И след контактите си с Тодор Живков продължих да правя странното за мнозина разграничение между държавника и партийния лидер Живков. Той несъмнено е голям национален държавник, което се потвърждава от солидна аргументация. Живков работи за просперитета на отечеството по матрица, използвана през вековете и формирала мощни държави и империи. Издига значението на целесъобразността за сметка на етиката.

Това не му попречи като модерен прагматик да проумее, че прекаленото насилие и ограничаване на човешките права е опасно и за него, и за държавата. Затова предпочете да редува по-директни и по-приглушени форми на насилието с разширяване на човешките свободи (но с мярка!).

Не може да се отрече, че през неговото управление беше премахната системата на лагерите; грубите насилнически методи бяха отхвърлени и единствено в отделни случаи – актуализирани. Всичко това той съобразяваше с процесите, които ферментират в обществото.

През първата половина на 60-те умело конструира политиката си за модернизиране на икономиката с предоставяне на по-значима творческа свобода. Същевременно лично Живков даде знак за стагнация в края на 60-те и началото на 70-те, може би под въздействие на Пражките събития. В тази историческа ситуация, Живков, който настоява, че е политик-реформатор, изпълни наредби на застаряващия консервативен кръг в Кремъл. Досещал ли се е, че се пропуска огромен шанс за обновяване на социалистическата система, а и за оцеляването й?

Като партиен ръководител Тодор Живков подпомогна явления, които обособяваха нова класа на управленците, държана под контрол чрез привилегии и подмяна на неповторимия индивид с автоматизмите на държавата. Така Живков подготви своя „гробокопач” – част от неговата „преторианска” гвардия оглави снемането му от властови позиции и организира допълнителното му опозоряване, като замени „зрелия” социализъм с капитализъм от примитивно коляно. Какво че Живков не беше краен в произвола си? Че вътрешен глас го възпираше от постъпките на самодура? Че прилагаше крайно насилие в изключителни случаи?

Той, понеже съизмерваше човешкото битие с върховенството на държавата, не се и съмняваше, че има аморалност – полезна за строежа на държавното единоначалие.Подобно разбиране разруши традиционни етически стойности и на народа ни, засили чувството му за безвремие, за живот без цели, за цинизъм, който употребява масите в собствен интерес. Това пък помогна народът да доразвие пословичния си конформизъм и рефлекс за приспособяване, да немее пред измамата и да се примирява с манипулациите и отнемането на обещаните му свободи.

Самият Живковq преди да го освободят от заеманите длъжности, както вметнах, имаше неадекватно поведение, което ни караше да желаем незабавното му отстраняване от властта. Но като сравнявам тези му представяния със зрялото му и солидно поведение на срещите ни, започвам да вярвам на версията, че са му давали психолекарства. Едва ли новото му здравословно и нормализирано състояние е било продиктувано просто от проглеждането на държавника, загубил привилегиите на властимащ човек.Що се отнася до ситуацията с аморализма, безскрупулността, лицемерието, отхвърлянето въобще на етиката за сметка на масовата манипулация от днешните управляващи, тя далеч надминава начините, чрез които Живков използваше безнравствеността за политически цели.

Днес се употребява едно клише във връзка с Тодор Живков, то е “диктатор”. Което ще рече, че Живков разширява пълномощията си чрез способи на самодържеца. Диктаторът, според мен, не е толкова лесно да бъде интерпретиран като категория. Диктаторът узурпира държавата, за да осъществи собствената си произволна воля, налагайки диктат (терор) над населението. Живков, въпреки че беше податлив на практики, типични за „твърдата ръка”, работеше за разцвета на държавата и за удовлетворяване на материалните и духовните нужди на хората.

Негова марка беше „мекото насилие” (“dicta blanda”), предпазващо обаче личността от социално робство.Понастоящем терминът „диктатор” все по-ясно се разголва като част от идеологическия репертоар на стратезите на глобализма: по принцип всеки държавен ръководител, който се противопоставя на интересите на „златния милиард” човеци и конкретно на САЩ, първо, бива дискредитиран на политическа и интимна плоскост, след това го обявяват за насилник и диктатор. Народът се изобразява като жертва на този диктатор.

А това изисква осъществяването на нов „хуманизъм”: чрез преврат, поръчано убийство и война, организирана от свръхдържавата, диктаторът бива свален от власт, той и семейството му се обявяват за престъпници, обещава им се справедлив съд (в последно време – международен), като междувременно биват убити от новата местна наемна власт или от „оскърбени бунтовници”. Ето защо препоръчвам на уважаемите читатели да не се поддават на официалните версии, а сами да отсъждат кой държавен ръководител е диктатор и кой не е.

Поясненията, които давам, не означават, че не съм имал разминавания с идеята за държавно строителство на Живков. Тя не беше съзвучна с моята представа за държавата на социализма, в която не елитарната воля на субекта, а пряката демокрация на народа („обществото на съветите”) решава съдбата на държавната институция. Живков се помъчи да имитира такова устройство чрез обществено-държавното начало.

Но то най-често се провеждаше формално или не се реализираше — в икономиката. България има късмет, че Живков нямаше характер на авантюрист, че се пазеше от крайностите (типичен белег на нашето селячество), че съчетаваше жизнеспособността си (и разгула) със своеобразно, признато от него като ценност, пуританство (например, режима на хранене), че уважаваше семейните ценности (отново се докосваме до българския селски свят). Но трябва ли социалистическата общност да оставя съдбата си в ръцете на една личност, пък била тя и с такива високи достойнства на държавник?

Още повече че през първата половина на 70-те години, прекарал начело на партията и държавата близо петнайсет години, Тодор Живков започна да гради национална общност, която в някои отношения се родее с монархическия принцип. Предишните му щения да го ухажват и хвалят преминаха на равнище политика: отделяне на Живковата личност като неприкосновена. Без да прибягва към дипломатически тънкости, си създаде близко обкръжение, съставено от преторианци, от предани лично нему хора и земляци; форсира издигането на дъщеря си Людмила за негова наследница, даде зелена светлина пред висшата кариера на сина си Владимир.

Тези деформации в политическия маниер на Живков пораждаха къде по-открити, къде по-завоалирани несъгласия и протести. Спомням си как в края на 70-те главният секретар на Комитета за култура Стефан Ганев ме караше да правим заедно разходки в обедните часове по „Витошка”. Поводът за тези срещи беше тревогата му, че се случват явления на авторитаризъмм, че е опасно отделният ръководител да разполага с неограничена власт. Стефан Ганев споделяше, че такива практики застрашават социализма и неговото бъдеще.

Иначе Ганев беше дисциплиниран и крайно добросъвестен партиен и държавен ръководител, организатор на всички инициативи, провеждани от екипа на Людмила Живкова, включително асамблеята „Знаме на мира”, Камбаните, детските форуми, международните научни конференции и пр. Тогава си мислех: щом и Стефан Ганев изразява, макар и дискретно, недоволство и безпокойства, значи все пак, дори и на фона на постиженията, има „нещо гнило в Дания” (вж. „Хамлет”).Тодор Живков (и въобще социализмът на 20 в.) не можа да реши кардинален проблем на комунистическото движение: как да бъде съединена реализиращата се справедливост с изконния стремеж на човека към свобода.

В тази насока социализмът на 21 в. ще е призван да намери хармония между двете величини; да преодолее нихилизма по отношение на обоснования казус, според който без свобода равенството възстановява несправедливостите и пирамидалната обществена структура.

Да осмисли как да бъде отхвърлено самоволното и неограничено насилие по пътя на прогреса.На няколко пъти съм правил опити за по-цялостни оценки на Тодор Живков като държавник и деец на левицата. Те са отразявали мнението ми (и след срещите с бившия Първи) за огромните му приноси към България като неин строител, както и за противоречията при реализацията на идеалите на социализма в държавния му градеж.

Ще цитирам откъси от политически портрети, написани от мен за Станко Тодоров и Георги Йорданов.В портрета „Георги Йорданов в новата политическа история” пасажът е следният: „Неведнъж съм разсъждавал кое мотивира близката връзка на Георги Йорданов с Тодор Живков?

Само нуждата от покровителство ли е причина? Според мен Георги Йорданов се е водил и от още няколко рационални съображения. На първо място, той е разбирал, че в кръга от тогавашни ръководители Тодор Живков се отличава с безспорни държавнически качества. Ние, в писателските среди, поне моят приятелски кръг, се отнасяхме скептично към особата му (едва след 1989 г. в серия разговори с него се убедих, че всъщност Живков притежава респектиращ политически и държавнически потенциал, че неговите икономически успехи не са плод на случайности).

Второ, Георги Йорданов е проумявал, че Живков е склонен да реформира утвърдените практики на „зрелия” социализъм, че полага усилия да измъкне страната ни от блатото на „застоя”, че е убеден патриот, готов да се съюзи и със сатаната, ако това ще е от полза за отечеството”.От портрета „Хуманистичната кауза на Станко Тодоров” ще приведа паралела между Ст. Тодоров и Тодор Живков:

„Станко Тодоров изхождаше от една светла представа за човека, от ренесансовото или постренесансовото усещане, че човекът е роден за доброто, че то не може да не се прояви в него, стига ръководителят, духовният и политически пастир на народа да притежава морални критерии и задръжки. Че комунизмът, като високата степен в осъществяване на хуманизма, предполага повишено доверие в конкретните качества на отделния човек. Доверие, което бъдещето ще олихви. Той залагаше на вродените възможности на индивида да гледа небето, да се заразява от добрия пример, да еволюира от подобрените външни условия като представител на нова цивилизация.

Проклятията към слабостите на българския народ, произнасяни от големи български интелектуалци, също са предизвиквали горчив вкус в устата му, но се е мъчел да компенсира разочарованията с глътката вяра на убедения в идеала общественик.Тодор Живков според мен се отнасяше много по-скептично към подобни духовни ангажименти.

Той изхождаше главно от съображението, че историята се строи от несъвършен човешки материал, че хората са градивни елементи на настоящето и бъдещето и че в името на тяхното щастие и за предпочитане е те да се подтикват с остен, да им бъде надяната юзда между зъбите. Накратко – да се упражнява насилие спрямо свободните им действия. Той беше до мозъка на костите си „материалист”, не вярваше в идеалните „проекти”, макар че обичаше да кади тамян в тяхната аура: — знаеше, народът трябва да бъде нахранен, обут, изучен, да бъдат задоволени материалните му потребности и чак тогава ще става въпрос за моралните и духовните нужди.

В такъв аспект беше селски адепт на Марксовия материализъм, който не иска да бърка душата с тялото.Живков не се доверяваше и на най-близките си сътрудници и съратници. И към народа гледаше недоверчиво, затова го омайваше с легенди: за родния Правец и за славния си произход.

Иначе укрепваше реалната власт на партийния и държавен елит, целенасочено го отрупваше с привилегии: да спечели предаността му. Живков знаеше превъзходно традиционните слабости на българина – безропотността, нагаждането към силния, търсенето на най-близка материална изхода, лесното приспособяване. Трябва да подчертая: играеше върху народната воля като велик майстор на фолклорното изкуство! Той, който беше напорист и уж безапелационно твърд, остава в биографията на 20 в. като идеолог на историческия компромис.”

Проф. Чавдар Добрев

Тагове: ;