През  XVIII — XIX в. в световната колониална системи започнали сериозни промени.

Някога могъщата испанска и португалска империи стремително отслабнали, а тяхното наследство било заграбено от по-агресивните им съседи.

Ако първоначално в този процес се намесили Англия и Франция, то към  XIX и ХХ в за собствени колониални владения и заграбване на чужди ресурси започнали да мечтаят Съединените Щати.

Тези мечти се излели в Испанско-американската война от 1898 година.

В търсенето на формален повод за конфликт, както и в по-нататъшната история на САЩ, Вашингтон активно използвал хуманитарната и демократическа риторика.

Властите в САЩ изискали от Мадрид да признае независимостта на Куба, а когато испанците отказали — в бой тръгнал американският флот.

Янките подкрепили антиимпериалистическото въстание, разгоряло се през 1896 година на Филипински острови.

Само за няколко месеца американците разгромили Испания и окупирали Куба, Пуерто Рико, Гуам и Филипините.

Испания напуснала архипелага.

Борците за свобода празнували победа, но много бързо съобразили, че са попаднали под огън…

Според Парижкия мирен договор Мадрид се отказвал от правото си върху завзетите американски колонии, но ето че самите САЩ не бързали да освободят покорените народи!

Единствената държава, която формално получила независимост, била Куба.

Но нейната независимост съществувала само на хартия — де факто островът станал владение на САЩ.

А Пуерто Рико, Гуам и Филипините не получили никаква свобода, превърнали се в официални безправни колонии на Вашингтон.

Сенаторът Алберт Беверидж в прав текст заявил в своята реч, че на Щатите са им нужни пазарите на Азия, а Филипините им трябват като «врата» в региона.

Борбата за демокрация и независимост приключила.

Филипинските републиканци негодували.

Но последната капка, която препълнила чашата на търпението, бил инцидентът, случил се на 4 февруари 1899 година.

Американските войници не успели да спрат на моста в Сан Хуан филипинец, който не знаел английски, и просто го застреляли. В отговор въстаниците, които няколко месеца преди това се сражавали с испанците, обърнали оръжието си срещу новите окупатори.

Силите били, естествено, неравни. САЩ превъзхождали Филипините по население десет пъти, а по отношение на военната мощ и техническото превъзходство дори не бивало да се говори.

Американците веднага разгромили филипинските части, сражаващи се под ръководството на президента Емилио Агиналдо в открит бой.

Но въстаниците отишли навътре в острова и започнали партизанска война, в резултат на което армията на САЩ понесла сериозни загуби.

Американският контингент на Филипините трябвало да бъде увеличен от 40 до 126 хиляди войници.

Президентът Агиналдо след първите свои поражения заел странна позиция.

Започнал да маха от ключовите постове привържениците на безкомпромисната борба за независимост, а през 1901 година се предал в плен и обявил за своята лоялност към САЩ, призовавайки съотечествениците си да захвърлят оръжията.

Но неговите призиви не намерили отклик в сърцата на обикновените филипинци, които продължили борбата.

На остров Самар, не издържали на грабежите и насилията от страна на американските войници местни жители унищожили отряд на янките-мародери.

На острова незабавно била изпратена наказателна експедиция.

Напътствайки участниците, генерал Джейкъб Херд Смит заявил, че на него не му трябват пленници и настоял войниците да убиват всички, които са над 10 години.

В резултат наказателните отряди изгорили целия остров и унищожили само на острова 50 000 човека.

Американските военни спретнали клане и на островите Лузон и Джоло.

Не били пожалени нито жените, нито децата.

Мирното население на Филипините било натикано в концлагери и било подложено на издевателства.

Оглавяващият движението за съпротива след предателството Агиналдо Мигел Малвар бил взет в плен през 1902 година.

С това организираната съпротива приключила.

Боевете с партизанските отряди продължили до 1913 година, но вече не можели принципно да въздействат върху хода на събитията.

Почти половин столетие Филипините се оказали под владението на САЩ.

За времето на бойните действия американците убили около 20 000 въстаници и около 200 000 мирни жители.

Още над 800 000, според оценка на учените, загинали от глад, болести…

Общо загубите от политиката на САЩ спрямо Филипините се оценяват на 1.4 милиона човека.

Против геноцида над филипинците и поробените страни горещо говорели някои интелектуалци, в частност МАРК ТВЕН, но техните гласове не били чути.

Масовото убийство на жени и деца намерило разбиране в американското общество.

В подкрепа на операциите на американските войски била разгърната истинска информационна война.

Американските пропагандатори с помощта на специални плакати се опитвали да покажат, че Вашингтон уж спасява народа на Филипините от диващината и тиранията на републиканците.

Филипинците не били впечатлени от тази пропаганда, на населението на САЩ с радост вярвало в благородството на своята страна.

Международният съд над американците за всички гореизброени престъпления срещу човечеството така и не се състоял.

Затова пък съд над филипинците, съдейки по всичко, ще се състои — защото държавата се осмели да се бори с наркомафията на своя територия.

Нещо като следното:
«Ти си виновен, защото аз съм гладен, а ти ми пречиш да те изям».

Петя Паликрушева

 

 

 

 

 

 

 

Тагове: ; ; ;