Разпадът на Югославия ни накара да забравим, че тази страни играеше ключова роля в международните отношения.

В периода на разцвета на движенията за национално освобождение тя им оказваше активна подкрепа, преди всичко на  Африка.

СССР в този период заемаше сдържана позиция, защото не искаше да разваля отношенията си със САЩ и с бившите колониални държави.

Някои снимки предизвикват носталгия по изминалото време.

Това се отнася до лидерите, които се опитваха да положат основите на новия световен ред от Движенията за неприсъединяване и в частност маршал Йосип Броз Тито  (1892-1980), президентът на Социалистическа Федеративна Република Югославия.

Той, в бяла парадна униформа, приемаше във вилата си на остров Бриони в северна Адриатика лидерите на деколонизираните страни и движения за национално освобождение от Африка и Азия.

За Югославия, която изтикаха встрани от твърдо контролирания от Москва социалистически блок след скарването през 1948 година, подкрепата на антиколониалната борба се превърна в начин да се докаже на международната арена.

Ако СССР и френската компартия с голяма подозрителност се отнесоха към терористичните атаки в Алжир на 1 ноември 1954 година, които сложиха началото на войната за независимост, югославската делегация една от първите подкрепи Фронта за национално освобождение в рамките на ООН.

«Тито и ядрото на Съюза на комунистите на Югославия видяха в борбата за освобождение на страните от третия свят отражение на собственото си противопоставяне с фашистките окупатори по време на Втората световна война.

Те искрено подкрепиха ФНО и виетконговците», спомня си Данило Милич.

Той работи като дипломат от 1960-те до 2011 година, бил е в Гвинея, Сиера-Леоне, Габон, Гвинея-Бисау, Ангола и демократична република Конго.

Там той представлява интересите на страната си: СФРЮ и след това Сърбия.

«Ние също бяхме колония, ту на Османската империя, ту на Австро-Унгария. Това ни направи много чувствителни към колониалните въпроси», казва той.

Доктрината на Тито е на първо място не идеологията, а политическата практика с опора на опита от партизанската борба в периода на Втората световна.

Макар Тито да бе апаратчик, преминал през твърдата школа на ГПУ (този съветски орган задейства редица чуждестранни агенти) и избегна чистките в Коминтерна, той бързо започна да работи главно за собствената си партия (във войната за освобождение) без да се съобразява с позицията на Москва.

Тито считаше, че борбата с нацистките окупатори е неотделима от създаването на нова социалистическа и федеративна държава.

ПОДКРЕПА ЗА АЛЖИРСКИТЕ ПАРТИЗАНИ

Голямото влияние, което имаше партизанското движение, му позволи да утвърди своя курс.

През 1943 година движението дори получи подкрепата на британците.

Югославия стана, освен Албания, единствената европейска страна, която бе освободена от своята вътрешна съпротива: настъплението на Червената армия в североизточна Сърбия през есента на 1944 година изигра само второстепенна роля.

За Тито това стана източник на легитимност, която му позволи да тръгне срещу Сталин след 1948 година.

Макар върху югославските «сталинисти» да се стовариха жестоки репресии, режимът имаше народната подкрепа, от която бяха лишени дошлите на власт в резултат на щиковете на Червената армия компарии в Източна Европа.

Сталин не можеше да приеме подобна независимост и над Югославия се стовариха обвинения за национализъм.

Първоначално новият белградски режим искаше да бъде копие на съветския модел.

Иновациите от рода на самоуправлението по заветите на Едварт Кардел

(1910-1979) се появиха по-късно.

В биполярния свят, който живееше в студената война, активната подкрепа на деколиниязацията стана залог за международния блясък на Югославия.

Отчасти това бе свързано с опортюнизма: изолираният в комунистическото движение Тито не само се нуждаеше от партньори, но и трябваше да докаже жизнеспособността на «другия» социализъм в страната си.

«СССР и подчинените му комунистически партии се нуждаеха от немалко време, за да разберат динамиката на антиколониалната освободителна борба, — продължава Милич. — В техните представи комунистическите партии трябваше да вземат властта в метрополиите и едва след това да дадат свобода на колонизираните народи! СССР бе в изключително трудни отношения със западния лагер.

Разоръжаването беше за него жизнено важна необходимост, което го подтикваше към съхраняване на статуквото.

Той не искаше да излиза с инициативи, които не биха се харесали на Великобритания или Франция..»

Югославия успя да извлече изгода от своето особено положение.

Тя бързо извличаше печалба от изкуството на играта на напрежение между двата блока, разигравайки поредната карта на сближаване със Запада и едновременно с това със СССР.

Белград не участва в афро-азиатската конференция в Бандунг през 1955 година, но година преди това Тито бе първият европейски лидер, който замина за Индия след провъзгласяването на нейната независимост.

След това той се срещна с Джавахарлал Неру и с президента на Египет Камал Насър във вилата в Бриони на 19 юли 1956 година, полагайки основите на Движението за неприсъединяване.

На фона на тази бурна дипломатическа дейност Югославия активно се включи в подкрепата на алжирската революция.

На 19 януари 1958 година френският флот спря недалеко от Оран товарния кораб «Словения», чийто трюм бе препълнен с оръжие за партизаните.

Югославските СМИ писаха тогава: черногорският журналист Стеван Лабудович е бил от 1959 година в редовете на ФНО.

Той той е заснел с камера боевете до самия край на войната.

Годините след алжирската революция донесоха своите разочарования.

Силното при президента Ахмед бен Бел югославско влияние в страната сериозно отслабна след държавния преврат на Хуари Бемедиен през 1965 година.

Но се появиха нови посоки в борбата.

Югославия изпрати хиляди доброволни в Гвинея след напускането на французите през 1958 година и оказа подкрепа на освободителните движения в португалските колонии.

Убийството на бившия премиер на Конго Патрис Лумумба през 1961 година (Тито нарича това най-великото престъпление в съвременната история»), а също съперничеството с Китай и СССР в Африка през 1960-те и 1970-те години попречиха за създаването на социалистическа ос в третия свят, начело на която би могъл да застане социалистически Белград.

Антиколониалната борба позволи на Югославия (тя сама трудно наваксваше изоставането в развитието) многократно за засили влиянието си.

«Нерядко се вземаха трудни решения.

Безброй пъти ставаше дума за доставка на оръжия на африканските революционери, макар в някои региони в нашата страна да имаше дефицит на всичко», разказва Милич.

Тито нееднократно пътува за Африка на борда на личната си яхта, което създаваше условия за процесии с фараонски мащаби.

По време на пътешествие с продължителност 72 дена през пролетта на 1961 година той посещава Гана, Того, Либерия, Гвинея, Мали, Тунис и Египет.

Носи със себе си разкошни подаръци и свита от 1 400 човека, в това число певци, музиканти, антуража на съпругата си Йованка, които й шият дрехи за всяка спирка.

Президентът на Гвинея Кваме Нкрума счита Тита за «най-големия реалист сред всички съвременни държавни глави», той твърди, че Тито «най-добре от всички разбира Африка».

Югославският режим не бил доволен от твърде тесните връзки на Африканския национален конгрес със СССР и поддържал отношения с неговите съперници от Панафриканския конгрес.

«Ние искахме да подкрепяме всички южноафрикански освободителни движения, но сталинистите от АНК имаха твърде много сталинистка култура…

В техните представи този, който не е напълно на тяхна страна, е против тях.

Те нямаха доверие на Югославия, защото ние искахме за запазим отношенията си с ПАК», обяснява Милич.

В същото време, през 1980-те години Югославия подготвя в своите военни училища стотици офицери от Организацията на народите от Югозападна Африка, която води освободителна борба в Намибия.

Тя също успява да запази тесни отношения с Ангола и Мозамбик след провъзгласяването на тяхната независимост през 1975 година.

Тези страни оказаха значителна подкрепа на АНК, защото се наложи Ангола да си има работа с въстаниците а Жонаш Савимби, които подготви и финансира Претория.

През 1980 година южноафриканките спецслужби започнаха заедно с аржентинските си колеги мащабна операция, която трябваше да завърши с операцията на 1500 антикомунистически хърватски десантчици в Югославия, страната, която се считаше за едно от главните огнища на «комунистическа подривна дейност».

За това говорят неотдавна разсекретените документи на армията на ЮАР.

Операцията за свалянето на Югославския режим бе планирана за лятото на Олимпиадата в Москва: в Претория мислеха, че СССР ще бъде твърде зает, за да реагира.

Южноафриканските шпиони вероятно са оценили неправилно отношенията между Югославия и СССР.

След съветската намеса в Афганистан през декември 1979 година Белград повиши нивото на готовност на армията, защото се опасяваше от враждебни действия от страна на ОВД (този страх не пусна Тито до самата му смърт).

ИЗГУБЕНОТО НАСЛЕДСТВО

През 1979 година маршалът тръгва на последното си голямо плаване на яхтата към Хавана.

На шестата конференция на Движенията за неприсъединяване той даде отпор на Фидер Кастро, който се опитваше да предаде на организацията съветска форма.

Решението на САЩ да бойкотират Олимпиадата и смъртта на Тито на 4 май 1980 година принудиха ЮАР да отмени операцията, защото погребението на основателя на съветска Югославия се превърна в най-крупното събиране на световни лидери за целия период на студената война.

Изключение бяха само президентът на Франция Валери Жискар дЕстен, неговият американски колега Джеймс Картър и Фидел Кастро.

Държавата-приемник на Югославия не веднага изгуби наследството на този международен блясък.

Когато президентът на Хърватия Степан Месич замина за Хавана през 2006 година, той взе със себе си ветерана на югославската дипломация Будимир Лончар, който бе последният министър на външните работи на СФРЮ от 1987 до 1991 година и често беше посредник между Тито и Кастро, чийто отношения нееднократно се нажежаваха.

Хърватия оставаше в Движението за неприсъединяване до влизането си в НАТО През 2009 година.

След едностранното провъзгласяване на независимостта на Косово през 2008 година министърът на външните работи на Сърбия Вук Еремич замина на международно турне, за да убеди колкото се може повече страни да не признават новата държава.

За целта той използва организации, в които Сърбия все още притежаваше статуса на наблюдател, например Африканския съюз и Организацията на Ислямската конференция.

С това Белград се опита (безуспешно) да се възползва от миналите връзки от времето на социализма.

Не бива да си правим илюзии по повод тези опити да се върне международният престиж на бившата федерация.

Както отбелязва организаторът на изложбата «Тито в Африка» (проведена през лятото на 2017 г) Ана Сладожевич, «антиколониализмът и антифашизмът са част от югославското наследство, за което всички страни-приемнички днес искат да забравят».

Автор: Жан-Арно Деран

Превод и редакция: Петя Паликрушева

Източник: https://www.monde-diplomatique.fr/2018/08/DERENS/58989

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;