Историята на българските църковни борби, водени от миряните – богати и бедни, и населяващи различни райони на България, е история не на

възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската партиаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещета Екзархия. Това не се и крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове.

Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители

на тази борба – не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават – камо ли да го признават.

Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията

и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия – особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат”, но не и да определят и ръководят обществения организъм.

Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението – дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела.

Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност,

който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос.

Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”.

Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.

През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко – дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това да загинеш за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев.

Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода.

Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!”. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт.

“…единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.”

Христо Ботев

(“Революция народна, незабавна, отчаяна”, в. “Знаме”,

г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.)

Панко Анчев, Нова зора

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;