А беше ли България суверенна държава?

Отговорът е очевиден – не, не беше.Суверенна беше Третата българска държава.

Формална, слаба, но с реален, макар и непрекъснато проблематизиран, подлаган на рискове и накрая бездарно пропилян суверенитет.

След края на тази държава през есента на 1944 г., суверенитетът й беше пренесен в Москва.Най-лесно е да се обвини Съветската армия за това. Но нито тогава беше възможно, нито е възможно сега, нито ще бъде възможно някога в бъдещето тя да бъде съдена за това. Просто защото никой не съди победителите, тъкмо напротив — победителят е този, който съди.Струва си да повторим: суверенитетът на победените става винаги достояние на победителите.

И това е исторически закон, който не може да бъде нито отменян, нито дори оспорван. Затова пропиляният суверенитет на Третата българска държава беше преместен в Москва, по същия начин впрочем, днешният български суверенитет може да бъде намерен да се търкаля някъде в чекмеджетата на Държавния департамент на САЩ.Но можем да си зададем въпроса — „А охолната, успешна, самоуверена и горда, достолепна и уважавана от нас държава Австралия суверенна ли е?”.

Празна формалност ли е фактът, че държавен глава на Австралия е британската кралица? Че същата има правото и възможността по свое усмотрение да разпуска иначе суверенното австралийско правителство и — също суверенният — австралийски парламент?

А израз на суверенитет ли е също така фактът, че не само на централно, но дори на регионално и местно равнище британски длъжностни лица имат право на същото?Вероятно специалистите по държавно право, особено ако са българи, ще донесат от 99 дерета вода, сиреч доказателства, че въпреки всичко споменатите държави са суверенни…Но истината е съвсем проста. Всички досегашни референдуми, провеждани от австралийските републиканци се провалят, което говори красноречиво, че суверенитетът, колкото и да е важен той сам по себе си, е последна грижа на австралийците, а на първо място в тяхното внимание е задоволството — и увереността, че цивилизационният съюз на Австралия и Великобритания като съдържателна реалност е по-важен от формално-юридическата грижа за юридическата реалност на суверенитета.Австралийците просто са съгласни да бъдат в този, а не в друг цивилизационен съюз.

Те държат на него и биха държали да го запазят и в бъдеще.А питал ли е някой българите на какъв цивилизационен съюз държат?Не е ли по-просто да се предположи, че днес в България са на власт хора, които при споменаване на самата възможност за отношения между България и Русия получават симптомите на Свети-Витово хоро и всякакви други спазми, гърчове и тръпки и конвулсии?

Не е ли очевидно, че същата неголяма, но властна групичка възприемаше като бедствие факта, че „куфарчето със суверенитета” на България е в Москва, но че същата тази група оценява като вселенски празник и върховно щастие факта, че след разпадането на СССР същото това куфарче — и то по волята на Горбачов, разбира се, — беше преместено от Москва във Вашингтон?Не е ли парадоксално, че същата група любители на национален суверенитет, но с американски акцент, съди Живков — та нима Живков някога е пренасял някакъв суверенитет?8.

В края на 80-те години в Куба след шумен процес бяха осъдени за наркотрафик (и съответно разстреляни) няколко особено видни политически фигури от непосредственото обкръжение на Фидел Кастро. Разбира се, нито там, нито някъде другаде по света се намери някой да повярва, че героят от революционната борба генерал Очоа е вулгарен наркотрафикант.

Още тогава беше съвсем ясно, че Фидел Кастро просто разстреля кубинските Лукановци, Младеновци и Джуровци – т.е. хората, които по волята на Москва и с инструктажа на КГБ, с благословията на Горбачов, готвеха държавен преврат.Живков можеше да разстреля цялата перестроечна мишпуха*, той знаеше какво се готви, не просто подозираше, а имаше позитивно знание за намерението на Горбачов и за действията на хората на Крючков в София. Но той прие с философско спокойствие това, което се беше задало, защото знаеше, че нищо не може да стане пряко волята или извън волята на Москва.

Историята тепърва ще трябва да отговаря и на този въпрос – прав ли е бил, или е грешал, разрешавайки на Горбачовата агентура в София да изобразява нежна революция.9. Като казвам всичко това, аз си давам сметка колко лесно мога да вляза в кръга на живковистите – а това е, което най-малко бих желал. Истинските живковисти са тези, които години наред ядоха от ръката му, а после вдъхновено го предадоха, още преди да пропеят първи горбачовистки петли, а след кратко колебание (дали да не го застрелят) решиха все пак да го съдят – и като не стана и това (поради взломната глупотевина на замисъла, защото идеята да се съди Живков добре онагледява явлението „тъпота с взлом”) – просто го заточиха, както се заточава цар в изгнание.

Да, истинският цар живееше не в Мадрид, а в София, на ул. „Секвоя”. 20Моята днешна цел не е нито да реабилитирам Живков (това според мен не е необходимо), нито да пея посмъртни панегирици за паметта му.

Аз вярвам, че душата му е упокоена, че е получил в края на краищата справедливостта, която заслужава (на тези, които го сваляха, хапейки по този начин ръката, която ги хранеше, също вече им се наложи да се изправят пред същия окончателен съд).Аз вярвам, че всекиму ще се въздаде това, което заслужава и в този смисъл всичко ще е наред — jedem das seine: в края на краищата, в окончателен смисъл.10.

Това, което ме безпокои, че има все още недоизказани или лошо изказани истини около Живков, но не около личността му, напротив, твърде дълго се ровиха и в кърпените му чорапи, и в откраднатото му одеяло – защото преди да си отиде, паланджосаха на стареца и одеялото – за да се знае какво е това справедлива демократична власт.И в този смисъл е прав Гьоте, който твърди, че никой не е герой в очите на лакея си; но е прав и Хегел, който допълня – така е, но не защото героят не е герой, а защото лакеят е лакей. Революцията на лакеите, които днес си играят на господари — някак глуповато, безуспешно и смехотворно — пречи да се кажат другите, важните истини за Живков.

Защото други истини има да се казват за Живков – и главната истина (но тя е и тежък проблем) е относно не него самия, а относно Живковия елит, относно елита на късносоциалистическа България.Да, вътре в този елит имаше и не малко почтени, достойни и отговорни хора. Но вътре в него и особено през 80-те години се загнезди и отровният червей на „перестройката” – т.е. идеята за радикален грабеж под знамето на “радикалната демокрация”.11. Още през 70-те години пред погледа на самия Живков, който не си даваше ясно сметка какво вижда, избуяха и дадоха пищни плодове традиционните български околорелигиозни, пишман религиозни, псевдохристиянски, антихристиянски и накрая откровено окултистки секти.

На мястото на неактуалния вече идеал на старите комунисти, които не жалеха нито своя живот, нито живота на противника си в битката за построяване на царството Божие на земята, дойдоха млади и успешни партийни кадри – огнепоклонници, любители на странни ритуали от тибетски тип, елитарни последователи на Рьорих, специалисти по транслация на индийски езотерически доктрини в национални партийни програми…

Идейната катастрофа на българския комунизъм се разгърна пред очите на Живков и то под ръководството на дъщеря му. От комунизма като царство Божие на земята до „Мислете за мен като за огън” на дъщеря му, от „На крак, о, парии презрени” до „Единство, творчество, красота”, от К. Маркс до врачката Ванга – това е нанадолнището, по което се срути необратимо идейният живот на късния български социализъм.Всичко това стана пред очите и със съгласието на Живков.

Историята ще запомни и този безуспешен, за щастие, опит окултизмът да бъде превърнат в държавна идеология с неразбиращото съгласие на първия държавен и партиен ръководител.Бесовството на българския окултизъм се развихри почти съвсем официално в последните години на Живковото управление. Вероятно и поради това Живков не можа да получи така необходимата за него подкрепа, когато политическото лакейство около него реши, че той е виновен за всичко, а те получават правото, прекрачвайки през политическия му труп, да се отправят към светлото си политическо бъдеще.

Идеологическото бесовство на късния живковизъм произтичаше не от характерите на главните участници. Причините за него са много по-надълбоко.Официалната партийна доктрина на БКП гласеше, че една от целите на социалистическото строителство е изграждането на общество от хармоничен тип, преодоляването на класовите противоречия, създаването на социална еднородност. Разбира се, социалната еднородност си остана утопичен призрак.

Но всичко друго беше постигнато, в смисъл, че на мястото на заличената социално-класова структура на късносоциалистическа България се появиха — и то по напълно естествени причини — разклонени родово-съсловни структури.На мястото на класите като основни структури на модерните общества избуяха предмодерни социални структури и зависимости: родо-племенни общности, землячества, братовчедски кръгове, шуро-баджанашки консорциуми, клубни камарили и кланове с доминация на кръвнородствени и всякакви други традиционни (и в този смисъл предмодерни) форми на зависимост.

В късния социализъм на 80-те години започна да става важно по един заплашителен начин не кой си и какво си направил, а чий си и родителите ти с кой партизански отряд са свързани, т.е. дали са “чавдарци” или — тъкмо напротив – “рило-родопци”.

Интригата срещу Живков, на която беше възложено да прерасне в нещо средно между демократичен флашмоб и “национално-демократична революция” се разгърна първоначално като махленски скандал между взаимно мразещи се политически родове, кланове и цели съсловия.80-те години на българския социализъм бяха години на феодално-политически интриги и потайности. Политически секти от феодално-съсловен тип си разменяха закодирани заплашителни послания и воюваха по тъмните ъгли на обществото.

Не е странно поради това, че най-щастливият човек от свалянето на Т. Живков беше не тогавашният американски посланик, а революционният герой, партизанската легенда и вдъхновен комунист Славчо Трънски.

В западните посолства се колебаеха дали да се зарадват, но под покрива на съюза на активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК!) цареше празник – падна диктаторът!

Израз на забавна историческа ирония е и фактът, че в същата сграда на ул. “Позитано” се нанесе и политическият щаб на тези, които го свалиха, за да го наследят.

Бунтът на живковистите срещу Живков представляваше политическото съдържание на българската перестройка. Смисълът на този бунт се коренеше в идеята, че Живков е главната пречка партийно-държавната номенклатура, която си беше обикновено съсловие, да се превърне в класа на новите собственици и господари на България.

Живков трябваше да бъде ритуалната жертва, която следваше да бъде дадена, за да се състои мечтаната трансформация — довчера бяхме партийно съсловие, но от тази сутрин, та до края на вечността, ние вече сме класата на новите собственици и властници на България, а и по-люти антикомунисти от нас няма…

В така страстно мечтаната от българската късно-социалистическа номенклатура (и от нейните “специални сътрудници” от тайните служби на България) трансформация от “съсловие в себе си” до “класа за себе си” имаше нещо мистично – а както се знае, мистичните трансформации предполагат ритуални жертвоприношения…

Живковистите винаги са имали нужда от един Живков – да дава келепирите, да носи отговорността и вината – и накрая да бъде принесен в жертва. Защото, както се знае, прогрес без жертви няма.Но перестройката беше и сделка зад гърба на обществото между част от живковистките елити и Запада: вие насилствено демодернизирате България, а ние си затваряме очите и си запушваме носа пред тежката бандитска миризма на вашата “нежна революция”.

Приемаме крадените ви мръсни пари в нашите чисти банки, а вашите отрочета приемаме да живеят с нас, да учат заедно с нашите деца в нашите елитни господарски учебни заведения.

Приемаме ви като кучи синове – но наши кучи синове.„Вацев, нали за това се борихме” сподели с мене една бивша партизанка, професор по марксистко-ленинска философия, активен борец против фашизма и капитализма и майка на председателя на една свръх-модерна , свръх-важна и свръх-защитена от Запада българска “демократическа структура”.

Текстът на доц. д-р Валентин Вацев е изнесен на конференцията по повод стогодишнината от рождението на Тодор Живков

Тагове: ;