Най-мащабната миграция и смяна на популациите от по-ново време — това е колонизацията на Новия свят от европейците и последвалото му завладяване, при което много групи коренни американци (т.нар. индианци) са намалели на брой или напълно са изчезнали от лицето на земята. Както вече обясних в Глава I, Новият свят е бил колонизиран за първи път преди около тринайсет хилядолетия, като заселниците са се прехвърлили през Беринговия проток от Сибир в Аляска. В хода на този процес и на двата континента са се появили комплексни земеделски общества, които са се развивали в пълна изолация, от аналогичните структури на Стария свят. След тази първоначална колонизация от Азия единствените добре документирани контакти между Новия свят и Азия са между ловците-събирачи, обитавали двата срещуположни бряга на Беринговия проток плюс едно (засега попадащо в сферата на предположенията) по-далечно плаване в Тихия океан, с което южноамериканските батати са били пренесени в Полинезия.

Колкото до контактите с Европа, те са се изчерпвали с рейдове на норвежки мореплаватели, малки групи от които са достигали и бреговете на Гренландия в периода между 986 и 1500 г. сл.Хр. Само че тези викинги не са оказали никакво по-съществено влияние върху местните общества. По обясними причини истинският сблъсък между Стария и Новия свят настъпва едва след 1492 г., когато Христофор Колумб „открива“ гъсто заселените Антилски острови в Карибско море.

Най-драматичният момент в по-нататъшните европейско-индиански отношения е първата среща между императора-инка Атауалпа и испанския конкистадор Франсиско Писаро, станала в планинския град Кахамарка (в днешно Перу) на 16 ноември 1532 г. Атауалпа е бил абсолютен монарх на най-голямата и най-развита държава в Новия свят, докато Писаро е представлявал императора на Свещената римска империя Карл V (известен и като Карлос I Испански), който пък е бил най-могъщият владетел в тогавашна Европа. Начело на един набързо сформиран отряд от 168 испански войници Писаро се е озовал на напълно непознат терен, без да знае нищо за местните жители и на практика без никакви контакти с намиращите се най-близо свои сънародници (на 1000 мили оттам, в Панама), поради което не е можел да разчита и на своевременни подкрепления. Атауалпа обаче е бил в центъра на собствената си империя, обхващаща милиони поданици, и е разполагал с 80-хилядна армия, с която наскоро извоювал съкрушителна победа в един локален конфликт. Какво обаче се случва? Напук на всяка логика Писаро пленява Атауалпа броени минути след като двамата лидери се виждат за първи път. И го държи пленник в продължение на девет месеца, за да измъкне и най-големия откуп в човешката история. А когато откупът най-сетне пристига — т.е. уговореното количество злато, достатъчно да напълни стая, дълга 22, широка 17 и висока 8 стъпки — Писаро се отмята от думата си и екзекутира Атауалпа.

 

Този епизод се оказва решаващ за рухването на инкската империя. Вярно е, че испанците са разполагали с далеч по-ефикасни оръжия, гарантиращи крайната им победа, но пленяването на индианския владетел не само е ускорило завладяването на неговата страна, но и безкрайно го е улеснило. Атауалпа е бил почитан от поданиците си като слънцебог и е разполагал с абсолютна власт над тях — за сведение те са изпълнявали безпрекословно дори и заповедите, които е издавал вече като пленник. А отсрочката, спечелена от Писаро — тези няколко месеца до смъртта на Атауалпа — му е позволила да проучи необезпокояван останалите части на инкската империя, както и да изчака подкрепленията от Панама. И когато започват същинските въоръжени стълкновения с инките (след екзекуцията на техния пленен владетел), испанците вече са разполагали и с много по-внушителна военна мощ.

Пленяването на Атауалпа ни интересува по-конкретно с това, че бележи един ключов момент в най-мащабния сблъсък от модерната история. Но то представлява и по-общ интерес, тъй като факторите, довели до него, са всъщност същите, предопределили изхода и на много други аналогични сблъсъци между колонизатори и коренни жители в други части на съвременния свят. Ето защо този епизод е и прозорец, който ни позволява да надникнем в дебрите на световната история.

Онова, което се е случило на този ден в Кахамарка, е достатъчно добре известно, тъй като разполагаме с писмените свидетелства на много от испанските участници. За да се потопим по-дълбоко в атмосферата на ония времена, нека се опитаме да ги възкресим, като сглобим в едно цяло някои извадки от разказите на шестима очевидци от антуража на Писаро, сред които са и двамата му братя Ернандо и Педро:

Съобразителността, доблестта, военната дисциплина, усърдието, изкусната навигация и битките, спечелени от испанците — васали на най-победоносния суверен на Римокатолическата империя, нашият естествен крал и повелител — ще вдъхнат радост на вярващите и ще вселят ужас у неверниците. Затова, в желанието си да отдам слава на Господа Бога, нашия Небесен Повелител, и да бъда верен слуга на Негово Католическо Императорско Величество, ми се стори добре да опиша случилото се и да изпратя този разказ на Ваше Величество, та да узнаят всички какво извършихме тук. А го направихме за славата Божия, защото тези храбри мъже покориха и въведоха по Божие внушение в нашата свята католическа вяра огромен брой езичници. Стореното касае и честта на нашия император, защото поради неговата велика мощ и милостта на Провидението тези събития се случиха именно по негово време. И нека верните католици се възрадват в душите си, че толкова много битки са спечелени и толкова много земи са открити и завоювани, защото така се умножават богатствата на краля и на неговите верни слуги, на неверниците се вдъхва превелик ужас, а на цялото човечество — неописуема радост.

Защото кога — и в древни, и по-нови времена — са били извършвани толкова велики подвизи от толкова малко воини, изправили се срещу безбройни врагове в далечни земи, невиждани досега и непознати за нас? Чии подвизи могат да се сравнят с тези на Испания? Макар и малцина, тези наши испанци — най-много по двеста-триста, а понякога едва стотина, че и по-малко на брой — успяха в наши времена да завоюват необятни територии, за които светът никога не е чувал, по-обширни от всички земи, които верните и неверни властелини заедно притежават. Сега ще спра само на най-важното, за да не отегчавам с излишни подробности читателя.

Губернаторът Писаро пожела да разпита едни индианци, дошли от Кахамарка, и ги подложи на мъчения. И те му изповядаха онова, което бяха чули — че Атауалпа очаква губернатора в Кахамарка. Тогава губернаторът ни заповяда да продължим напред. Стигайки до подстъпите на Кахамарка, ние съзряхме и лагера на Атауалпа, издигнат на една левга оттам, в полите на планината. Самият лагер изглеждаше като един прекрасен многолюден град. Шатрите бяха толкова много, че всички се изпълнихме с огромни страхове. Дотогава не бяхме виждали такова чудо в Индиите! Гледката изпълни всички испанци с боязън и смут. Ала не показахме никакъв признак на страх, нито пък намерение да отстъпим, защото ако индианците бяха усетили някаква слабост у нас, дори и онези, които бяхме взели за водачи, щяха да се нахвърлят върху нас и да ни избият до крак. Затова демонстрирахме добро разположение на духа и след като огледахме внимателно града и лагера, се спуснахме в долината и влязохме в Кахамарка.

Много приказки се изприказваха за това какво ще правим. Всички бяхме изплашени, защото бяхме много малко на брой, а проникнали дълбоко в земи, където не можехме да разчитаме на подкрепления. Отидохме при губернатора, за да обсъдим какво ще предприемем на следващия ден. През тази нощ повечето от нас не мигнаха и бодърстваха на площада на Кахамарка, взрени в лагерните огньове на индианската войска, които бяха толкова много и толкова близо един до друг, че изглеждаха като безбройните звезди, отрупали нощното небе. Тази нощ нямаше разграничения между офицери и войници, между пехотинци и кавалеристи. Всеки бе нащрек в пълно бойно снаряжение. Същото вършеше и нашият добър стар губернатор, който обикаляше и окуражаваше хората. Брат му, Ернандо Писаро, изчисли, че броят на индианците е около 40 000, но той всъщност ни поизлъга, за да не губим смелост, тъй като те в действителност бяха над 80 000.

На другата сутрин пристигна пратеник от лагера на Атауалпа и губернаторът му каза: „Предай на твоя господар, че е добре дошъл при нас по всяко време. Когато и да дойде, аз ще го посрещна като свой приятел и брат. Нека дойде час по-скоро, защото изгарям от желание да се видя с него. Уверявам го, че нищо лошо или нередно няма да му се случи тук.“ Губернаторът скри воините около площада на Кахамарка, като раздели конницата на два отряда, единия от които повери на брат си Ернандо Писаро, а другия — на Ернандо де Сото. По същия начин раздели и пехотата, като едната част пое самият той, а другата повери на брат си Хуан Писаро. Същевременно заповяда на Педро де Кандия да отиде с няколко пехотинци и тръбачи в малкото укрепление над площада и да заеме в него позиции с едно малко оръдия. Уговорката бе такава: щом всички индианци, заедно с Атауалпа, излязат на площада, по даден от губернатора знак хората на Кандия ще започнат да стрелят с оръдието и ще надуят тръбите, а при този звук кавалерията ще изскочи от големия двор, където дотогава ще дебне в засада.

Към обяд Атауалпа започна да събира свитата си и после се отправи към нас. Видяхме, че цялата долина се изпълни с индианци, които периодически спираха, за да изчакат другите, които излизаха от лагера след тях. Целия следобед продължиха да се изнизват, разделени на отряди. Предните части вече бяха съвсем близо до нас, а от лагера им продължаваха да излизат нови и нови пълчища. Точно пред Атауалпа се движеха две хиляди души, които премитаха пътя, а след тях в полята крачеха воини в две колони, едната от лявата му, а другата от дясната му страна.

Първи пристигнаха група индианци в двуцветни одежди, напомнящи шахматни дъски. Те отстраняваха сламките от земята и премитаха пътя. След тях вървяха още три групи, всяка в различни одежди, които танцуваха и пееха. След тях пък крачеха известен брой мъже, облечени в нещо като ризници, с големи метални плочки, и увенчани с диадеми от злато и сребро. Толкова много бяха златните и сребърните им накити, засияли от слънчевите лъчи, че не можехме да повярваме на очите си. Сред тях се мяркаше и фигурата на Атауалпа, седнал в една изкусно изработена носилка с дръжки, обковани със сребро. На плещите си я носеха осемдесет велможи в пищни сини ливреи. Самият Атауалпа бе най-разкошно облечен, с корона на главата и огърлица от огромни смарагди на врата. Седеше на стол, застлан с фини платове, който бе поставен върху носилката, а тя бе окичена с пъстроцветни папагалови пера и инкрустирана със злато и сребро.

Зад Атауалпа се виждаха още три носилки и два хамака, в които седяха някакви техни главатари, а след тях крачеха елитни части индианци със златни и сребърни диадеми. Под съпровода на многогласно пеене тези гвардейци започнаха да навлизат в очертанията на площада и така изпълниха цялото му пространство. Междувременно ние, испанците, дебнехме в двора и тръпнехме от страх. От силното напрежение мнозина не се усещаха, че се подмокрят. Щом стигна до центъра на площада, Атауалпа остана в носилката, а воините му започнаха да се строяват зад нея.

В този миг Писаро изпрати отец Висенте де Валверде да говори с Атауалпа, за да го увещае в името на Бога и испанския крал да се подчини на закона на нашия Господ Иисус Христос и на властта на краля на Испания. Държейки кръст в едната и библия в другата си ръка, монахът стигна там, където бе спрял Атауалпа, и се обърна към него със следните слова:

— Аз съм Божи служител и уча християните на Божиите дела, затуй съм дошъл да поуча и теб. А това, на което уча, е изречено от самия Господ Бог и е събрано в ето тази книга. Затова, в името на Бога и цялото християнство аз те призовавам да станеш техен приятел, защото такава е волята Божия, а и ще е за твое добро.

Атауалпа поиска да види що за книга е тази и монахът му я подаде, както си беше затворена. Добрият отец реши, че Атауалпа няма да знае как да я отвори, затова се пресегна да му помогне, а Атауалпа много се ядоса, перна го през ръката и не му позволи да отвори книгата. Разгърна я сам, без да прояви никакво учудване от буквите или хартията, а после взе, че я запокити на пет-шест крачки, а лицето му пламна като божур. Свещеникът се върна при Писаро и се провикна до възбог:

— На оръжие, братя християни, на оръжие! Излезте срещу тези нечестиви псета, които отхвърлят Божиите дела. Този мерзък тиранин току-що захвърли книгата с Божия закон в прахта! Слепи ли сте, та търпите това? Защо се държите учтиво и угоднически с това недостойно псе? От какво се плашите — че полята наоколо са пълни с индианци ли? Призовавам ви да излезете срещу него!

Тогава губернаторът даде уговорения знак на Кандия и хората му откриха огън с фалконета и аркебузите. В същия миг екнаха бойни тръби, а покритите с брони испанци изскочиха на коне и пеша от укритията си и се втурнаха към тълпата невъоръжени езичници на площада, надавайки бойния вик „Сантяго“. Бяхме окачили и хлопки на конете, че да всеят още по-голям ужас сред индианците. Гърмежите на огнестрелните оръжия, звукът на тръбите и грохотът на хлопките наистина ги хвърлиха в паника. Така се сащисаха, че започнаха да се блъскат, да се катерят едни връз други и така се изпотъпкаха до смърт в настъпилата суматоха. Тъй като не носеха оръжия, те не представляваха опасност за никой от атакуващите ги испанци. И конниците ги прегазваха, пробождаха и избиваха, а ако някой побегнеше, тутакси се впусваха по петите му. С останалите се зае пехотата и почти всички паднаха под нашите мечове.

Самият губернатор извади рапирата и кинжала си и следван от адютантите си, се втурна в най-голямата гмеж. Проявявайки небивала храброст, той се добра до носилката на Атауалпа, хвана го за рамото и с вика „Сантяго“ се опита да го смъкне от носилката, ала не успя, тъй като индианците я държаха високо над земята. Носачите непрекъснато се редуваха и щом избиехме едни, други заемаха местата им, така че ни отне доста време да се справим с тях. Накрая седем-осем кавалеристи пришпориха конете си, втурнаха се вкупом към носилката и с общи усилия я събориха на едната й страна.

Така Атауалпа най-сетне бе пленен и губернаторът го отведе в своята квартира. Носачите и ескортът не се разбягаха, а продължиха да го следват, затова и погинаха до един.

Останалите, паникьосани от гърмежите и конете, каквито не бяха виждали досега, се опитаха да избягат, като пробиха кирпичения зид и хукнаха през околната равнина. Нашата конница ги подгони с викове: „Преследвайте само ония с по-хубавите дрехи! Никой от тях не бива да избяга! Пробождайте ги с пиките!“ Цялата войска, която Атауалпа бе повел със себе си, бе само на една миля от Кахамарка и готова за бой, но не предприе нищо и през цялото време никой индианец не дръзна да вдигне оръжие срещу испанец. А когато воините в равнината видяха, че съплеменниците им тичат с ужасени писъци, също се уплашиха и побягнаха. Гледката бе потресаваща, защото цялата долина, дълга петнайсет-двайсет мили, се изпълни с хора и заприлича на разбунен мравуняк. Вече се смрачаваше, а нашата кавалерия продължаваше да преследва с пиките си бягащите индианци, докато не прозвуча и тръбата, която призова всички ни да се върнем в лагера.

Ако не беше паднал мракът, сигурно много малко от ония 40 000 души щяха да отърват кожите. Поне шест-седем хиляди паднаха мъртви, а чет нямаха ония, на които бяха отсечени ръцете или получиха други тежки рани. Самият Атауалпа после пресметна, че в тази битка сме избили седем хиляди от неговите хора. Мъжът на една от носилките, който също падна мъртъв, бе нещо като негов министър и господар на Чинча, към когото той бе много привързан. Тези, които носеха паланкина му, бяха все велможи и съветници. И всички загинаха, както и онези, гдето носеха другите носилки и хамаци. Господарят на Кахамарка също загина, а и много други като него, но нямаше как да ги преброим. Достатъчно е да кажа, че свитата на Атауалпа се състоеше все от висши сановници. Беше изумително, че един толкова могъщ владетел е паднал толкова бързо в плен, макар и следван от могъща армия. И това едва ли щяхме да постигнем само със свои сили, тъй като бяхме съвсем малко на брой. Всичко стана по Божия благодат, която е наистина безмерна.

Дрехите на Атауалпа се бяха изпокъсали, докато се мъчехме да го свалим от носилката, затова губернаторът се разпореди да му дадат други и щом Атауалпа се преоблече, той му нареди да седне до него и се постара да смекчи яростта и покрусата му, че тъй бързо се е разделил с високия си сан. Ето какво му рече:

— Не приемай за позорно това, че бе победен и взет в плен, защото тези християни, които са тук, може и да са и малцина на брой, но с тях аз съм завладявал много по-големи кралства от твоето и съм побеждавал много по-могъщи повелители от теб, за да им наложа властта на моя суверен императора, който е крал на Испания и на целия всемир. Ние дойдохме да завоюваме тези земи по негова заповед, за да могат всички да познаят Бога и светата католическа вяра, и тъкмо заради тази ни мисия Господ Бог, Творецът на небесата и земята и на всички неща в тях, позволи да се случи всичко това, за да можеш и ти да Го познаеш и да скъсаш със скотския и дяволски живот, който си водил досега. По същата причина и ние, колкото и малко да бяхме, надделяхме над твоите несметни пълчища. Когато прозреш в какви грехове си живял, ти ще разбереш и какво голямо добро сме ти сторили, като дойдохме в твоите земи по заповед на Негово величество испанския крал. Сам Господ Бог съизволи да прекършим гордостта ти, затова и никой индианец не бива да вдига ръка срещу християнин.

 

 

Нека сега проследим причинно-следствената верига, довела до тази доста необичайна конфронтация. Да започнем с непосредствено предшествалите я събития. Защо при тази среща в Кахамарка Писаро е успял да плени Атауалпа и да избие толкова много от хората му, вместо да се случи обратното и далеч по-многобройните воини на Атауалпа да пленят и убият Писаро? В края на краищата единият е имал на разположение едва 62 кавалеристи и 106 пехотинци, докато другият е предвождал 80-хилядна армия. И защо на Атауалпа му е трябвало да идва в Кахамарка? Какво се е случило преди това? Как така и Писаро се е озовал по същото време там и е успял да го плени, вместо Атауалпа да иде в Испания и да плени Карлос I? Как така Атауалпа сам е влязъл в този капан, който поне за нас, от дистанцията на времето, е повече от очевиден? И дали тези фактори, довели до срещата между Атауалпа и Писаро, не играят и някаква по-мащабна роля — например във всички сблъсъци между Стария и Новия свят, а и между други народи?

И така, защо Писаро е пленил Атауалпа, а не обратното? Военното превъзходство на Писаро се е изразявало в стоманените мечове на испанците, както и в стоманените им брони, огнестрелните оръжия и конете. На всичко това воините на Атауалпа, които не са разполагали с ездитни животни, са можели да противопоставят само каменни, бронзови или дървени пръти, боздугани и брадвички, наред с прашки и подплатени „ризници“. Същата непропорционалност (в екипировката) се е оказала решаваща и в безброй други сблъсъци между европейци и коренни американци (а и други народи).

Единствените индиански народи, устоявали в продължение на векове на европейските завоеватели, са тези, които са успели да компенсират военното превъзходство на последните, като са се сдобили с коне и огнестрелни оръжия и са се научили да боравят с тях. В съзнанието на средния бял американец думата „индианец“ най-често извиква образа на яхналия мустанг прериен воин, който размахва карабина — като сиуксите, избили до крак кавалеристите на генерал Къстър в знаменитата битка край Литъл Биг Хорн през 1876 г. Ние лесно забравяме, че поне в началото конете и пушките са били нещо напълно непознато за коренните американци. Но пък благодарение на тях прерийните индианци от Северна Америка, арауканите от Северно Чили и племената от аржентинските пампаси са се съпротивлявали срещу белите нашественици много по-дълго от всеки друг индиански народ и са отстъпили едва след като белите правителства са предприели срещу тях мащабни военни операции през 70-те и 80-те години на XIX в.

Днес ни е трудно да приемем факта, че конкистадорите действително са имали смазващо военно превъзходство. В споменатата „битка“ при Кахамарка 168 испанци разгромяват една 500 пъти по-голяма индианска армия, избивайки хиляди от противниците си, без те самите да изгубят и един войник. И тази ситуация се е повтаряла многократно — ако съдим по другите битки на Писаро с инките, както и от разказите за завладяването на ацтекската държава от Кортес и много други кампании срещу коренните американци, било е нещо обичайно няколко десетки европейски кавалеристи да подложат на масова сеч десетки хиляди индианци. Например по време на похода, който Писаро предприема след смъртта на Атауалпа от Кахамарка до Куско, столицата на инките, стават още четири такива битки — при Хауха, Вилкасуаман, Вилкаконго и Куско. И в тези битки са участвали съответно 80, 30, 110 и 40 испански кавалеристи, като срещу тях винаги са стояли десетки хиляди индианци.

Тези победи едва ли могат да се обяснят само с помощта, която са оказали на испанците някои местни народи, или психологическото предимство, което завоевателите са получили в лицето на огнестрелните оръжия и конете, а още по-малко пък с често изтъквания от някои факт, че инките били помислили Писаро за своя завърнал се на земята бог Виракоча. Вярно е, че още след първите си успехи и Писаро, и Кортес си спечелват съюзници сред местните жители. Но повечето от тях едва ли са щели да се съюзят с испанците, ако вече не са се били убедили — както се казва, на свой гръб — в това, че съпротивата им е безсмислена и е по-добре да се присламчат към най-вероятния победител. Невижданите дотогава коне, както и стоманените и огнестрелни оръжия несъмнено са взели ума на инките в Кахамарка, но в следващите битки те вече не са били чак такава новост за индианските воини. След първоначалното си стъписване, в рамките на пет-шест години инките се вдигат на две отчаяни, масови и добре организирани въстания срещу испанците, но усилията им отново остават безрезултатни поради съкрушителното военно превъзходство на испанците.

През XVIII в. пушката вече успява да измести меча като основно оръжие на европейските нашественици — не само срещу индианците, но и срещу други коренни жители. Например през 1808 г. един британски моряк, някой си Джон Савидж, пристигнал на Фиджи, екипиран с мускети, с които си е служел… убийствено добре. И този човек с много подходящо име (Савидж = Дивак) успял еднолично да промени съотношението на силите в целия архипелаг. Сред многобройните му „подвизи“ е и този: Савидж доплавал с кануто си до някакво селце, наречено Касаво, заел позиция на по-малко от един пушечен изстрел от колибите, защитени единствено с ограда от колове, и започнал да отстрелва нищо неподозиращите жители на селото. Жертвите били толкова много, че оцелелите трупали телата им на купове, за да се скрият зад тях, а близкият поток почервенял от кръв. Уви, можем да посочим още безброй такива примери за ефекта на огнестрелните оръжия върху хора, лишени по една или друга причина от тях…

Само че при испанската победа над инките огнестрелните оръжия са играли второстепенна роля. Пушките по онова време (т.нар. аркебузи) са създавали доста проблеми с тежестта и стрелковите си възможности, а и Писаро е разполагал само с десетина от тях. Те действително са оказвали осезателен психологически ефект — поне в случаите, когато са успявали да произведат изстрел. Много по-важна роля са изиграли стоманените мечове, пики и кинжали, които са били достатъчно остри, за да пробождат безотказно тънките ризници на индианците. Сопите, които последните са размахвали, може и да са наранявали и насинявали испанците или конете им, но много рядко са ги убивали. Стоманените брони, плетени ризници и най-вече шлемове обикновено са предлагали ефикасна защита от тези сопи, докато подплатените „доспехи“ на индианците със сигурност не са можели да ги защитят от стоманените остриета.

Огромното преимущество, което са давали конете на испанците, проличава особено ярко в разказите на очевидците. Кавалеристите са можели с лекота да надбягат индианските разузнавачи, преди последните да предупредят основните части след тях, а и винаги са можели да връхлетят и посекат своите пеши противници, независимо от техния брой. Шокът от вида на препускащия кон, неговата маневреност, силата на устрема му, а и височината му, която също е давала огромни преимущества на ездача, са били достатъчни, за да оставят пешите индианци почти напълно безпомощни на открито пространство. И този ефект не се е дължал само на ужаса, който са изпитвали противниците им, виждащи за първи път коне. По време на голямото въстание от 1536 г. инките вече са знаели как да се противопоставят най-добре на кавалеристите, като са ги причаквали в тесни проходи и са ги избивали в суматохата. Но подобно на всички пеши воини, инките никога не са можели да отблъснат кавалерийска атака на открито поле. Когато Кисо Юпанки, най-способният пълководец на инкския император Манко, наследника на Атауалпа, обсадил испанците в Лима през същата година и се опитал да щурмува града, само два кавалерийски ескадрона били достатъчни, за да разпръснат далеч по-многобройните индиански части в равнината, да убият още при първата схватка Кисо и неговия щаб и да обърнат в отстъпление цялата му армия. Друга подобна атака, този път осъществена от 26 конници, разпръснала войската на самия Манко, когато той обсадил Куско.

Трансформацията на военното дело с въвеждането на конете е започнала с тяхното опитомяване около 4000 г. пр.Хр., в степите на север от Черно море. Конете са давали възможност на собствениците им да преодоляват далеч по-големи разстояния, да нападат изневиделица и да избягат преди противникът им да събере по-внушителни сили. Ролята, която са изиграли в Кахамарка, красноречиво показва достойнствата на това „оръжие“. И то ги е запазило в продължение на шест хилядолетия, до началото на XX в., и е било прилагано с еднакъв успех на всички други континенти. Кавалерията доминира във военното дело чак до Първата световна война, когато настъпва и нейният залез. С оглед на тези преимущества, с които са разполагали испанците — коне и стомана срещу пеши противници, не разполагащи с метални оръжия, — едва ли трябва да ни изненадва фактът, че испанците най-редовно са печелили битките срещу далеч по-многобройни врагове.

Защо му е трябвало на Атауалпа да идва в Кахамарка? Атауалпа и войската му са дошли в Кахамарка, защото току-що са удържали решителна победа в гражданската война, разделила на две империята на инките и по този начин направила я уязвима. Писаро светкавично преценил ситуацията и се възползвал максимално от нея. Колкото до причината за гражданската война, това е била епидемията от вариола, която плъзнала сред южноамериканските индианци след пристигането на първите испански заселници в Панама и Колумбия и впоследствие покосила самия император Уайна Капак и почти целия му двор около 1526 г., че дори и посочения от него приемник, Нинан Куючи. На свой ред смъртта на тези двама императори станала повод за ожесточена борба за трона между Атауалпа и неговия полубрат Уаскар. Тоест, ако не е била епидемията, испанците са щели да се изправят пред една монолитна и единна империя.

Ето как появата на Атауалпа в Кахамарка илюстрира един от ключовите фактори в световната история: заболяванията, които се предават на народи, лишени от имунитет, от нашественици, които вече са си изградили такъв. Вариолата, дребната шарка, грипът, тифът, бубонната чума и други заразни болести, ендемични в Европа, са били ключов фактор при европейските завоевания, тъй като са били гибелни за хората на другите континенти. Например една епидемия от вариола нанася непоправими щети на ацтеките след неуспешната първа испанска атака на Теночтитлан през 1520 г., като сред нейните жертви е и Куитлауак, императорът, който за кратко наследява трона на Монтесума. И в двете Америки болестите, пренесени от европейците и предавани от племе на племе, още преди да се появят самите европейци, са станали причина за смъртта на почти 95% от тогавашното им население. По същата причина в края на XVI в. изчезват най-гъсто населените и най-добре организирани общества в Северна Америка — племената в басейна на Мисисипи, и то още преди появата на първите европейски заселници. Скоро след като британците основават поселище в Сидни през 1788 г., избухва и първата епидемия, която намалява десетократно броя на местните аборигени. Печално известен е и аналогичният пример от района на Тихия океан, когато шепата корабокрушенци от „Арго“ причиняват през 1806 г. опустошителна епидемия на архипелага Фиджи. Подобни епидемии са белязали с мрачни краски и историята на Тонга, Хаваите и много други тихоокеански острови.

С горното не искам да внуша, че ролята на заболяванията в световната история се е свеждала единствено до проправянето на пътя пред европейската експанзия. Строго погледнато, именно маларията, жълтата треска и някои други тропически заболявания от Африка, Индия, Югоизточна Азия и Нова Гвинея са създавали и най-сериозните препятствия пред европейската колонизация на тези райони.

Как Писаро се е озовал в Кахамарка? И защо не се е получило обратното — Атауалпа да завладее Испания? Отговорът е сравнително прост: Писаро е пристигнал в Кахамарка с помощта на европейската военноморска технология, създала корабите, с които той е прекосил първо Атлантика от Испания до Панама, а след това и Пасифика от Панама до Перу. Тъй като не е разполагал с такава технология, Атауалпа не е можел да напусне границите на Южна Америка.

Но присъствието на Писаро в Кахамарка е зависело и от централизираната политическа организация, защото тя е позволила на Испания да финансира, построи и екипира самите кораби, както и да им осигури екипаж. Империята на инките също е имала своя централизирана политическа организация, но тя се оказва и най-сериозният й недостатък: Писаро успява да узурпира цялата власт само с един ход, просто като пленява този, който я олицетворява — Атауалпа. Инкската бюрокрация толкова силно се е отъждествявала със своя богоподобен и абсолютен монарх, че се е разпаднала безвъзвратно след смъртта на Атауалпа. Военноморската технология в комбинация с политическата организация е играла решаваща роля и в европейските завоевания на другите континенти, но същото може да се каже и за експанзията на много други народи.

Един сходен фактор, способствал за пристигането на испанците в Перу, е наличието на писменост. Испанците са имали такава, а инките — не. А както можем сами да се досетим, писмеността предполага много по-мащабно и по-прецизно разпространяване на информацията в сравнение с устното й предаване. Информацията, постъпила обратно в Испания след плаванията на Колумб и завоюването на Мексико от Кортес, става причина и за масовото нахлуване на испанците в Новия свят. Писмата и памфлетите на първите конкистадори дават не само мотивацията, но и необходимите картографски детайли за следващите завоеватели. Първият публикуван доклад за начинанията на Писаро (писан от неговия съратник капитан Кристобал де Меня) е бил отпечатан в Севиля още през април 1534 г., или само девет месеца след екзекуцията на Атауалпа. И се е превърнал в истински бестселър, тъй като скоро е бил преведен на други европейски езици и е стимулирал нова вълна от европейски колонисти, с което мъртвата хватка около Перу се е затегнала още по-здраво.

Защо Атауалпа сам е влязъл в капана? Днес, от дистанцията на времето, ни се струва най-малкото странно, че Атауалпа се е хванал на толкова елементарна клопка. Но не по-малко изненадани са останали и пленилите го испанци. В случая очевидно ключова роля е играла грамотността и тя е особено важна за намирането на окончателните обяснения.

Първото, което се набива в очи, е това, че Атауалпа е бил много зле информиран за испанците, тяхната военна мощ и намеренията им. Той е разчитал на откъслечна информация, извлечена главно от слухове и от разказите на един пратеник, прекарал два дни с Писаро, докато той още се е придвижвал по крайбрежната ивица. Този пратеник е видял хората на Писаро в най-незавидна светлина, затова е докладвал на императора, че това не са никакви воини, а „кокошкари“ и той лично се наема да ги излови до един, стига да му дадат двеста индианци. Затова е обяснимо, че на Атауалпа изобщо не му е хрумвала мисълта, че испанците могат да му създадат и по-сериозни проблеми и дори да го атакуват без никакво предизвестие.

В Новия свят грамотността се е ограничавала сред малки части от елита на някои индиански народи, живели на територията на днешно Мексико и околните земи, отстоящи много по̀ на север от инкската империя. Въпреки че завоюването на Панама (само на 600 мили от северните й граници) е започнало още през 1510 г., явно никой в империята не е подозирал за съществуването на испанците до момента, в който Писаро за първи път стъпва на перуанска земя през 1527 г. Атауалпа е оставал в пълно неведение за испанските завоевания на най-могъщите и най-гъсто населени индиански общества в Централна Америка.

Днес за нас е особено изненадващо не само поведението на Атауалпа преди идването му в Кахамарка, но и следващите му действия. Например той предлага онзи прословут откуп, воден от наивната вяра, че щом го плати, испанците ще го пуснат и ще си тръгнат по живо, по здраво. Нямало е откъде да разбере, че хората на Писаро не са „сбирщина кокошкари“, а просто авангарда на една огромна военна мощ, вече поставила си за цел завоюването на неговите земи.

И Атауалпа не е единственият, поддал се на тази фатална заблуда. Дори и след случилото се в Кахамарка братът на Франсиско Писаро, Ернандо, успява да прилъже по същия начин най-изтъкнатия военачалник на инките, Чалкучима, който също е предвождал огромна армия и също сам влиза в устата на звяра. И този погрешен ход на Чалкучима се оказва повратен момент, ускорил и края на инкската съпротива — почти толкова важен, колкото и пленяването на самия Атауалпа. Императорът на ацтеките, Монтесума, допуска още по-груба грешка, когато взема Кортес за завърналия се бог Кецалкоатъл и му разрешава да влезе с малкия си отряд в столицата Теночтитлан. Кортес моментално се възползва от ситуацията, пленява Монтесума и овладява града, след което слага ръка и на цялата империя.

Казано най-просто, тези погрешни ходове на Атауалпа, Чалкучима, Монтесума и безброй други индиански лидери, „изиграни“ от европейците, са се дължали на факта, че никой от тогавашните жители на Новия свят не е бил стъпвал в Стария, поради което те естествено не са разполагали и с никаква информация за испанците. Но дори да отчетем това обстоятелство, трудно ще избегнем извода, че Атауалпа е „трябвало“ да бъде по-предпазлив. Това обаче е можело да стане само ако неговото общество е познавало и по-различни типове човешко поведение (или казано метафорично — „по-тъмните страни на човешката природа“). При идването си в Кахамарка Писаро също не е разполагал с кой знае каква информация за инките, освен малкото, което е чул от неколцината техни поданици, които е срещал при предишните си рейдове от 1527 и 1531 г. Нещо повече, той самият е бил неграмотен, но затова пък е бил член на едно грамотно общество. А от книгите испанците са узнавали за най-различни цивилизации, намиращи се далеч зад границите на Европа, да не говорим, че са можели да се поучат от собствената й хилядолетна история, изобилстваща с красноречиви примери…

Накъсо, грамотността е приобщила испанците към един огромен корпус от знания, свързани с човешкото поведение и история. Затова пък Атауалпа не само не е имал представа за самите испанци и личен опит от общуването със задморски нашественици, но дори не е бил чувал (камо ли пък чел) за инвазиите, на които вече са станали жертва някои други народи. Именно липсата на такъв опит е отчел Писаро, за да заложи и своя капан, и също тя е подтикнала Атауалпа да влезе в него.

И така, пленяването на Атауалпа онагледява целия набор от проксимални фактори, довели до европейската колонизация на Новия свят, а не обратното. Сред непосредствените причини за успеха на Писаро се нареждат военната технология (базирана на пушките, стоманените оръжия и конете), инфекциозните заболявания (ендемични за Евразия) и грамотността. Тоест заглавието на тази книга („За пушките, вирусите и стоманата“) обобщава в себе си всички тези проксимални фактори, позволили на европейците да покоряват народите на другите континенти. Но същите фактори са действали и много преди някой да се заеме с промишленото производство на оръжия и стомана и съответно са довели до експанзията и на някои неевропейски народи, на което ще се спрем в следващите глави.

Ала все още сме далеч от отговора на фундаменталния въпрос: защо всички тези преимущества са се „паднали“ на Европа, а не на Новия свят? Защо инките не са успели да създадат огнестрелни оръжия и стоманени мечове? Защо и те не са обяздили някои по-„страховити“ твари от рода на конете? Защо не са пренасяли вируси, смъртоносни за европейците? Защо не са строели кораби, годни за океански плавания? Защо не са можели да черпят от съхранения хилядолетен опит на своите предци?

Джаред Даймънд

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;