През 2009 година се навършват 800 години от Кръстоносния поход срещу Катарските богомили (албигойци) в Окситания, известен като Кръстоносен поход срещу Албигойците, и включването на Светата инквизиция в действие, вилняла близо 500 години. Походът започва в 1209 г. от град Лион, Франция.

Приносът на българите за духовната култура на Европа и за Реформацията на християнските църкви (Протестантизма) намирам, че има голяма тежест. Бих желал даже Българският Президент през 2009 година по случай тая важна годишнина да произнесе кратко слово. Това има отношение и към нашата принадлежност към Обединена Европа.

Ще се опитам само в малка серия от фотографии да разкажа за моята българска експедиция в Окситания. Окситания се намира на север от Пиринейските планини (северната граница на Испания), на запад Тулуза и на изток граничи със Средиземно море. Тулуза е столицата на Визиготското царство съществувало до към годината 700. Визиготите се изселват от Северна България с Цар Аларих I към 390 година и основават Визиготска държава със столица Дулоса (Дуло?!) днес Тулуза.

Фиг. 1. Крепостта Каркасон.

 Окситания е страната на Богомилите-Катари. Експедицията проведохме през последната седмица на месец Август 2007. Целта беше да открием доказателства, че Катарството през 12-13 век е българското богомилство, пренесено в Окситания. Против Катарите в 1209 година Папата Инокентий III обявява Кръстоносен поход. По това време на юг цяла Испания е окупирана от Маврите-мюсюлмани, но това не смущава Ватикана. Катарите биват обявени за еретици и горени живи от Католическата Света Инквизиция на клади. Инквизицията вилнее близо 500 години и бива заменена едва от Гилотината на Френската Революция 1789 година.

Фиг. 2. Касоле — национално ястие от областта Окситания. Всъщност това е фасул с наденица, любимото ястие на съвременните българи.               

        Успях да организирам в много концентрирана програма провеждане в продължение само на пет дни срещи и разговори с особено важни личности в Окситания, имащи отношение към темата Богомили-Катари, които даже филмирахме. Първата среща беше с г-н Пейтави, представител на Центъра за Катарски изследвания в Каркасон, който ни представи официалната теза на Франция за Катарите. Следващата среща беше с Кмета на селището Бугараш, г-н Жан-Пиер Делор, който ни разказа за произхода на името на селището.

Третата среща беше с г-жа Ан Бренон, основателка и бивш шеф на Центъра за Катарски изследвания в Каркасон, оттеглила се от тая длъжност, поради несъгласие с променената политическа концепция на Франция по отношение на Катаризма и нейните собствени лични убеждения и съвест. И най-накрая в Тулуза се видяхме и с прочутия г-н Дюверноа,  който ни прие в дома си.

Фиг. 3. Музикални инструменти на катарите от музея в град Пюивер, Франция.

       

 В Експедицията бях поканил да участвуват и журналистите Максим Караджов и Ц.Томчев от София, също и професионалния кинооператор В. Гоневски.

         Крепостта Каркасон (фиг. 1) е най-голямата запазена и реставрирана средновековна крепост-град в Европа, крепост по площ голяма колкото 30 рицарски замъка. През 410 година Царят на Визиготите Аларих I я използва като своя резиденция. В обширния район около нея до Тулуза (тогава наречена Дулоса) и северна Испания се образува Визиготска държава ръководена от готите изселили се от днешните земи на България. Това вероятно обяснява защо три столетия след това Богомилите от България разпространяват своята християнска вяра из тоя край на Европа.

Фиг. 4. Върхът Бугараш в Окситания.


На друга снимка (фиг. 2) е показано прочутото национално ястие на Окситания ‘Касоле’ — фасул с наденица и месо от патка. На фиг. 3 е показана снимка от един музей с музикални инструменти с каквито са свирели трубадурите. Появата на трубадурите започва точно от Окситания с появата на Богомилите-Катари. Възпявали са духовната красота на жената, обикаляли са от място на място и са разказвали в песни за разни актуални случки и събития. Чрез тях окситанският език е станал популярен и познат във всички аристократични дворове в цяла Европа и навсякъде са били добре дошли гости.

Между инструментите се вижда гъдулка и гайда. Моето твърдение е, че гозбата ‘Фасул’, гайдата и гъдулката са донесени още през началото на 5-ти век от България в Окситания (днес Южна Франция) от българските ‘Визиготи’, както и множество топоними свързани с името България (забележка: по-вероятно е тези неща, както и топонимните названия, свързани с българския етноним да са донесени от българските богомили-катари).

Фиг. 5. Изгрев на Месечината над връх Бугараш в Окцитания.
В сърцето на Окситания се намира селището Бугараш. До него е върхът Бугараш (фиг. 4), който е свързан с разни легенди и предания. През 9-ти век селището се нарича Вила Бугарария. Пред туристическата спалня в подножието на върха Бугараш, където пренощувахме, имаше огромна поляна по която се разхождаха три магарета и имаше опънати палатки на други туристи.

Вечерта точно на върха изгря Месечината (фиг. 5). Това беше странно и неочаквано за нас. На другия ден имахме среща с кмета на селището г-н Жан-Пиер Делор, който ни разказа за произхода на името на селището и разни легенди свързани с върха. На снимката се вижда кметът на Бугарш.
Фиг. 6. Крепостта Кверибус.

        Това е една от крепостите — твърдини и убежища на катарите. Казва се Кверибус. Построена е на непрестъпен връх. Не познавам българин, който би си построил такава крепост и на такова непрестъпно място. От крепостта се вижда Средиземно море на около 30 километра. Крепостта не е била превзета от кръстоносците на папата, а се е предала след двадесет години от започването на Кръстоносния поход  срещу Катарите. Това е катарската крепост Монтсегур.

Тук 1243 година са се укрепили над 200 висши катарски богомилски водачи. След десет месечна обсада от кръстоносците на Папата състоящи се въоръжени до зъби, предимно французи, катарите започват да преговарят условия да се предадът. Искат да им дадът две седмици спокойствие.

През това време четирима се спускат с въже от крепоста с някакъв вързоп и изчезват. Какво е имало във вързопа и до днес не се знае. Това става основа за различни спекулации и легенди (‘Съкровището на Катарите’). Легендата за Светият Грал, за който се твърди че е бил пазен от Катарите.

Останалите катари след две седмици могат да избират или да се поклонят на Папата или да бъдат изгорени живи. Всички до един избират смъртта на Кладата. На мястото където са били изгорени днес има паметник. На тоя паметник направих помен за загиналите, като запалих български огън. На него изгорих шепа брашно. Счупих стомничка с вода от Рилските езера, разчупих питка с изобразен Окситански (готски-български) кръст на нея и дадох на всеки по едно парче.

Хората бяха изгладнели и питката беше изядена много бързо. Налях на всички по чаша българско вино ‘Тракия’ и им издекламирах ‘Моята молитва’ на Христо Ботев, която аз считам за подчертано катарска молитва. Между другото казах на присъстващите, че се намираме в подножието на един от най-високите върхове на българската духовна история, върхът на Богомилите-Катари Монтсегур.

Катарите са вярвали в безсмъртието и прераждането на душата. Казах им също, че аз не зная дали Душата се преражда, но това което със сигурност зная е, че след 800 години ние българите сме отново тук и това което ни е събрало е Духът на нашите Катарски прадеди.

    За мен лично това беше вълнуващ момент. Бях обещал да им покажа на всички Свещенния грал, което и направих и ги чукнах по главата с моята дървена тояга и им казах на всеки че е станал Хаджия, идвайки на това свещено за нас българите място.За тайнствения «Вързоп» който успялите да избягат четирима от крепостта катари са спасили със себе си: Убеден съм, че във вързопа е имало не Злато или Сребро, а нещо което гори и това са могли да бъдат само катарски книги написани на народния Окцитански език. Аз на тяхно място това бих опитал да спася. Такава една книга има запазена в Лион. И това е катарското Лионско евангелие (Библия). Моите приятели се съгласиха с мен, че не е било необходимо да се спасява «Злато и Сребро», след като останалите над 200 човека са се хърлили живи в огъня на католическата Клада.

На снимките които тук прибавям се вижда върха Монтсегур с крепостта, паметника в подножието, където е била кладата. На една от фотографиите се вижда на паметника моята черна библия, от която прочетох на присъствуващите две изречения, за да им илюстрирам защо катарите не са вярвали на Стария завет и са я считали Книга на Сатаната.

Фиг. 7. Паметник на катарите-богомили, бранители на връх Сегур. В ляво авторът, в дясно увеличен образ на паметника.

    Последната снимка е от месец март, когато ходих в района на разузнаване и имаше ужасна снежна виелица и вятър. Беше вълчо време и всичко беше обледенено. Тая последна фотография (Фиг. 8) от Тулуза е в дома на г-н. Дюверноа, един от най-често цитираните и един от най-уважаваните изследователи на историята на катарите.

Той категорично ни заяви, че Катарството идва от България и е българското Богомилство пренесено в Окситания. Дядото на снимката в дясно от мен,  е Дюверноа, а медалът който виси на врата му е българският орден «Константин Преславски» връчен му някога от София. Всичко, което той ни разказа филмирахме и се надявам да бъде ценен принос във Филма който бе замислен.

В ляво от мен на снимката е Любомир Илиев, участник в българската Експедиция на Еверест. Останалите са журналисти и преводачката ни Райна Коларова (най-вляво) бивш Културно Аташе в Берн .


Фиг. 8. В центъра, господин Дюверноа.

   ПЕТЪР ХАДЖИДИМИТРОВ от Швейцария, шеф и организатор на Националната Българска Експедиция ‘Свещеният Граал’ Август`2007, ОКСИТАНИЯ

Забележка: част от материалите са публикувани от Максим Караджов, Цветан Томчев. Българска ерес покори Европа. 

 ДОПЪЛНЕНИЕ 1: Състав на ересите във Франция – из Етиен Бурбонски – “Исторически анекдоти”:

(Във френските земи има два вида еретици) именно валденси и албигойци, които се наричаха още патарени или булгари. (След като уточнява, че еретиците водели началото си от персиеца Манес и манихеите, авторът казва, че) едни от тях се наричат албигойци, други кацари, или патари, трети катари или катаристи… Те се наричат също булгари, понеже убежището им е по-специално в България…

Еретиците бяха отречени и унижени и следователно не могат да се върнат към предишното си положение, освен по божие чудо, както шлаката не може да се превърне в сребро, нито пък утайката във вино.

В графството на албигойците един еретик спореше с един католик, че неговата секта била по-добра от вярата на Римската църква, тъй като нашите католици понякога стават еретици, но еретиците никога католици. Католикът му отговори, че това по-скоро е показател за тяхната безнравственост и развала, защото хубавото вино може да се превърне в оцет, но никога не може да стане обратното и особено ако то е много развалено; зърното може да се превърне в плевел или бурен, но никога не става обратното.

(Христоматия по история на средните векове, Първа част, второ допълнено издание, С. 1975)

ДОПЪЛНЕНИЕ 2: Думата ТРУБАДУР — (troubadour, от окситанското trobador) е старофренска дума с начална поява във френската провинция Окситания, но с неясен произход. Означава певец на народни песни, пътуващ поет и музикант, който съчинявал и пеел предимно любовни песни.

Тази дума, както и сродните и trov(i)èro, trovatore (италиански), trovador (испански), trobador (каталонски) имат спорен и неясен произход. Във всички хипотези изходното окситанско trobador се разглобява на основа (troba) и суфикс (dor), но се търси само етимологията на основата.

        В руската литература се твърди, че думата трубадур произлиза от провансалския глагол trobar – намирам, създавам. В литературата на англиски обаче такава хипотеза не се обсъжда. Вероятно такъв глагол няма или той се реконструира по обратен ред от самата дума трубадур. Ето и сериозните хипотези.

Една от хипотезите допуска, че първичната окситанска дума trobador представлява съществително име, образувано от глагола trobar, който се извежда от хипотетичната къснолатинска дума *tropāre, която би трябвало да бъде друга форма на думата trope — «дума или израз, употребен в преносно значение», която пък произлиза от гръцката дума τρόπος (tropos) — стил, начин, похват, маниер. 

Във втора хипотеза се посочва друг възможен латински корен, turbare — «да преобърна, да преодолея». В трета хипотеза се допуска, че коренът trobar е родствен на съвременния френски глагол  trouver — «да намеря». Оригиналното значение на «trobador» обаче е «който измисля, композира песен».

Съществували са и друг тип пътуващи музиканти, т.н jonglar (joglar), които само са изпълнявали чужди песни, без да композират. От наименованието на тези jonglar произлиза съвременния цирков термин «жонгльор», защото jonglar -ите освен че са пеели, още и са жонглирали пред публиката. Горните три хипотетичтни етимологии (без руската) са описани във френските речници Académie FrançaiseLarousse, и Petit Robert.

        Според четвърта, по-слабо приета етимология, изходния окситански корен trobar има арабски произход, а трубадурите са подражатели на арабската музикална традиция от арабска Андалусия, по-точно на ислямските суфистки музикални форми. Според тази хипотеза, trobar идва от арабската дума tarrab, която значи «да пея».

         Всички тези хипотетични етимологии са изкуствени и неубедителни, защото нито обясняват произхода на суфикса «-дур, дор» в думата, нито вземат пред вид синхронното възникване на окситанското «trobador» с появата на богомилите в Окситания и рязкото отмирането на тази музикално-поетична традиция в XII-ти век след кръстоносния поход срещу катарите.

        Трубадурите се появяват и съществуват във времето от 11 до към 13-век в Окситания (Южна Франция) и Северна Италия. Изказани са десетина хипотези за техният произход, една от тях ги свързва с българите — богомили, наречени катари (в Окситания), албигойци (Северна Италия) и патарени (Босна), които пристигат по същото време (11-ти век) на тези места. Освен това залезът на тази музикална традиция настъпва с унищожаването на катарското движение по време на кръстоносния поход на папа Инокентий II.

Исторически най-напред думата трубадур и тази музикална традиция се появява за пръв път в историческата земя на катарите — Окситания (най-южната част на френската област Прованс),  заедно с пристигането на богомилите — българи през XI-ти век. Първите трубадури са били катари. Те са възпявали духовната красота на жената, обикаляли са от място на място и са разказвали в песни за разни актуални случки и събития.

Чрез трубадурите окситанският език е станал популярен и познат във всички аристократични дворове в цяла Западна Европа и са били добре дошли гости. В музея в град Пюивер (Окситания) се пазят музикални инструменти (кавал, гъдулка, дудук, тамбура и гайда, наречена гайта), с които са свирели трубадурите -катари.

Много топоними от днешна Окситания са останали от първите средновековни катари (българи) — град и връх Бугараш, градовете Юнак, Заек, Пуяк и др. През IX-ти век селището Бугараш се нарича Вила Бугарария. Един от от най-известните трубадури в Окситания се е казвал Bernard De Ventadour (ок. 1150-1180), Бернард де Вантадур (Бернард от селището или рода Вантадур, въпреки благородническата форма дьо той бил син на перачка и дърводелец, но впоследствие станал приближен на кралицата Алиенора Аквитанска). Вантадур може и да бъде етническо име, защото звучи близко до Внъндур, Оногхонтор, названието на най-важното прабългарско племе или род. Според първият изследовател на катарите, една от пещерите близо до главния град на катарите — Монсегюр се е казвала Боан (Боян).

В същност, много пътуващи музиканти е имало и в средновековна България, чиято традиция би могла да бъде буквално пренесена в Западна Европа от богомилите.

        Освен troubadour, в съвременния френски съществува и думата trubar, която означава «музикант», подобно на musicient. Trubar има по- старинно звучене в сравнение с книжовната musicient — музикант.

Пред вид на връзката на трубадурите-катари с българите-богомили, занесли в Южна Франция посочените по-горе български музикални инструменти и много топонимни названия, може да се предложи втора, алтернативна етимология за думите «трубадур» и «трубар». Сродните по значение и морфология думи «трубадур» и «трубар» съдържат обща основа «труб» или «труба», която е документирана в старобългарския език и е означавала «духов инструмент». В старобългарски е съществувала и производната дума «трубар» — свирач на духов инструмент, тръба — музикант.

Старобългарските думи «тръбар», «тръбач», «трубач» са преминали в съвременния български, руски и сръбски и се използват до ден днешен. В такъв случай както основата «тръба, труба», така и суфиксите «-ар» и «-дор» във френските думи troubadour и trubar могат да произхождат от старобългарския език.

Хипотетичната старобългарска дума «трубадур» е подобна на по-горе разгледаните старобългарски думи «главатар», «кузнетар» и вероятно се е използвала в говоримия език на средновековните българи, включително и на богомилите.

Д-р Петър Хаджидимитров, Швейцария

Тагове: ; ; ; ;