За него се носи легенда, че е бозал най-малко 5 години и с това обясняват високия му ръст, който бил близо 2 метра. На хората, повечето от които по това време са около 1,65 м високи, той изглеждал истински исполин.

Освен това притежава и титанична сила – едва двадесетгодишен можел да пречупи 10-годишно дърво. Лъкът му бил направен от ясенов клон, дебел колкото човешка ръка, на който само той можел да опъне тетивата от биволски ремък и да праща стрелата на 300 разкрача, пробивайки и най-якия щит.

Но и нравът му бил буен. Родителите му били земеделци, но тази работа не била за него. От ранна възраст той става разбойник и с дружината си напада и обира богати български и ромейски владения.

Всичките му другари са облечени с ризници, шлемове, имат мечове и лъкове, затова не приличат на разбойници, а на войници от редовна елитна армия.

По това време Западните Родопи са метежна област.

Тя преминава ту в българско, ту във византийско владение.

Българската царска власт в този район е отслабена, а в Цариград императори се борят помежду си за трона. На всеки е необходима боеспособна войска, затова се стремят да привлекат Момчил на своя страна. Пръв това успява да направи ромейският василевс Андроник ІІІ Палеолог.

Момчил става стратиот-прониар, на когото се дава поземлено имение срещу задължение да служи във войската. Така той скъсва с разбойничеството и се присъединява към нисшата византийска аристокрация. За него обаче това не е достатъчно. Той се цели много по-нависоко и иска да се сроди с императорския род.

Андроник му отказва и затова Момчил преминава на служба при сръбския крал Стефан Душан, заедно със своите 2000 бойци.

Но не е доволен и от него, защото не му плаща редовно уговорената издръжка Затова през 1343 г. се присъединява към Йоан VІ Кантакузин в ожесточилата се гражданска война във Византия. По това време дружината му е нараснала на 5000 пехотинци и 300 конници. Той получава във владение областта Меропа и титлата севастократор. Превзема Ксанти и прави града своя столица.

Крепостта Перитеор при Арбаджикьой, до ез. Порто Лагос в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил, в която загива в 1345

Момчил притежава малък флот, който господства в крайбрежието на Западно Егейско море и с който нанася големи поражения на турската орда на Умур бег, подпалвайки корабите му, а някои от тях пленява.

Обявява се за независим владетел, но не се титулува цар или дори деспот, а само войвода.

Въпреки това столицата му Ксанти е наричано още и Царево.

Обгражда се от всевъзможни врагове, които непрекъснато го нападат. Момчил  обаче има достатъчно високо самочувствие и сила, поради което е способен не само успешно да се отбранява, но и да ги громи. Той разбива войската на Кантакузин при Гюмурджина и нанася второ голямо поражение на турците при Порто Лагос. Това кара противниците му да се обединят.

През 1345 г. 20-хилядна ромейско-турска армия настъпва срещу него.

Битката става при Буруград, това е втората столица на Момчил, наричана още Орлово гнездо.

България през 14 век

Учудващо е защо той приема тази битка, след като разполага само с 4000 конници. Би могъл да привлече противника в родопските теснини, да го раздели на части и да унищожава поотделно всяка една от тях, което успешно е правел при други подобни случаи. Вероятно това е предизвикано от самочувствието му, че е непобедим.

Грешката му обаче е наказана. Въпреки юначеството на неговите воини, голямото числено превъзходство на противника решава изхода от сражението. Когато остава с шепа воини, иска да му отворят портите на Буруград, но те остават залостени.

Това предателство решава съдбата на Момчил и той намира своята гибел.

Във фолклора Момчил се възхвалява като първия, който се опълчва на турското нашествие на Балканите.
Освен това се разказват и легенди за приказното му съкровище, но то и до днес не е намерено. Една от вероятностите е да е било открито от Вълчан войвода, който е потомък на Бимбеловия род, основан от Момчил, и пренесено на друго място. В преданията на потомците в Западнородопския край за Момчил войвода е запазен споменът като за юнака, пожертвал живота си в защита на българщината.
Севастократор Момчил или Момчил войвода
От разбойник до севастократор
Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак (на латински: Momchil; на гръцки: Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας; в гръцките източници се среща и като Мимитил.[), е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век.
Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.
Биография
Момчил е българин роден около 1305 г. Поразявал с физическите си качества.
Не е известно да има знатен произход.
Бил толкова висок и снажен, че бил «колкото двама души», «всички се дивели на величествения му вид», а турският поет Енвери пише:
„…приличаше на минаре!“
Първоначално бил «хонсар» (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и/или Сърбия, за което е преследван от българската власт.
Стратиот във Византия
Около 30-годишен, няколко време преди 1341 г., той преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог (имп. 1325-1341) като стратиот — прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската.
Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация, поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но започва на своя глава да нахлува в българската държавна територия.
Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството защото застрашава мирният договор с българското царство, обаче Момчил упорства.
Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.
В двора на сръбския крал
Отивайки на служба при крал Стефан Душан, сформира дружина от 2.000 българи и сърби привлечени от личността му.
По думите на Енвери бил прочут «в сръбската страна».
Отряда му се ръководел от принципа «малцина заради мнозината и мнозина заради едного», а хората му били фанатично предани, готови «по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел».
Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там.
Управлява, според местната легенда, като васал Пирот и околната българска област.
Средновековният Пиротски замък, много близък като архитектура до Видинския замък Баба Вида и днес е обозначен на картите като исторически паметник «Момчилов град».
В Родопа
Момчил през 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341-1347.
Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга.
Съвсем «случайно» по същото време при пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител.
Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта «Меропа» .
Западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), последната става първата му столица.
Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5 000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа (Родопа).
В Беломорието и Родопа
Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, «дом» според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до Бяло море с дн. Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро.
През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота!
С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.
В май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил.
Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който за да надмогне съперницата си го провъзгласил за «севастократор» най-високата титла след тази на царя според правилата давана на неговия брат.
Съперничеството с Йоан Асен, управител на «Мора» — източните Родопи по р. Арда, част от дн. Кърджалийска област c крепостта Перперек син на Андроник Асен и шурей на Йоан Кантакузин и c подвизаващия се в около Момчиловите владения Матей Кантакузин, син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин — турците на Умур бег,чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който «заплащал» за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в „Момчиловите български земи“, там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък.
Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето.
Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен.
Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу турците.
Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват.
Известните Влахо-български грамоти го величаят като «Непобедимият и изкусен във войната» Момчил, човек, «…когото храбростта не напускала никога».
Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, «превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим».
Присъединил нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър и води самостоятелна политика.
Във войската му се служило без заплащане, да е под неговото знаме му било въпрос на чест и защита на родните земи за всеки.
Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столичния ѝ град столетия след 2-3 годишното ѝ съществуване е наричан от местните българи дори когото вече са част от тях потурчени не Ксанти, а Царево.
Балканите към 1340 г. с владенията на севастократор Момчил и столицата им Царево (дн. Ксанти)
Балканите към 1340 г. с владенията на севастократор Момчил и столицата им Царево (дн. Ксанти)
Войната с турци и византийци в 1344
През юни 1344 г. защитавайки владенията си от турските набези Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот — изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци.
Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императорът Кантакузин.
Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение.
Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен.
Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Българите разбили турците при Порто Лагос-Абдера и византийците при Гюмюрджина печелят войната през 1344 г.
Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата Момчил се жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1331-1371).
Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити.
Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията.
Дружината на Момчил в битка
Дружината на Момчил в битка
Войната с турци и византийци в 1345
Битката при Буруград (Перитор)
Подготовка
През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън — Умур бег пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство.
Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници.Т
ой разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника.
Момчил подведен от дързостта си и храбростта на своите родопски войни допуска стратегическа грешка, отказва се от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащи го сили.
Няма обяснението за това негово решение.
Ако би се отказал от сражение в равнината където обединените сили на турците и византийците могат свободно да се развърнат и стоварят своята съкрушителна сила върху малката му елитна войска, и би направил нужното да ги привлече в преследване към теснините на неговите родопски планини, изходът за нашественика при една засада и сражения там щеше най-вероятно да е катастрофален, но неизвестно на какво надявайки се, той избира друго, плащайки вероятно дан на неразумната си храброст.
Развръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея и очаква нападението на противника.
Ход на битката
На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността.
Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой.
В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци.
Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил.
Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара.
Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск.
Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй.
Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете «Деянията на Умур паша» на Енвери и хрониката на Кантакузин.
Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени.
Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност.
Той заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.
Последици
Севастократор Момчил пада в сражението срещу турците като обикновен воин, подвигът му е повторен след това от последният ромейски император, когато турците превземат и Константинопол.
Храбростта на Момчил е отразена в летописите и епоса на балканските народи.
Йоан Кантакузин освобождава Райко и съпругата на Момчил, но отнема владението им и включва областта Меропа в своите земи.
Дали обаче извън тясната ивица по крайбрежието е имал реална власт във вътрешността на Родопите при Подвис, където според преданието се установява с част от оцелелите воини войводата на севастократор Момчил и негов братовчед Райко и с тях и рода си прави селото Райково (дн. част от Смолян) е трудно да се каже.
Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на Беломорието здраво се вкопчват в европейските земи.
Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснява техните нападения и завоевания.
Потомци на Момчил
Съществуват легенди за потомци на севастократор Момчил. За потомци се сочат: българските революционери Стефан Караджа, легендарния последен владетел на Добруджа — Вълко Добруджански и Бинбеловия род, от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния.
Гледни точки за личността на Момчил
Преобладаващата оценка е, че Момчил е български герой, първа жертва в борбата на балканските владетели срещу турското нашествие и неговата безспорна храброст е пример как трябва да се защитава народ и държава.
Има и мнения, които го определят като авантюрист и разбойник, лавиращ в политическата обстановка и следващ собствените си интереси.
Памет
Връх Момчил, намиращ се на остров Гринуич, Антарктида.
На връх връх Момчил (наричан и връх Свобода) в Родопите е издигната плоча в памет на Момчил войвода.
На Момчил е кръстен Момчилград.
На Момчил е кръстенo cело Момчиловци.
Хижа Момчил юнак до с. Славейно и много различни други обекти също са кръстени на Момчил войвода.

Тагове: ; ; ;