Главният германски агент напусна разгромена България след Първата световна война, но остави в нея своя наследник, остави около него своите изпитани в 30-годишни козни и предателства съветници, остави ни обсипаните с блага и ордени висши офицери от дворцовата германофилска камарила, остави забогателите от немските военни доставки спекуланти, отгледаните в Германия износители и вносители, продажните журналисти, които вече бяха вкусили сладостта на немските марки, остави ни цялата великобългарска агентура, шовинистичната банда, цялата добре организирана немска агентура, която, под маската на «покрусените национални идеали», тутакси започна да подготвя условията за реванша на германския империализъм.

«Цар Фердинанд си отиде, но положението не се измени.

На българския народ не се удаде в 1918 година да свърши един път завинаги с германските агенти.

Останалият Фердинандов син-Борис продължи немската политика на своя баща.

В това се състои една от главните причини, гдето след четвърт век българският народ, който от собствен опит позна цената на съюза с немците, отново се оказа в германския лагер» (Георги Димитров).

И действително, поради това, че българските народни водачи не извлякоха дълбоките поуки от преживения национален разгром и не проявиха толкова необходимото за онази епоха историческо прозрение — да използват надигането на масите не за постигането на няколко полупридобивки, а за пълното и окончателно разрушаване на гнездата на немската агентура, на първо място царския дворец — преживяното през войните нещастие се задълбочи и превърна в трайна, близо четвъртвековна всенародна трагедия.

Артериите, от които българската реакция черпеше сила от международната си посестрима, не бяха прерязани, не толкова поради липсата на сила и възможности, колкото поради недостатъчната политическа опитност, предвидливост и решителност у водачите, както и поради голямата им самонадеяност, която пораждаше убеждението:

«Що ще се бърза, когато агентите са в ръцете ни, а народът, когато пожелае, може да ги накаже?»

Немските агенти действително бяха в ръцете на народа, понеже тоя народ от Освобождението на България никога не се бе надигал по-застрашително  (Войнишко въстание) — той просто бе се «накървавил» от желание да смъкне реакционно-финансовите кърлежи и германофилската дворцова олигархия.

Народните маси за един ден биха разбили на пух и прах всяка тъмна сила, която би се изпречила на победния им ход.

Но тъмните сили се бяха сплотили страшно.

Те си бяха у нас, защото от всичките престъпници, които доведоха нещастията — само един, Радославов, бе избягал, след Фердинанд.

Останалите, обаче, зачакаха, докато прекипи народният гняв, докато работниците и селяните позабравят страданията си през войната и се отдадат на своя мирен труд, докато вдовиците изтрият сълзите си, а бащите прежалят падналите за славата на кайзер Вилхелмова Германия синове.

Спотайваше се старата, опитна, изпечена реакция, защото по-добре познаваше първите опиянения на властта — те ще позамаят главите на водачите, ще приспят тяхната бдителност — току виж и се скарали: земеделци и земеделци, земеделци и комунисти..

Ако сами не се скарат — за скарването трябва да се помогне чрез всички средства на клеветата, доносничеството, всяването на недоверие, чрез забиването на яки клинове и в най-малките междупартийни пукнатини.

Спотайваше се българската реакция, и докато се поокопити и възправи от поражението си и разбитият германски милитаризъм, докато се вкорени по-здраво италианският фашизъм — това от една страна, а от друга — докато реакционните кръгове в самите страни — победителки превъзмогнат временните си огорчения от поведението на българските финансово-стопански акули.

Добре знаеха международните гешефтари, че по-верни съратници и помощници на започналото чрез репарации и по други начини ограбване на българския народ от българските си колеги те не могат да намерят — българската реакция с право очакваше покровителството им.

Предателите се спотайваха, но не стояха със скръстени ръце, защото ги заплашваше двойна опасност — от една страна, властта на Земеделския съюз, начело с коравия демократ, Александър Стамболийски, и от друга страна — заплашваше ги Комунистическата партия, чието влияние бурно растеше.

Нейните партийни организации крепнеха, революционизираха се и се превръщаха в здрави боеви отряди.

Трябваше да се бърза — ако тези две партии — БКП и БЗНС — успееха да осъществят по-тясно сътрудничество — българският трудов народ наистина би могъл да разчисти пътя за осъществяването на онези политически и стопански мероприятия, които, хем щяха  да го спасят от мизерията и да осигурят мирното му процъфтяване — хем щяха да разсипят икономическата и политическа база на военно-финансовата клика и по този начин да я осъдят на пълно загниване.

Някои от тези мероприятия, кога по-пълно, кога частично, бяха вече подхванати от земеделското правителство на Стамболийски — преследване виновниците за катастрофата и спекулантите, конфискуване капиталите на незаконно забогателите, изземване земите от ръцете на онези, които не ги обработват и ограничаване на едрото земеделие, уреждане на едрото жилищно владение чрез изземване на големите наемодателски домове и покровителстване на бедните наематели, пълна подкрепа на кооперациите за обединяване на стопанските и културни усилия на бедните и малоимотните, даване на кооперациите на монопола върху износа на земеделските продукти, неотклонен стремеж за пълно сближаване и разбирателство с родствените славянски народ, опити за обезсилване на политическата роля на двореца, дори подкрепа на заплахата за пълно негово премахване, отстраняване пречките за разбирателство с Югославия чрез преследване на фашизираната македонска организация, отхвърляне правото на заговорници — офицери да се месят във вътрешната и външна политика на страната и прочие.

Общият ход на събитията у нас в първите години след Първата световна война — когато беше на власт правителството на Александър Стамболийски — водеше България към откъсването й от немската империалистическа система, към загубването на българската армия като съюзник на пруския милитаризъм, към сближение със славянските държави, към омаломощаване на онези среди, които бяха постоянен резерв на немската хищническа политика, естествен съюзник на надигащия се войнствен фашизъм.

Затова разкритите пред българския народ възможности да реди своя вътрешен и международен, политически, стопански и културен живот по своя собствена воля довеждаха до ужас губещата почва под краката си дворцово-военна и спекулативно-финансова немска агентура.

Зашеметена в началото, но неразгромена реакцията бързо се съвзе, подтиквана почти неприкрито от вилнеещия вече италиански фашизъм и от възродения немски милитаризъм.

Задачата: да се овладеят наново загубените позиции — трябваше да се осъществи с всички средства, без оглед дори на известни рискове и възможни жертви.

Но тази задача не можеше да се постигне, ако стъпилият на краката си народ не се повалеше наново, ако не се премахнеха двете могъщи обществено-политически сили — БЗНС и БКП, които имаха съкрушително мнозинство в Народното събрание и бяха безспорно следвани от работничеството, селячеството, чиновничеството, занаятчийството и интелигенцията.

Предвожданите от Фердинандовия наследник врагове, в сравнение с масата на българския народ, бяха малобройни, но политически опитни, обиграни в тайните заговори, посветени в механиката на овладяване с малко, но добре въоръжени сили на командни точки срещу превъзхождащия по броя си, но разединен противник.

Те винаги бяха разполагали с държавната машина и добре владееха нейната сила, знаеха които точно колелца и как трябва да се превъртят, за да тръгне тази машина на заден исторически ход, да направи остър завой и да поведе цялата страна по желаната посока.

Правили неведнъж заговори и крупни национални предателства, народните врагове знаеха, колко решаваща за осигуряване на победата може да бъде изненадата от ВНЕЗАПНИЯ УДАР.

Те умееха да използват първото ЗАМАЙВАНЕ ОТ КЪРВАВИЯ ТЕРОР, бяха майстори на тактиката на ПОСЛЕДОВАТЕЛНИТЕ УДАРИ.

За постигането на главната си задача реакционните сили най-напред трябваше да осъществят собственото си обединение.

Пред реално надигащата се «аграрно-комунистическа» опасност, никакви пречки не биваше да съществуват за сплотяването на собствените кадри — всички вътрешни вражди и несъществени противоречия трябваше да затихнат, за да се постигне ЕДИННИЯТ РЕАКЦИОНЕН ФРОНТ, преди да се изгради НАРОДНИЯТ ЕДИНЕН ФРОНТ, след чието изграждане никаква вътрешна или международна сила не би могла да го събори.

Така и стана: всички реакционни партии, партийни течения, както и някои от намиращи се в ръцете на реакционните ръководства обществени организации, съюзи, а и отделни «независими» личности се обединиха в т.нар. Конституционен блок, който се издигна като фасада за прикриване на особената тайна заговорническа организация, назована «Народен сговор», създадена през 1921 година.

Петя Паликрушев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;