Има един израз, който е познат от Англия до Русия, но не и в България — «испански срам». Може би, защото нашият всеобхватен комплекс за малоценност не ни позволява да свързваме друга страна с подобно чувство.

Всъщност «испански срам» няма нищо общо нито с касапина Серхио Рамос, нито с драмите около Пучдемон и Каталуния и дори въобще не е свързан с Испания.

Просто испанците първи формулират израза verguenza ajena, което означава «срам заради другия», но в останалите езици влиза като «испански срам» — това, което изпитваме, когато почервеняваме от неудобство, виждайки простотията на някой наш човек.

Гледах Бойко Борисов около голямата евросбирка в София, при посещенията му в Рим и Украйна, разходката му до клиниките по анестезиология и по неврология в Университетската болница «Св. Георги» в Пловдив, както и при инспекцията му на пътя Пловдив-Асеновград… Толкова «испански срам» има около този човек, че

само платен трол не би го видял.

Не ме разбирайте погрешно — не Борисов е повод за срам. Картината е по-различна. Главни герои на нея са хората, които правят Борисов възможен…

Жега е. Надул бузи, Борисов върви с ръце в джобовете по прясно асфалтиран участък на пътя за Асеновград…

Шофьори весело бибиткат, той им маха свойски. Погледът му дири в хоризонта края на пътя, а край него подтичват една камара хора, водени от областния управител на Пловдив Здравко Димитров и от Юлиян Инджов — мастит строител, милионер, един от бившите собственици на ЦСКА.

Картината няма нищо общо с познатите ни платна от Северна Корея — там Ким Чен Ун не си държи ръцете в джобовете, а всеки един член на свитата има тефтерче. Съществена разлика!

Докато групата се опитва да влезе в крак с лидера, двамата спътници на Борисов го врънкат за пари. Областният обяснява колко важно е ей сега Вожда да развърже кесията и да хвърли няколко милиона за Околовръстното на Пловдив. Бизнесменът пък казва, че без съответните довеждащи ленти към шосето съседните предприятия ще имат голям проблем. Направо «бизнесът отива на кино». И за да не стане това, трябват едни 10-15 милиона…

Борисов се връща плавно в реалността. Като един истински чорбаджи Марко, той сгълчава челядта: «Колкото построят, толкова повече искат. Ей, като трънски майстори сте — 15, 20, 30 милиона…»

Но гласът му е благ, няма укор — децата просто искат. Затова нарежда на областния управител (просто «Зико») да напише сметките точно и да се яви на доклад. Локалните платна са уредени още по-бързо —

мастършефът на страната разрешава да са 2х5 метра.

Да не са 2х7 като в София. Тук Борисов наподобява вече Петър I, който чертае с линийка пътя до Москва. Всички констатират със съжаление, че парите трябва да се вземат от нашата хазна, щото по тоя проект няма как да се вземат допълнителни евросредства за разширенията. Жалко, много жалко — язък.

Накратко — пътят не е пипан с десетилетия (както повечето в страната), Борисов раздава пари, разходите за шосето са поскъпнали 4 пъти от проекта до сега и продължават да растат.

А от останалите герои ме хваща «испански срам».
Часове преди това: Борисов е в университетската болница «Свети Георги», ситуацията е сходна — той вее бяла риза из коридорите, след него ситни кохорта превъзбудени хора.

Показват му боядисана болнична стая с две легла. «Има самостоятелна баня!», гордее се гид. После тихо допълва: «Единственият ни проблем е, че не е климатизирана…»

«Ареса ли ви?» — пита премиерът.

Стар доктор, невиждал промени в болницата от времето на развитото социалистическо общество, отвръща с треперещ глас:

«Да, г-н премиер, това беше една голяма мечта за нас, старите кадри — да сменим базата».

«Е, щом сте доволни вие — и аз съм доволен», отвръща рахатлията Борисов.

Накратко — и тук имаме обект, който не е пипан от десетилетия, Борисов отново щедро раздава пари, разходите продължават да растат. А докторите около него са повод за такъв изгарящ «испански срам»…

Трета история — украинският президент Порошенко приема Борисов в Киев, двамата дават пресконференция.

Вадят лист, нарисуван от нашия премиер, на който се вижда проект за скоростен път, свързващ Одеса и Варна.

Пътят трябва да мине през мост над Дунав, какъвто няма досега между Украйна и Румъния.

Не е много скъп, ще се намерят пари, обяснява Борисов.

После става ясно, че Румъния още не знае за проекта…

Накратко,

«проектът» е нарисуван с химикалка, 

пътят е занемарен от десетилетия, румънците още не знаят, но Борисов е готов да раздава пари.

А мен ме хваща «испански срам» за хората, които са казали на Борисов къде е Одеса.

Още по-накратко — за да успее какъвто и да е управленски проект в България, очевидно са необходими две условия и първото от тях е страната да продължи да тъне в разруха.

Няма как БСП да развива «блестяща» социална политика, ако няма задълбочаваща се бедност.

Няма как Борисов да «дава» пари, ако имаме нормални пътища и работещо здравеопазване. Основните партии няма как да оцелеят, ако тези им «приоритети» липсват.

Преди време така — заради изчерпани приоритети, изчезна СДС — демокрацията, национализацията и реституцията бяха реализирани, страната стана член на ЕС и НАТО и… СДС се спомина.

Но и това не е достатъчно.

За да векуват тези управленски проекти, трябва ежедневно да имаме поводи за изгарящ «испански срам».

От хора, които поддържат жива легендата за бащицата, който може път да ти прокара, легло в болница да ти дари, мост над реката да хвърли… «Испански срам» от онези знайни и незнайни пчелички, които пърхат в прослава на любимия ръководител…

Така е било и така ще бъде, разбира се. Защото и в театъра, и в политиката — царят го играят другите…

Очевидно и в спорта вече е така — гледах как футболисти се разбягват като водите на Червено море, за да може Бащата на народа да стигне до голлинията.

За да може Борисов да ви каже: «Дали си мислите, че ше седа с вас тука и ше ви обяснявам кво ше праа в сряда?» (във връзка с визитата му при Путин), трябва поне хиляди хора с блеснал поглед да ръкопляскат и да казват:

«Да, шефе, кво шъ им обясняваш на тия кво ша праиш в сряда».

Срамът, за съжаление, е вторична емоция. Срамът идва само ако си осъзнал неудобството от действието си, т.е. той изисква предварително развитие на някои познавателни умения.

Преди човек да изпита срам, е редно да се замисли кога и как се е превърнал в паж, в притурка без стойност, накратко — да си даде ясна сметка какво прави в свитата на Вожда.

Сега

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;