Автор: Анжел Вагенщайн

С Никола Гешев имахме общо две среднощни дружески беседи (той не си цапаше ръцете с мръсни каналджийски работи, за това си имаше специални четири етажа по-горе, в мансарди с чудесен изглед към Лъвовия мост), а аз се стараех да бъда възпитан компаньон, готов на дружеско събеседване.

Той слушаше уморено и незаинтересовано, сякаш едва се преборваше със съня, с почти притворени тежки клепачи и това, мисля, беше отигран способ за приспиване бдителността на разпитвания.

Защото изведнъж на някоя моя дума той стряскащо ме прекъсваше и задаваше с металически глас съвсем неочакван и объркващ въпрос — като изстрел от засада.

Стеснително ми е сега да те уверявам, че и аз съвсем не бях глупаво момче, мозъкът ми работеше на най-високи обороти — еди млад и неопитен заек, ослушващ се, хитруващ и бягащ на загзаг пред добре обучена хрътка.

Не мисля, че Гешев е повярвал и за секунда на измишльотините ми, нито пък аз вярвах на внушенията на добрия уморен чичко да си кажа каквото имам за казване и си ида у дома.

Така беше до второто ни събеседване, 12 денонощия след моя арест.

Говоря ти за денонощия, а не за дни, защото никога не се знаеше в коя късна доба ще те измъкнат от килията, където лежиш на голия под, при това с привилегията още от първата нощ да те държат с белезници на ръцете.

Може би целта на подобно белезници в една и без това заключена и охранявана килия е била да бъдеш уплашен, объркан и обладан от чувството за пълна безпомощност.

Съкилийници от някаква казармена конспирация, опитали се да отмъкнат камион с оръжие, ме научиха как да отварям белезниците с карфица, за да мога, прикрил ръце под палтенцето, с което бях арестуван, да поспя на пода, макар и тънещ и подложил обувките си за възглавница, под ослепителната светлина на крушка от сто милиона вата.

(Ако някога имаш подобен проблем с белезници, обади ми се!)

Та казвам ти, 12 денонощия се надхитряхме с ония от мансардата, които добросъвестно си вършеха работата, докато от съседните килии се носеха писъци от дружеските събеседвания с разследваните по други конспирации, с каквито времето изобилстваше.

Хората от политическата полиция на Гешев, всеотдайни търсачи на истината, не държаха да ги заглушават — подобни ужасяващи викове и стонове, преминаващи в животински рев, действаха благотворно върху хитруващите из съседните помещения, предразполагайки ги към по-голяма отзивчивост.

12 денонощия се надхитряхме с разпитващите, като и аз нерядко вземах участие в теноровите партии на този хор, защото не приемай буквално красивата, макар и банализирана фраза «мълчи като комунист на разпит».

И комунистът е човек с нормална нервна система и чувствителност към болката, но продължава да мълчи или да го усуква дори и тогава, когато от гърдите му се изтръгва независещо от волята му, разкъсващо въздуха кресчендо.

Болката!

Толкова различна, с неопределими граници на устойчивост срещу нея, строго лична, без общовалидна метрична система за поносимост.

Затова се дразня, когато днес журналистчета, които биха напълнили гащите още при първия шамар, мъдруват, заели позата на съдници, колко страници е изписал в затвора Вапцаров и истини или опит за хитруване са показанията му!

Така беше и с мен, не се правя на Орлеанската дева, която, както твърди легендата, на кладата е мълчала и не е издала нито стон.

«Имена! Имена! Имена!» — това се крещеше в ухото ми и се вбиваше в мозъка като железен клин.

И тъй, връщам се в мансардата на бляновете, където въпреки всички следствени органи така и не разбраха точно какво е мястото ми в тази арменска история, какви бяха политическите ми мотиви за грабежа, за каква цел бяха парите, имам ли връзка с центрове на Съпротивата.

Неизвестно защо в юриспруденцията тези занимания се обозначават с нежния израз «снемане на показания» — нещо като снемане на долно бельо от любимата жена, докато те са си чиста проба изнасилване, доста невъзпитано и грубо, едно изтръгване на желания от следователя набор от сюжетни линии, действителни или мними.

Те, при всички твои капризи и словесни винетки, трябва да отговорят на главното условие — да звучат по възможност най-правдоподобно и да те натопят възможно най-надълбоко.

И не приемай мълчанието или шикалкавенето ми по някои обстоятелства, особено онези, отнасящи се по действително едрия дивеч, притаен в нелегалния храсталак, за героичен акт — до голяма степен това беше не само фанатичното чувство за мисия, но и усилие за самосъхранение.

Защото един провал на по-високо равнище щеше да предизвика обратно цунами, което окончателно би ме затрило и изкарало на бял свят лица и деяния, които бих предпочел да останат вън от вниманието на полицията и чиито дестинации водят направо към Гарнизонното стрелбище.

Например трябваше на всяка цена да стискам зъби до една дата за важна среща с отговорен представител на щаба на нелегалния Отечествен фронт.

Така и не разбрах разполага ли полицията с някакви получени по нейни канали данни за срещата, или има само предположения, но при разпитите някои въпроси и подмятания със съмнителна целенасоченост се въртяха в подобна орбита.

Възможно е това усещане да бе само плод на моята мнителност, но ако властите се доберяха до по-точни сведения, добити все едно от кого — от мен или от собствени информатори, каквито никак не й липсваха, аз бях свършен.

На въпросната явка, съгласно лично предаденото ми нареждане от ръководителя на Съпротивата в Пиринския край, трябваше да предам устна информация за някои тежки проблеми и нужди на нелегалната организация по онези места. Срещата следваше да се осъществи с парола на стълбището пред Съдебната палата, аз трябваше да нося сгънат вестник «Зора», а насрещния човек — затворен чадър.

Ако полицията останеше в неведение и аз пропуснех тази среща — което беше и моята цел — Гешев и хората му щяха да хванат на босия цървулите.

Защото и самият аз след определения ден и час, дори да преливах от добра воля и симпатии към целокупния български фашизъм, не бих могъл да предам когото и да било — нито знаех името на човека, нито как изглежда той или какви са неговите координати (по-късно разбрах, че въпросният тайнствен представител на щаба с чадър и прочее била жена, много известна след войната, когато беше министър в ранните правителства на Отечествения фронт.

А проговориш ли веднъж за подобни контакти, не знаеш къде ще спре разплитането на далече отиващи връзки и взаимозависимости.

Тогава, в зората на атомната ера, все още не беше в употреба изразът «верижна реакция», въпреки че някои отговорни полицаи, както при случая с Гешев, трябва да го признаем, съвсем не бяха неграмотни простаци, а с доста добра чуждестранна подготовка в областта на верижните реакции, добита предимно в Италия.

Не става дума за Пиетро Ферми или Бруно Понтекорво и техните изследвания около физиката на атомното ядро, а за агентите и реагентите в ядрата на политическия ъндърграуд.

От моя страна не се искаше особена пресметливост, нито опит, за да се досетя и без да са ме учили, че когато в една конспирация има убит, за пред полицията той е единственият, който е знаел отговорите на всички нейни въпроси.

И само убитият е, който е бил в течение на това, от което следователите се интересуваха — цели, нелегални връзки, организационни обвързаности.

Впрочем благоприятна моя защитна линия, а и повод за всякакъв род импровизации и измишльотини беше обстоятелството, че другите арестувани по нашия случай, макар и стари познати, не знаеха почти нищо за мен, както и аз за тях — казах ти за принципа на конспирацията, отработени от едно политическо движение, преследвано и оцеляло дълги години в тежките условия на нелегалност и репресии.

Тъй че много от нашите деяния така си и останаха вън от полицейското полезрение — в кауша само глупакът или истински уплашеният отговаря на незададени въпроси!

Още повече, че ние, арестуваните заедно с мен, не бяхме трайна бойна група от общоприетия тип.

Макар връзката ни да не бе случайна, тя се отнасяше само за конкретната «арменска» акция.

След приключването й, така бе уговорено, всеки трябваше да отплува по своите азимути.

Е, случи се така, че не отплувахме — полицията, а по-късно и съдът ни събра задълго в един общ спомен.

И така, аз — бос, подпухнал и сополив — полагах най-честни усилия да се представя за второразряден статист от миманса, случайно попаднал в този криминален сюжет.

Те, разбира се, не ми вярваха нито на дума, но аз твърдоглаво следвах изпитаното правило: «Отричай! Дори да те засекат на сто доказателства, упорито и докато можеш, отричай и не се признавай за виновен!»

Лесно е да го запомниш, трудно е да го спазиш — дано не ти се случи, тогава ще разбереш!

И все пак, казвам го горд за моите двама другари и двете девойки от процеса, които, пребити и размазани, са следвали, доколкото човешките възможности позволяват, същото правило.

Защото арестувани по това «арменско» дело още от самото му начало бяхме петима, и така до възправянето ни пред военнополевия съд си останахме петима.

Това, уверявам те, съвсем не е малко на фона на някои разтлали се като паяжина масови процеси с впечатляващ брой обвиняеми.

А и не е за пренебрегване обстоятелството, че провалът не се разшири не благодарение на добрата воля на полицията, а въпреки безчовечните побои из таванските стаи с красив изглед към Лъвовия мост, но без всякакъв изглед към мостовете за измъкване.

Цената, която платихме за онова, което въпреки всички успяхме да отнесем в главите си, без полицията да го узнае, не беше никак малка.

Но, да си кажа правичката, и да го узнаеше, това не би наклонило земната ос, нито би променило хода на събитията — далеч не бяхме водата, която върти мелничното колело на историята.

Но най-малкото от нас, младоците, премълчаното беше едно суетно усещане, че поне в нещичко сме надхитрили страшилището Гешев.

….Вероятно е било в много късен час, когато ме изведоха — не знам точно кога, защото часовникът ми бе отнет още при ареста, а усетът ми за време потъна във вихрушката на денонощни разпити и писане на показания, които се проточиха на глас и се късаха пред очите ми с иронични и зли коментари, за да пиша отново и отново — един отработен и вероятно древен като самата полиция метод за засичане на лъжи, случайни импровизации и противоречия, в които разпитваният обикновено се оплита.

Не знам дали изпочупените глинени плочи с клинописни знаци от вавилонското робство на Юдея, които археолозите днес изкопават в несметни количества, не са тъкмо подобни опити на Навуходоносор и неговата полиция да засичат лъжи и нескопосани еврейски измишльотини!

Все си мисля, че подобно показно унищожаване на написаното е част от спектакъла и че показанията се съхраняват за по-внимателно сравнение — защото лъжещият най-често си противоречи, забравил точно какво е казал, и обърква конците тъкмо при повторение на набързо скалъпените импровизации.

Трябва веднага да добавя, че не само жертвата, но и самите следствени органи (ако под органи не разбират онези орангутани от мансардите) се объркваха в лабиринта от истини, лъжи и противоречия в сто пъти писаните и преписвани показания, при което всички действащи лица накрая взаимно и окончателно се оплитаха като есенни мухи в паяжина.

Това стана очевидно от пълната обърканост и противоречия в крайния резултат от тези вълнуващи занимания — обвинителния акт и мотивите на съда за издадените присъди.

Впрочем и днес, една геологическа ара след онези времена, ако човек се вгледа в някои шумно разгласявани от медиите разкрития и последвалите ги съдебни процеси, се изпълва с уважение към мъдростта на библейския Еклесиаст, който още в древни времена бе направил откритието, че няма нищо ново под слънцето.

Век прихожда и век захожда, ала все съща си е бъркотията, в която не е лесно да хванеш края на нишката и определиш с относително приближение към истината кой в това сплетено кълбо от действителни и мними обстоятелства лъже повече — полиция, прокурори, съдии, подсъдими, адвокати или медии.

Та в късен час бях изведен от килията и за мое учудване поведен не както винаги нагоре, към мансардите, а надолу по витото каменно стълбище.

Реших, че това ще е краят — бяхме дочували мрачни легенди за подземията на Дирекцията на полицията и за пещите на парното отопление, в които били хвърляли комунисти.

Чували сте може би за поручик Порков — серийният удушвач с връв от войнишка палатка, и как са били убити Гео Милев, Йосиф Хербст и стотици други, включително дечица, чувал си за шпицкомандите и «черните списъци» на генерал Иван Вълков с указания как следвало първо да бъдат «обезвредени» интелектуалните подбудители и прочее…

И ето че сега се спусках надолу към прословутите полицейски подземия, въпреки че бях далече от «интелектуалните подбудители».

Накрая обаче, преведен през някакви вътрешни лабиринти, се оказах не при митичните пещи, а на среднощна визита при самия шеф на обвеяната ни с непреходна слава политическа полиция.

Гешев, увлечен в някакво странно занимание, ми хвърли бегъл поглед, мълчаливо посочи  с жест стола срещу бюрото, като с глава даде знак на полицая да излезе.

Той дълго време мълча и по едно време сякаш въобще забрави за мен, зает със старателното преподреждане на нещо като пасианс от десетина листчета, разположени върху бюрото.

Най-сетне полицейското началство прихлъзна настрана едно листче, зачете се в него, дълго и мълчаливо ме изгледа през натежалите си сънни клепачи, после уморено и кротко изрече:
«Сега, момче, разкажи ми за онези сто хиляди лева, знаеш кои.

От кого си ги получил и на кого си ги предал.

И какво знаеш за Парапунов.

За наш Кольо!

Явки, ятаци, постоянни убежища. И нещо да ми поразкажеш за Кочо. А?»

Сърцето ми падна в петите: Никола Парапунов беше издирваният под дърво и камък ръководител на Съпротивата в Пиринския край, който между другото често се срещаше с баща ми във връзка с дейността на нелегалния горноджумайски комитет на Отечествения фронт.

Ужас!

Тази бащини контакти ли бяха подушили хората на Гешев?

Не толкова за бай Раймонд, колкото за майка ми се разтревожих — какво ще прави тя, бедната накуцваща еврейка, запокитена сама с братчето ми и без всякакви средства за оцеляване в чуждия град, в който бе принудително изселена?

Що се отнася до Парапунов, той единствен беше в течение на всички детайли от замисления и провален «арменски» обир, и това по-късно ми донесе доста главоболия, свързани с въпроса дали не сме провели акция на своя глава и ръководството знаело ли е за нея.

Да, знаели са онези, които е трябвало да знаят.

Но те, уви, вече не бяха сред живите.

Тогава, през есента на 1943 г., тази дилема не стоеше и страхът ми беше да не би полицията вече да разполага с информация за случая.

А казусът беше, може да се каже, драматичен: на организацията бяха нужни пари, и то много пари, защото малцина от нас знаеха за придвижданото и държано в дълбока тайна намерение за освобождаване на голяма група съветски военнопленници, натирени да копаят въглища в германските антрацитни мини «Пирин».

Нелегалните комитети в този беден край цепеха стотинката на две и не разполагаха с никакви средства, за да бъдат облечени, обути и нахранени през настъпващата партизанска зима руските момчета, държани из мините буквално в дрипи.

Във връзка с този и подобни проблеми получих от Парапунов оня контакт и парола за среща с представител на щаба в София, за който ти разказах.

Всичко това качи кръвта в главата ми и мисля, че Гешев го забеляза.

Второто споменато име — Кочо, пък беше един свойски, известен на нелегалните кръгове псевдоним на Арсо Пандруски — командир на партизанския отряд «Никола Калъпчиев». По-късно той бе убит в сражение с жандармерията край с. Лисия на 29 януари 1944 г.

Споменаването на двете законспирирани имена ме тресна като с чук, защото отиваха по дяволите всичките ми по-скоро наивни, отколкото успешни опити да мина за хлапак от самодейна група пишман обирджии.

Узнаеше ли полицията, че съм «слязъл от Балкана», и не дай си боже, че съм член на партизански щаб, със сигурност щях да бъда поведен по онези села и паланки да посочвам ятаци.

Поне такава беше практиката, средоточие на особен полицейски интереси.

Ятаци!

Властта отдавна беше добре оценила значението на онази тиха и всеотдайна мрежа от съмишленици и помагачи, разстлала се из градове, села и къшли, забутани железопътни станции и лесничейства, които бяха кръвоносната система на Съпротивата и без чиято подкрепа партизанското движение би се обезсмислило и сринало.

А и самият факт, че ятаците са дали три повече жертви от партизаните (според някои статистически сведения избитите ятаци са малко над 20 000!).

Сега Гешев ми даваше ясен знак за пламнал голям провал на юг, далече от София, и за разкрития по друго следствие, в което по някакъв начин е замесено и моето име.

И за един обрат в сюжета, нуждаещ се от преподреждане на пасианса — действие, което Гешев извършваше в момента с листчетата върху работното си бюро.

Какво ли пишеше на тях?

Чии имена?

Чии показния?

Какво бе узнала полицията и какво разчиташе да узнае от мен?

Автор: Анжел Вагенщайн

(следва)
Подготви да публикуване: Петя Паликрушева

 

Тагове: ; ; ; ; ;