Срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин откри пътя за нормализация не само на отношенията между Русия и САЩ, но и на тези между Москва и Брюксел. Тръмп очевидно смята, че икономическата мощ е може би дори по-важна от военната сила, а за него НАТО е «един скъп бял слон» (ако използваме квалификацията на Саймън Дженкинс в британския The Guardian). Впрочем, мнозина от лидерите на европейските членки на пакта напоследък също посочват, че Русия всъщност не е враг на Запада. В същото време, става ясно, че САЩ възнамеряват да прехвърлят на европейските си съюзници значителна част от бремето по поддържането на НАТО, което досега те носеха почти сами. Бурните спорове, кога точно военните разходи на държавите членки да достигнат до набелязаните 2% от техния БВП (както е известно, САЩ настояват това да стане още през януари 2019, да не говорем за поставената от Тръмп нова и очевидно нереална цел за повишаване на тези разходи до 4% на по-късен етап), показват, че повечето от европейските държави не се чувстват застрашени от Русия и едва ли ще предприемат значително увеличаване на военната си мощ в обозримо бъдеще. Изключение са няколко източноевропейски страни (трите прибалтийски постсъветски републики, Полша и Румъния), които вероятно ще продължат да укрепват отбранителните си способности срещу «руската заплаха».

Най-важното обаче е, че всички европейски държави ще трябва да действат в качествено нови условия и следва да предефинират стратегиите си, съобразявайки ги с реалните, а не с въображаемите, външни заплахи, пред които са изправени.

На този фон, в ЕС закономерно укрепват позициите на политиците и партиите, обявяващи се против продължаването на санкциите срещу Русия, като за това се обявяват не само Италия, Чехия, Унгария или Австрия, а дори и Хърватия. Също както и в ситуацията с НАТО обаче, тези сили продължават да са заложници на държави като Полша, Естония и т.н., настояващи санкциите срещу Москва да продължат и дори да бъдат разширени. Тоест, в рамките на ЕС все повече се проявява силен разнобой по отношение на «руската политика» на Брюксел, като се очертава поне три различни позиции по този ключов въпрос: на френско-германската ос, на централно-европейските държави (Австрия, Унгария, Чехия и Словакия, които някои наричат «новата Австро-Унгария») плюс Италия, както и на доминираното от Полша «ново Междуморие» (включващо още трите прибалтийски постсъветски държави и Румъния).

На този фон, и без да може вече да разчита на безусловната подкрепа на САЩ, Европейският съюз очевидно ще трябва да изостави някои от досегашните си инициатива в Източна Европа, особено от онези, които на практика работят за конфронтацията между Москва и Брюксел.

На първо място сред тях е инициативата Източно партньорство (касаеща Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Украйна и Молдова), която и без това не доведе до кой знае какви положителни резултати. Вместо това, ЕС би трябвало да се ориентира към една по-рационална, по-реалистична и по-малко амбициозна политика към своите източни съседи, съобразена с новата ситуация в рамките на евроатлантическата общност. Която да изключва каквото и да било по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство.

Петър Григоров, Геополитика

Тагове: ; ; ; ; ;