Много от авторите твърдят, че получилата се гражданска война е следствие на „Арабската пролет“, но тя има много по-дълбоки корени.

Генезисът на събитията трябва да се търси още от тайния договор Сайкс-Пйко в който Великобритания и Франция изкуствено разделят бившите владения на Османската империя на няколко части.

Сирия попада в зоната на Франция (синият цвят на картата)  и получава независимостта си чак през 1946 г.

За Англия е зоната отбелязана с червен цвят, дори в днешната карта тази граница остава някак изкуствено права, все едно е драсната с едно движение на писалката.

Договорът Сайкс-Пико от 1916 г. е тайно споразумение между Великобритания и Франция за разделяне на зони на влияние между 2-те страни на арабските владения на Османската империя след края на Първата световна война  чрез анексии и др.

Съгласно споразумението Великобритания получава територията на днешна Йордания, Ирак, и района около Хайфа в Палестина. Франция получава Югоизточна Турция, Северен Ирак, Сирия и Ливан. Всяка държава е имала правото сама да определи вътрешнодържавните граници в своята зона на влияние.

Споразумението е в основата на съвременния конфликт на Арабския свят със Запада поради измамните обещания, дадени от Антантата по времето на Първата световна война за създаването на независима арабска национална държава. По силата на тайното споразумение това е било невъзможно, но въпреки това западните съюзници насърчили арабите да се противопоставят на османската власт в Близкия изток.

Според Томас Лоурънс, идеята за създаване на национална арабска държава на арабската територия на Османската империя под името Велика Сирия, възниква именно в резултат от подръжката на британската армия на арабите в противопоставянето им на Османската империя…

В страните от този регион се надига вълна на антиколониализъм, от което се възползват организации, като Арабската Социалистическа Партия БААС. Именно тези процеси довеждат до промяна на управленския елит в повечето близкоизточни страни и извеждат на преден план авторитарни режими и диктатури.

По европейските стандарти Хосни Мубарак, Саддам Хюсеин и Хафез Асад са диктатори, но по местните мерки са реформатори модернисти, които изграждат работещи икономики, образоват населението и утвърждават светски институции. Бруталните им методи потискат инакомислещите, но посичат в зародиш и религиозния екстремизъм.

След края на Студента война започва заграбване на освободените зони за влияние.

САЩ установяват  влиянието си върху полумесеца – Северна Африка, Близък Изток, Кавказ и Източна Европа. Арабските режими обаче упорстват в независимостта си, разчитайки на устойчиви, суровинни икономики. Последваха войните в Персийския залив при които Саддам Хюсейн беше свален през 2003 г. Неговите едноверци сунитите изпаднаха в немилост и в Ирак се завърна шиитското мнозинство. През  2006 г. правителството на шиита Нури ал Малики започна лустрация на бившите членове на партията БААС. Това задълбочи пропастта между мюсюлманските общности и радикализира сунитите.

През 2010 г. новоизбраният шеф на „Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ)” Абу Бакр ал Багдади спечели огромна популярност с превземането на митичния затвор Абу Грейб. Хиляди освободени сунити и баасисти се вляха в редовете на джихадистите.

Поради бойните действие  границата между Сирия и Ирак на практика не съществува, а на нейно място се появи Ислямска държава, която по-късно се включи на страната на Джабхат ан-Нусра (Фронт за подкрепа на сирийския народ). Това е ислямска групировка и клон на Ал-Кайда, която се бори против правителството на сирийския президент Башар Асад.

САЩ се озоваха лице в лице с нарастващия ислямски фундаментализъм, който навремето са институциялизирали за борба с тогавашния СССР.

На този геополитически фон започна и  „арабската пролет”, като създалото се напрежение се прехвърли в Сирийската арабска република през 2011 г. Това се случи точно след като правителството на Башар Асад отказа да подпише договор за преминаване през територията на Сирия газов тръбопровод от Катар за Европа.  Последвалата революция  просто трябваше да помете и последните остатъци от стария ред (Кадафи, Мубарак), но в Сирия режимът на Башар Асад отказа да падне.

Ситуацията в арабската държава се усложни още повече след поредицата от протести в градовете Дераа, Хама и Дейр ез-Зор. В Дераа те започнаха като студентски протест, но завършиха под контрол на ислямистите, наложи се правителствените войски да го обсадят. След кървавите събития стана ясно, че страните са заели крайни, непримирими позиции.

Основни участници в конфликта в Сирия

От една страна са правителствените войски на Башар Асад заедно с военната организация Хизбула,  Палестинската свободна армия и група племенни милиции. Страната на правителствените сили заеха Русия и Иран. Числеността на Въоръжените сили на Сирия е 150 000, но вероятно са намалели почти 50 %, а Хизбула е някъде между 10-20 000 члена, Въоръжените сили на Руската Федерация в района разполагат с около 60 самолета и десетина кораба.

От друга страна е обединението Ислямски фронт – сбор от сунитски милиции, като Jaish al-Islam, Ahrar al-Sham,   Ansar al-Sham,  Suqour al-Sham,  Liwa al-Haqq и др. Те са в сложни отношения по между си, но ги обединява борбата за създаване на умерена ислямска държава без Башар Асад. Финансирани и подпомагани са от Саудитска арабия, Катар и Турция. Общата им численост е някъде между 50 – 90 000 души.

От миналата година се оформи и нова коалиция „Сирийски демократични сили“ (СДС)  под влиянието на САЩ. Тя се състои от  Кюрдските формирования за защита (YPG) и разцепилата се бунтовническата опозиция от Свободна сирийска армия (ССА). Те също са против Башар Асад, но за демокрация и федерализъм.Общата им численост също варира някъде между 60 -80 000 души.

Крайната опозиция се състои от Фронта  „Нусра“  на  Ал-Кайда, които също се борят за ислямска държава, но са салафити и организацията ИДИЛ, която се обяви за единствената „Ислямска държава“ и е с джудистка идеология.

 

 

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;