Основен момент в анализа на същността на дълбоката държава е установяването на нейните източници. Кои са те? Откъде „дълбоката държава” черпи своята сила? Кои са субектите, изпълняващи ролята на движещи сили на „дълбоката държава”? Кой стои зад нейните скрити намерения и от кого, как и защо се вземат нейните решения? Все закономерни въпроси, нуждаещи се от отговор.

В прощалното си обръщение към нацията през 1961 американският президент Дуайт Айзенхауер интуитивно очертава някои параметри на „дълбоката държава”, както и опасността, която тя представлява за демокрацията, посочвайки, че:

по време на правителствените съвещания не бива да допускаме военно-промишленият комплекс да налага неправомерно влияние, независимо дали е умишлено или неумишлено. Съществува и ще се запази потенциалът за катастрофално засилване на подобна неоправдана власт. Не бива никога да позволяваме натискът на този комплекс да застрашава свободите ни или демократичните процеси.

Не трябва да вземаме нищо за даденост. Само будното и осъзнато гражданство може да осъществи правилното обвързване на огромния индустриален и военен механизъм на отбраната с нашите мирни методи и цели, така че сигурността и свободата да могат да вървят ръка за ръка».

Днес почти половината от националния бюджет на САЩ отива за военни разходи. „Локхийд Мартин”, „Боинг” и „Дженерал Дайнамикс” имат «съветници» в Пентагона и на практика планират отбранителната политика на САЩ. Тоест, военно-промишленият комплекс несъмнено е сред елементите на американската „дълбока държава”, но тя включва и редица други структури.

В значителна степен властта на „дълбоката държава” е свързана със службите в сферата на националната сигурност и разузнавателната общност, където тайните традиционно са източник на власт. Именно за това говорят и разработките и публикациите на служителя на ФБР Дан Смоут, морския офицер и писател Уилям Кар, анализатора на „Ню Йорк Таймс” Джим Марс, професорите Джейсън Ройс Линдзи и Карол Кюгли, журналистите Гари Алън и Алекс Джоунс, писателите и публицисти Дес Грифин, Г. Едуард Грифин, Дейвид Айк, Майкъл А. Хофман II и много други. Всички те посочват като основни субекти на „дълбоката власт” специалните служби на САЩ и Великобритания (ЦРУ, ФБР, АНС и МИ6).

Проф. Алфред Маккой от Университета на Уисконсин пък предупреждава, че поради прекомерното засилване на американската разузнавателна общност след нападенията от 11 септември 2001 тя «се превърнала в своеобразен четвърти клон на американското правителство«, който в „редица отношения става все по-независим от изпълнителната власт «.

Отговаряйки на въпрос относно функционирнето на разузнавателните служби, бившият председател на Комисията по разузнаване на Сената (2007-2009) Джей Рокфелер, казва следното:

«Не разбирате ли начинът, по който работи разузнаването? Смятате ли, че защото аз съм председател на разузнавателната комисия, мога просто да кажа «искам го, дай ми го»? Те го контролират. Всичко това. Всичко това. През цялото време.«

Както е известно, сегашният президент Доналд Тръмп също имаше сериозни проблеми с разузнавателните служби, обвинавайки ги в целенасочено изтичане на информация. Мнозина от онези, които го подкрепят, са убедени, че най-опасните противници на Тръмп не следва да се търсят сред демократите в залите на Конгреса, а именно сред служителите на структурите в сферата на сигурността, чиято лоялност към президента, по презумпция, би трябва да е безспорна. Т.е. те също са интегрална част от «дълбоката държава».

Американският частен банкер Брадли Биркенфелд, чиито разкрития пред правителството на САЩ доведоха до масирано разследване на измами срещу швейцарската банка UBS и други финансови институции, заяви в интервю пред CNBC, че аферата „Панамагейт” и изтичането на информация от адвокатската кантора „Мосак Фонсека” не може да е станало без участието на американските специални служби:

Ако АНС и ЦРУ шпионират чуждите правителства, те несъмнено могат да заставят юридическите фирми избирателно да пускат информация така, че да не развалят имиджа на САЩ. Нещо зловещо стои зад това”.

Основателят на Института Нейшън Том Енгелхард отбелязва, че след терористичното нападение от 11 септември, американските тайни служби са получили нов импулс за развитието си, допълвайки, че „зад това стои корпоративният подход, за който е характерен непрекъснатият стремеж към разширяване на собствените възможности”.

Според него „Скрити под булото на секретността, тайните агенти и съдии се подчиняват на „сенчестия истъблишмънт”, който определя политиката „в името на американската сигурност” единствено в своя, собствена изгода”.

Самият Енгелхард споделя, че мнозина от познатите му са били шокирани, разбирайки, че в момента в САЩ действат 17 разузнавателни служби на федерално ниво, като всяка от тях обслужва, като минимум, няколко тясноспециализирани граждански компании:

  • Централното разузнавателно управление (ЦРУ);
  • Федералното бюро за разследване (ФБР) — Направление национална сигурност;
  • Агенция за национална сигурност (АНС) – Централна служба за сигурност;
  • Разузнавателна агенция на Военновъздушните сили;
  • Национална агенция за геокосмическо разузнаване
  • Агенция за борба с наркотиците (DEA);
  • Национална разузнавателна служба (NRO);
  • Разузнавателно и контраразузнавателно управление на Департамента по енергетика;
  • Разузнавателна агенция на Департамента по отбраната (DIA);
  • Разузнавателна служба на Военноморските сили;
  • Департамент по вътрешна сигурност (DHS);
  • Канцелария на директора на националното разузнаване (ODNI);
  • Разузнаване на американската хазна;
  • Държавно бюро за разузнаване и изследване;
  • Команден център на армейското разузнаване;
  • Разузнавателен отдел на Корпуса на морската пехота;
  • Разузнаване на Бреговата охрана.

Следва да отбележа, че това не е пълният списък. След 2001 само във Вашингтон и околностите му са създадени трийсет и три комплекса от здания на специалните служби. Общата им площ е пет пъти по-голяма от тази на Пентагона. В канцеларията на директора на националното разузнаване например, работят над 1700 федерални чиновници и 1200 частни служители, наети по договор. В централният офис на Разузнавателното управление на Министерство на отбраната пък има около 16 хиляди сътрудници. За броя на служителите в Националния антитерористичен център може да се съди по хилядите служебни места за паркиране, които са им предоставени.

Според сенатор Даян Файнстийн, от началото на века общият бюджет на националното разузнаване се е удвоил, а през 2010 година правителството на САЩ съобщи, че само за придобиване на разузнавателна информация са били изразходвани над 80 млрд. долара, което е повече от разходите за министерствата на националната сигурност (53 млрд.) и на правосъдието (30 млрд.), взети заедно.

По някои оценки, в множеството специални служби са привлечени общо 854 хиляди граждански специалисти, военнослужещи и частни агенти. Много американски правозащитници са убедени, че наред с правителството, Конгреса и съдебната система се е формирала своеобразна четвърта, при това неконституционна, власт. Независимо от техния професионализъм и качества, важното в случая е, че тези организации остават извън контрола на закона и не са ограничени от никакви финансови рамки. За разлика от бюджета на президентската институция и на законодателната власт, бюджетите на тези специални служби не са подотчетни на проверяващите органи, което не позволява предоставянето на достоверни данни за тях.

Известна светлина в това отношение хвърлят няколко публикации на „Вашингтон поуст”.

В статията си „Тайният свят, излизащ извън контрол”, Дана Прийст и Уйлям Аркин потвърждават, че в Америка е създадено секретно разузнавателно чудовище.

Авторите посочват, че около специалните служби се развива паралелен военнопромишлен комплекс с назначаването на нови експерти, консултанти и лобисти. Най-ниско платените измежду тях получават заплати от 41 000 до 65 хиляди долара годишно. Тези специалисти проучват всичко – телефонни разговори между случайни граждани, културни срещи, спорове в ресторанти, странни диалози между хората и дори боклука по улиците. Особено стриктно обаче, специалните служби контролират социалните мрежи, при това дейността им не се ограничава само на територията на САЩ, а покрива целия свят.

Очевидно обаче, военно-промишленият комплекс и специалните служби не са достатъчни за да гарантират съществуването и успешната дейност на „дълбоката държава”. За целта, тя се нуждае и от помощта на държавни компании, които, макар и формално да се контролират от правителството, всъщност функционират като «държава в държавата».

В тази мрежа са включени и агенциите на Beltway и лобитата на големите корпорации в петролния, агропромишления и фармацевтичния сектор. На практика, всяка федерална агенция е под някакъв корпоративен контрол.  Присъствието в Конгреса и изборът на президента зависят от огромен поток неизяснени финансови източници. Корпоративните милиони купуват армии от лобисти, анализатори на мозъчни тръстове, медийни коментатори и учени. Мощната корпоративна подкрепа неутрализира опозицията.

Лофгрен обръща внимание, че днес шефовете на „Гугъл” и „Епъл” правят повече пари от бизнесмените от Уолстрийт. Именно този тип компании са новите източници на средства за „дълбоката държава”. В Силициевата долина не само се правят огромни пари, но се натрупва и огромно количество информация, което е жизнено важно за „дълбокото” управление на страната. Агенцията за национална сигурност и разузнавателните служби не могат да изпълняват функциите си без прякото сътрудничество с компаниите от Силициевата долина и техните информационни възможности.

Лофгрен е убеден, че още през 50-те години на миналия век мощните банки и адвокатски кантори, разположени на Уолстрийт, са представлявали „доминиращия комплекс и крайния собственик на дълбоката държава”.

„Дълбоката държава” не само разполага с капитала на нацията, но и контролира Уолстрийт, «който доставя парите, държи политическата машина в латентно състояние и работи като заблуждаващ марионетен театър«.

Към активните субекти на „дълбоката държава” могат да се причислят също голям брой неправителствени национални и международни структури. Сред тях са Съветът по външни отношения (CFR), Кралският институт за международни отношения (Чатам хаус), Тристранната комисия, Билдербергската група, Римският клуб и др. Всички те действат в сътрудничество с големи международни банки и финансови институции като Световната банка или Банката за международни разплащания.

Самият Доналд Тръмп, според който „дълбоката държава” представлява «закрепена бюрокрация», обвини определени преставители на американската правораздаватена система, че също са част от „дълбоката държава”. Някои негови съюзници, както и редица десни медии, пък изразиха опасения, че бившата администрация на президента Барак Обама активно е координирала съпротивата на „дълбоката държава” срещу Тръмп.

Не на последно място, от съществено значение за ефективното функционирне на „дълбоката държава” е целенасоченият и стриктен контрол върху корпоративните медии. Съмненията, че „дълбоката държава” контролира корпоративните медии се подкрепят от множество факти. В този държавен контрол активно участва и ЦРУ, което традиционно разполага с огромни възможности за формиране на медийната среда.

По време на обществен дебат в Северна Калифорния, организиран на 28 юли 2017 от GeoengineerWatch.org, бившият офицер от ЦРУ Кевин Шип представи шокиращи данни за многобройни и ужасяващи престъпления на правителствено равнище, осъществени от американската „дълбока държава”. Той говори за тоталното преследване на всеки, който се осмелява да каже истината за разрасналата се държавна тирания и прикритите действия на „глобалната власт”.

Използвайки инструментариума на националната държавна администрация,  проводниците на интересите на „дълбоката държава” могат да предприемат сложни, но изключително ефективни действия.

В същото време, принадлежащите към структурите на „дълбоката държава” имат общ интерес да прикриват съществуването и по всички възможни начини, предотвратявайки появата за информация за нейните реалните действия, осъществявани зад фасадата на либералнаа демокрация. Това нерядко налага на лидерите на коренно противоположни политически формации да си сътрудничат, за да прикрият истинската природа на „дълбоките събития”.

ПРОФ. Д.Н. ЙОРДАН НАЧЕВ, Геопилитика

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;