединените щати). Затова, без значение, дали руснаците ще обещаят да не прекратят напълно газовия транзит през Украйна, проблемът «за гарантиране на европейската сигурност от страна на САЩ, срещу гарантиране на американския износ на газовия пазар на ЕС» продължава да е актуален.

На четвърто място, по време на срещата си с Путин, Тръмп не направи и намек за евентуално смекчаване на санкциите срещу Русия, т.е. в поне в това отношение опасенията на Брюксел засега не се оправдават. В този случай обаче, от определено значение е субективният фактор: в ЕС възниква усещане, че доверието между САЩ и Русия може би ще започне да се възстановява, за разлика от това между Съюза и Америка — във всеки случай на срещата в Хелзинка бяха налице повече позитивни сигнали в тази посока, отколкото на срещата на върха на НАТО, няколко дни по-рано. Много европейски медии подчертаха в коментарите си, че Тръмп се е държал с Путин най-малкото като равен с равен, което пък означава, че политиката за изолация на Москва, която ЕС прокарваше, налагайки санкциите срещу Русия през 2014, се е провалила.

На пето място, в Брюксел усещат, че вътрешната солидарност в ЕС по отношение на политиката спрямо Русия постоянно отслабва и редица страни членки призовават за възстановяване на диалога с Москва. И тъкмо поради това, у «еврократите» възникват опасения, че прагматичният подход на Тръмп към взаимодействието с Русия, допълнително ще укрепи позициите на онези, които критикуват Брюксел отвътре. Още повече, че лансираният от върховния представител на ЕС по външната политика и политиката за сигурност Федерика Могерини подход за «селективно ангажиране» на Русия досега не дава никакви осезами резултати, докато при наличието на политическа воля Вашингтон и Москва биха могли да постигнат нещо реално, например в Сирия.

Тоест, очевидно е, че макар на пръв поглед на срещата Тръмп-Путин да не се случи нищо извънредно, което да оправдае предварителните опасения на брюкселските «еврократи», и нито една от страните не се ангажира с някакви конкретни отстъпки (и макар, че истеричната реакция в САЩ принуди президента да даде заден ход по редица въпроси), в Брюксел и Берлин възприемат резултатите от нея като поредна стъпка на лидерите на САЩ и Русия, ерозираща европейската и евроатлантическата солидарност.

В същото време обаче, редица страни членки на ЕС подкрепиха новото «размразяване» в отношенията между Москва и Вашингтон. Италианският външен министър Матео Салвини например заяви, че ще се радва следващата среща между президентите на САЩ и Русия да се проведе в страната му (както е известно обаче, тя най-вероятно ще се проведе през есента на 2018 във Вашингтон).

Дали италианците ще съумеят да конвертират доверието между Москва и Рим в укрепване на доверието между президентите на САЩ и Русия, без при това окончателно да ерозират прословутата «европейска солидарност», ще зависи най-вече от две неща: дали все пак може да се говори за доверителни отношения между Тръмп и Путин, както и, доколко устойчива е въпросната «европейска солидарност».

Петър Григоров, Геополитика

Тагове: ; ; ; ;