Христо Ботев е необикновеният образ на епоха, която със своята самоотверженост и дух, бунтуващ се против всякакви казионни, конформистки и ограничителни правила, се противопоставя на гнусната философия на „преклонената главичка, която остра сабя не сече“, на подмазваческото оттърчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно блюдолизничене пред силните на деня.

Поетът войвода е в същото време и най-възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на моралистичните компромиси на всеки исторически отрязък, който разчита на ерзаца, а не на оригинала.

Никога не пресеква вълнението пред величието на подвига и делото на този невероятен човек – не само гениален българин, но и личност на Европа и на света.

Затова е много важно в навечерието на всяка негова годишнина да си припомняме какво всъщност легитимира Христо Ботев, какво е направил той за нас като морален пример и върховна саможертва.

Колкото повече вникваме в мащабите на изключителната му личност, толкова повече разбираме философския смисъл на неговото дело. Той ни помага да се взрем безжалостно самокритично в собствените си души, да изследваме криволиците на индивидуалния си характер и противоречивите зигзаги на националния манталитет и съдба.

Защо 140 години след Освобождението ние, днешните българи, все още не можем да изтръгнем докрай робското, което сковава нашите души, след като имаме невероятната саможертва на поборниците за национално освобождение? Те са всъщност нашите истински отечествени апостоли.

Сравнението е пряко. Васил Левски е черен монах. Той сваля расото, за да изпълни друго важно послушание, дадено му от историята и народа.

Освен религиозните си задължения приема и върховния обет да служи до смърт на Отечеството. И неговият Храм става Свободата на Отечеството.

Подобно нещо правят в различна степен, но еднакво безкористно Георги Раковски и Любен Каравелов, Христо Ботев и Тодор Каблешков, Захарий Стоянов и Стефан Стамболов. И цялата им дейност е посветена не само на националното освобождение на България, пред чийто олтар те се принасят в жертва, но и на социалното освобождение.

Всеки един от тях има десетки текстове, статии, изказвания, в които националното и социалното освобождение са взаимно обусловени. В същото време те, както и Ботев, в най-висока степен след Левски, съчетават и друго важно качество на посветения, на адепта.

Те осъзнават и въплъщават свещеното триединство – великата национална душа, великата социална душа и великата всечовешка душа.

Поборниците са убедени , че не можеш да бъдеш гражданин на своето Отечество, ако не си гражданин на цялото човечество. Но те знаят, че страшното е обратното – можеш да бъдеш само празен космополит, ако не обичаш своето Отечество.

И Христо Ботев е един от първите примери на жертвоготовност и на изключителна морална всеотдаденост на каузата.

Затова иначе представящите се за глобалисти пишман политици, а всъщност обикновени, с малки изключения, националпредатели, михлюзи и ибрикчии, са жалки в опита си да накърнят, да откършат клонче от венеца на Ботев, на Левски, на нашите поборници.

Много им се иска на някои съвременни псевдополитици да нямаме своите икони.

Те посягат на Левски, набивайки упорито в съзнанието на цялото българско общество, че той нарочно е убил ратайчето, а не случайно; как се е върнал и го е наръгал с ножа, а после позорно е избягал.

Те, разбира се, твърдят и досега, че Ботев е конекрадец, разбивач на каси, обирач на благородни чорбаджии.

Да не говорим за Раковски, който според тях безпричинно е героизиран и романтизиран от Иван Вазов и прочие, и прочие.

И ние стигаме до главния въпрос. Какъв е смисълът от саможертвата на поборниците, които работят за освобождението на Отечеството – социално, национално и духовно? Защо ние не можем да се поучим от техния величав пример и саможертвоприношение? Нямаме отговори все още на тези въпроси. Може би времето ще ги даде.

Затова е важно да се продължава духовният пример, съдбоносно важно е да се връщаме отново и отново към заветите на Ботев, великата космополитна, социална и национална Душа. Всяко усилие да се служи на българското Слово е всъщност усилие да се служи в Храма на българския Дух, на българската Църква, на българското Образование, на българския Град. Това е съзидателен опит за духовно строителство, за интелектуален подем, за просветление.

Разсъждавайки за подвига на Христо Ботев, народният поет Иван Вазов няколко години след Освобождението посочва с провидческа сила отвратителните социални метаморфози в българското общество:

“С преставането на робския живот престават и смелите борби против него, сиреч пресушават се изворите на юнашките вдъхновения. Политиката измеща патриотизма, и фразата – кипежа на сърцата.

Рицарското увлечение от благородни идеали се заменява със студеното пресметване на своекористните домогвания. Настава периодът на дребните боричкания на страстите, на партийните вихрушки, на газетарските героизми, с една реч, на пошлата проза на парламентарний живот.

Не изключваме и тука благородни и патриотически устреми (пориви), възвишени цели, доблестни дела. Но уви, колко е мъчно да проникнеш в чистотата на побужденията, да отделиш интересът на личността от интересът на добрата кауза, които винаги така неразкъсваемо свързани вървят!

А ние всякога сме повече наклонени да

вярваме на оногова, който принася мълком жертви без надежди и без възможност да добие облага; ние повече благоговеем пред абнегацията, отколкото пред житейската ловкост и успехи; за нас дякон Левски стои неизмеримо по-високо на бесилницата си, отколкото ако щастието му го беше възвисило до екзархийския трон; величествен е Христо Ботев,

когато

… там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка;

но представете си как пазарски обикновен и малък щеше да ни се покаже, ако подир Думата си, подир Прощаване, подир Молитвата го видехме в едно министерско кресло, че подписва назначението или отчислението на някое чиновниче вместо декларация към капитана на параходът “Радецки”!”

Благородният гняв и патос на дядо Вазов са удивително актуални и днес. Отново политиката подменя патриотизма, а “фразата – кипежа на сърцата”.

Някои от съвременните ни пишман политици биха дали мило и драго ако можеше да се пренапише историята на България. Колко ли биха били щастливи те, ако в духовните послания на Ботев примерно нямаше толкова мощна социална енергия. Христо Ботев и поборниците за национално и социално освобождение са духовният хемоглобин на нацията.

А във вените на днешните наследници на дядо Въльо и хаджи Иванчо Пенчович очевидно не тече кръв, а лимфатична течност. Затова те си позволяват да говорят за смяна на кирилицата, призовават към “нов цивилизационен избор” и лъжат българския народ с плоски, но купешки слова, че културната ни идентичност трябвало да се разтвори в общоевропейските

критерии и ценности.

Но Христо Ботев и затова притеснява и дразни силните на деня, защото когато всеки достоен българин потъне на 2 юни в 12 часа в смирено съзерцание и почит пред подвига на героите, това е поредното Ботево послание и урок. Урок по национално достойнство, урок как да браним и поддържаме чистотата на националното си самосъзнание като народ със

стародавни и велики традиции и история, урок как да съхраним чист

пламъка на бащиното ни огнище.

Ако Паисий ни внушава, че трябва да знаем и пазим своя род и език, ако Левски ни припомня, че трябва да се борим за своята чиста и свята република, Ботев ни показва пътя, по който ще имаме уважението на другите народи. Не размиването на собствената ни културна идентичност в чужди образци е пътят за интеграцията ни в модерна Европа днес.

Още Ботев и духовните му съратници са знаели, че нашият народ ще бъде уважаван тъкмо заради националната си и културна специфика. В симфонията на европейските народи ние сме само един отделен, но незаменим по своето звучене инструмент.

Никой от обединените европейски народи няма да ни уважава, ако счупим нашия уникален национален инструмент. Нима си вярваме, че гайдата може да звучи като цигулка?

Мислейки за Ботев, ние мислим за националната си гордост и чест. Ние си припомняме онази величествена историческа метафора на седмичното духовно бдение на Левски и Ботев в една мразовита воденица отвъд Дунава. Ние сякаш чуваме гласовете на двамата апостоли на българската революция.

И разбираме защо народът така тачи тези истински национални икони. Защото във и чрез тях българският народ постоянно се самоосъзнава като достойна и свободолюбива нация, постоянно се самоочиства от метастазите на жилавата дядовъльовщина и хаджииванчопенчовщина. И защото най-сетне така галванизира своята кръв със светлината на героизма, храбростта и саможертвата.

Всяко следващо българско поколение преоткрива своя Ботев и разсъждава върху неговите послания според спецификата на конкретното време.

Иван Вазов проникновено посочва влиянието на народната песен върху Ботевата поезия и непостижимата епическа сила и мощ, които струят от творбите му. Д-р Кръстев отбелязва, че Ботев долавя, както никой друг, вечните копнежи на българската душа. Ето защо той е истинското начало на националната ни поезия.

Според Иван Мешеков непреходността в духовните послания на Ботев се състои в майсторското владеене на „…психологията на концентрираната до последния си предел емоционално-идейна и волева сила, запрегната в една предначертана абсолютна цел и ценност (свободата, унищожението на робството и сюрмашкото тегло) – сила, която еднакво се проявява като сила на духа и като „сила мъжка“, като поезия и като акция“.

Владимир Василев акцентира върху абсолютността на идеята за свобода при Ботев – „…като отхвърляне не само на политическото, но и на икономическото и всяко човешко робство; с пламенните си мечти за братство и равенство между хората и народите Ботев явно насочва към един строй, който не може да бъде освен социалистическия. Но той няма още разработена представа какви ще бъдат неговите форми и кои са силите, които ще го създадат и на които той ще се опре“.

 

А литературният критик и философ Панко Анчев посвещава на Христо Ботев цяло изследване, в което го разглежда като оригинален мислител.

Той проникновено анализира героя у Ботев като предтеча на модернистичния тип личност, осъществен малко по-късно за първи път в литературата в творчеството на Пенчо Славейков, а сетне и у Яворов и поетите модернисти.

Христо Ботев е не само първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, но и най-категоричното доказателство, че е невъзможно да се създаде нова държава, възкръснала от руините на дълговечното робство, без икони, нравствени идоли,

социални пътепоказатели. Войводата поет въплъщава в същото време и неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ето на този удивителен и уникален генетичен код е представител Христо Ботeв.

И затова той е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, докато Апостола Левски е разумът и организационното острие на тази революция.

Днес, в началото на ХХI век, е добре да припомним разсъжденията на народния поет Иван Вазов за нашия герой: “… Вечно безпокоен, бунтующ се против всичките приети правила, традиции и обществен морал, той стана невъзможен и въоръжи против себе си обществото…

Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в елемента си. Той си ги подчини всичките чрез духовното си превъзходство.

Той радостно делеше с тях глад, лишения и неизвестността за утрешний ден, както и надеждата да развее хайдушкия байрак в Стара планина.

И като очакваше тоя ден на борба за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното равенство, което видя във формата на комунизмът.”

Без съмнение ние неспирно, весден трябва да мислим за нравствения пример, величавото героико-историческо присъствие и лична неудържима харизма на автора на “Борба”, “На прощаване”, “Хайдути”, “Моята молитва”, “Смешен плач” и “Политическа зима”, ако искаме да се самоутвърдим като достойна и независима българска нация през ХХI век в рамките на Европейския съюз.

Христо Ботев е другото име на отечествената доблест, другото име на националната идентичност, другото име на расовия български гений.

Мислейки за Ботев в тези му величави духовни ипостаси, ние разсъждаваме за себе си, за своите собствени чест и гордост, за постоянното възкресение на България, на нейната велика национална Душа!

Иван Гранитски, Сега

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;