Един естествен експеримент в историята

На Чатъмските острови, отстоящи на 500 мили източно от Нова Зеландия, местните мориори са живеели необезпокоявани в продължение на столетия, но през декември 1835 г. на тази идилия е сложен край, и то по най-бруталния начин. На 19 ноември с.г. тук акостирал кораб с 500 маори, въоръжени до зъби с пушки, сопи и брадви, а на 5 декември — още един, носещ на борда си други 400 маори. По мориорските селища плъзнали групи маори, които уведомявали местните, че те вече са техни роби, и убивали онези, които дръзвали да им възразят. По всяка вероятност една организирана съпротива от страна на мориорите е щяла да сложи край на нашествието, тъй като са превишавали два пъти на брой маорите. Само че мориорите са имали традиция да решават тези проблеми по мирен път. Свикали съвет и на него решили да не се бият с нашествениците, а да им предложат мир, дружба и подялба на ресурсите.

Но още преди да излязат с тази оферта, маорите атакували по целия фронт. През следващите няколко дни те избили стотици мориори, после сготвили и изяли повечето трупове, а всички останали поробили. През следващите няколко години успели да избият и повечето роби, водейки се най-вече от собствените си прищевки. След време един от оцелелите мориори си спомня следното: „[Маорите] взеха да ни избиват като овце… От ужас побягнахме в храсталаците, криехме се в дупки под земята и къде ли още не, само и само да се скрием от враговете си. Но те ни намираха навсякъде и ни избиваха, без да подбират мъже, жени, деца…“ Ето как обяснява случилото се и един от маорските завоеватели: „Ние влязохме във владение на тези земи (…) съгласно нашите обичаи и затова изловихме всички хора. Никой не се отърва. Едни се опитаха да избягат и затова ги убихме, после убихме и другите. Е, какво толкова е станало? Ами такива са ни обичаите.“

Този брутален завършек на сблъсъка между мориори и маори е бил лесно предвидим. Първите са били една малка и изолирана общност на ловци и събирачи, които са разполагали само с най-прости технологии и оръжия, нямали са никакъв боен опит, както и изявени лидери или организация. Затова пък маорските нашественици (от Северния остров на Нова Зеландия) са идвали от гъсто населени земеделски региони, където са бушували нескончаеми кървави войни и са боравели с далеч по-усъвършенствани технологии и оръжия под ръководството на изявени лидери. Естествено, когато тези две толкова различни групи са влезли най-накрая в контакт, именно маорите са изклали мориорите, а не обратното.

Трагедията на мориорите напомня много други такива трагедии в модерния и древния свят, в които по-многобройните и по-добре екипираните са се изправяли срещу по-малобройни и по-зле екипирани противници. Онова, което придава особено горчив привкус на сблъсъка между мориорите и маорите, е техният общкорен, от който двете групи са се били разделили преди по-малко от хилядолетие. И двата народа са полинезийски. Съвременните маори са потомци на онези полинезийски земеделци, които са колонизирали Нова Зеландия около 1000 г. сл.Хр. Скоро след това една група от тях на свой ред са колонизирали Чатъмските острови, за да станат… мориори. През столетията след раздялата си двете групи са еволюирали в противоположни посоки, като маорите от Северния остров са развили по-сложна обществена система, а чатъмските колонисти се задоволили с възможно най-семплата технология и политическа организация. На практика мориорите се върнали в развитието си и станали отново ловци-събирачи, докато сродните им маори се захванали по-интензивно със земеделие.

Именно този противоположен ход на еволюцията е предопределил и изхода от евентуалния сблъсък помежду им. А ако успеем да разберем причините за диспропорционалното развитие на тези две островни общества, ние ще можем да си изградим и модел за разбирането на един много по-мащабен проблем — за различното развитие на отделните континенти.

Историята на мориорите и маорите представлява един кратък и не особено мащабен естествен експеримент, целящ да провери начина, по който околната среда въздейства на човешките общества. Но преди да изчетете някоя дебела книга за влиянието на екологичните фактори в глобален мащаб — примерно върху всичкичовешки общества през последните тринайсет хилядолетия, — вие може би ще поискате да се уверите в този ефект чрез някои не толкова мащабни тестове. Ако сте лабораторен учен, изучаващ плъховете, можете да направите следното: да вземете колония плъхове и да ги разделите на групи в различни клетки (със съвършено различна околна среда), а след известно време да се върнете и да видите какво става с техните потомства. Разбира се, такива целенасочени експерименти не може, а и не бива да се провеждат с хора. Затова учените търсят аналогични ситуации в миналото (т.нар. „естествени експерименти“), при които нещо подобно се е случило с отделни човешки общества.

Такъв експеримент се е получил при заселването на Полинезия. Във водите на Тихия океан след Нова Гвинея и Меланезия са разхвърляни хиляди острови, доста различаващи се по площ, изолираност, надморско равнище, климат, продуктивност, както и по геологични и биологични ресурси (Фиг. 2.1). През по-голямата част от човешката история тези острови са оставали извън полезрението на мореплавателите. Някъде около 1200 г. пр.Хр. една група хора от разположения на север от Нова Гвинея архипелаг Бисмарк, вече познаващи земеделието, риболова и мореплаването, са успели най-накрая да достигнат някои от тези острови. През следващите столетия техните потомци са усвоили буквално всяка обитаема ивица суша в Тихия океан. Към 500 г. сл.Хр. процесът в общи линии вече е бил приключил, а последните няколко острови са били заселени непосредствено след 1000 г. сл.Хр.

polinezijski_ostrovi.pngФиг. 2.1 Полинезийските острови.

Ето как в рамките на един сравнително малък отрязък от време са усвоени най-разнообразни околни среди и това е направено от колонисти, произхождащи от една-единствена основна популация. На практика най-далечните предци на всички днешни полинезийци са споделяли едни и същи култура, език, технология и набор от култивирани растения и животни. В този смисъл полинезийската история се явява един естествен експеримент, позволяващ ни да видим как е протекла човешката адаптация без всички онези обичайни усложнения, свързани с многобройните вълни от най-различни колонисти, които ни пречат да разберем в какво се е изразявала тази адаптация в другите части на света.

Съдбата на мориорите е само един „епизод“ или по-скоро тест в рамките на един по-голям, но така или иначе умерен по мащаби тест. Лесно е да проследим начините, по които различните околни среди на Чатъмските острови и Нова Зеландия са моделирали мориорите и маорите. Прадедите на маорите, стъпили първи на Чатъм, може и да са били земеделци, но техните тропически посеви не са можели да виреят в тукашния по-студен климат и колонистите не са имали друг избор, освен отново да станат ловци-събирачи. Само че те не са можели да произвеждат по-големи количества храна, част от която да преразпределят или складират, и съответно не са били в състояние да поддържат и изхранват „специалисти“ в други отрасли, освен лова — примерно воини, администратори или вождове. Дивечът, който са преследвали, се е състоял от тюлени, стриди, гнездящи морски птици и онези океански риби, които са можели да ловят с ръце (или да зашеметяват с тояги), без да се нуждаят от някаква по-сложна технология. Освен това островите са сравнително малки и могат да осигурят прехраната на не повече от 2000 ловци и събирачи. Тъй като не е имало наблизо други удобни за колонизиране острови, мориорите са били принудени да останат на Чатъм и да се научат да се погаждат помежду си. И те са го постигнали, като са отхвърлили завинаги войната и са свели до минимум риска от конфликти при евентуална пренаселеност, като просто са кастрирали някои от новородените момчета. В резултат се е оформила една малка миролюбива общност с проста технология и примитивни оръжия, в която са липсвали изявени лидери и организация.

За сметка на това северната (и по-топла) част на Нова Зеландия, която е и най-голямата островна група в Полинезия, се е оказала много подходяща за развитие на полинезийско земеделие. Тези маори, които останали в Нова Зеландия, се увеличили на брой, който в един момент е превишил цифрата от 100 000 души. На острова се появили различни локални популации, ангажирани в непрестанни кървави конфликти със своите съседи. Добивите от реколтата им позволявали да трупат по-големи запаси от храни, с които да изхранват съответните по-тясно специализирани лица: занаятчии, вождове и воини. Постепенно създали и най-различни сечива и други средства, необходими за отглеждане на реколтата, воюване и създаване на произведения на изкуството. Издигнали сложни култови постройки, както и многобройни укрепления.

Тоест маорите и мориорите са покълнали от един и същ корен, но са растели по различен начин. В резултат са се появили две паралелни общества, които в един момент дори са забравили за съществуването на другото и са установили отново контакт помежду си чак след пет столетия. Накрая един австралийски риболовен кораб се натъкнал случайно на Чатъмските острови и когато пристигнал в Нова Зеландия, донесъл там и вестта, че на изток в океана има земя, на която „се въдят в изобилие тюлени, раци и стриди; езерата гъмжат от змиорки, а около тях расте карака (…), а колкото до туземците, те са много на брой, но не умеят да се бият и нямат никакви оръжия“. И тази новина е била достатъчна 900 маори да отплават тутакси за Чатъмските острови… Последвалите събития ясно показват как околната среда влияе върху развитието на икономиката, технологията, политическата организация и воинските умения в рамките на относително кратки периоди от време.

Както вече споменах, сблъсъкът между маорите и мориорите представлява един отделен тест в рамките на един по-голям, но умерен по мащаби тест. Какво можем да научим от Полинезия за влиянието на околната среда върху човешките общества? И кои разлики между обществата на различните полинезийски острови имат нужда от обяснение?

Полинезия като цяло демонстрира доста по-пъстър спектър от естествени условия в сравнение с Нова Зеландия и Чатъм, макар и последните да представят само единия полюс (и то по-простия) на полинезийската организация. Различните полинезийски общности варират от ловци и събирачи (като на Чатъм) и примитивни земеделци, разчистващи нови площи чрез изсичане и опожаряване до някои практикуващи свръхинтензивно производство на храни социални структури, които са и сред най-гъсто населените региони в света. Полинезийските производители на храни са интензифицирали по различен начин своята „продукция“ от свине, кучета и кокошки. Организирали са наличните работни сили да изграждат комплексни напоителни системи за нуждите на земеделието, както и големи изкуствени рибарници. Икономическата база на техните общества се е състояла от повече или по-малко самозадоволяващи се стопанства, но на някои острови са се появили и кланове на потомствени воини. Що се касае до обществената организация, полинезийците са покривали цялата гама от егалитарните селски общини до някои от най-стратифицираните социуми в света с многобройни йерархични нива, разделени на господстващи и управлявани класи, чиито членове са се женели само в рамките на своето съсловие. В чисто политически план полинезийските острови също са демонстрирали голямо разнообразие: ако едни са били разделени на самостоятелни племенни или селски общности, то други са се превърнали в островни „протоимперии“, за които е било практика да нахлуват на други острови и да водят завоевателни войни. И накрая, полинезийската материална култура също е варирала — от ежедневната борба за насъщния до изграждането на монументални архитектурни комплекси. Как да си обясним това стъписващо разнообразие?

За тези различия са спомогнали поне шест групи екологични фактори, действащи в Полинезия: островният климат, геоложкият тип, морските ресурси, географското местоположение, фрагментацията на терена и изолацията. Нека сега разгледаме обхвата на всеки един от тези фактори, преди да пристъпим към специфичния им ефект върху полинезийските общества.

Климатът в Полинезия варира от топъл тропически (или субтропически) на повечето острови, разположени около екватора, до умерен в по-голямата част на Нова Зеландия и студен (субантарктически) на Чатъм и най-южните части на Нова Зеландия. На най-големия остров от Хаваите, макар и разположен на Тропика на Рака, има достатъчно високи планини, за да говорим за „алпийска“ среда или поне за спорадични снеговалежи. Количествата изсипваща се дъждовна вода също варират — от най-високите валежи, регистрирани на Земята (Фьордланд, Нова Зеландия и блатото Алакай на хавайския остров Кауай), до доста оскъдните (едва 1/10 от първите) на някои острови, поради което там не се е развило земеделие.

Островите се различават и геологически — коралови атоли, варовикови образувания, вулканични острови, части, откъснали се от материка и такива, които се явяват смесица от предишните типове. На единия полюс са многобройните островчета като тези от архипелага Туамоту — плоски атоли, които едва надвишават морското равнище. Други бивши атоли, например Хендерсън и Ренел, са се издигнали доста над морското равнище, за да се превърнат във високи варовикови острови. И двата атолови типа създават доста проблеми на евентуалните заселници, тъй като съдържат само варовик и никакви други скали, почвеният им пласт е много тънък и на всичкото отгоре са лишени от постоянен приток на прясна вода. На противоположния полюс е най-големият полинезийски остров, Нова Зеландия — един стар и разнообразен геологически фрагмент от някогашния континент Гондвана, предлагащ разнообразни минерални ресурси, включително богати залежи на желязо, въглища, злато и нефрит. Останалите по-големи острови са вулканични, които са се издигнали от морската шир, но не са се превърнали в части от континент и понякога (но далеч не винаги) включат и варовикови образувания. Макар да нямат земните богатства на Нова Зеландия, тези острови са крачка напред в сравнение с атолите (от полинезийска гледна точка, де), тъй като предлагат най-различни вулканични скали, някои от които са много подходящи за изработването на каменни сечива.

Вулканичните острови също се различават помежду си. Издигането на земната маса предполага обилни валежи в планините, затова повечето са и доста влажни, с дебел почвен слой и имат постоянни водни потоци. Това важи например за Таити , Самоа, Маркизките острови и особено Хаваите — архипелагът с най-високи планини в Полинезия. На по-ниските острови като Тонга и донякъде Великденския почвата също е богата (покрай вулканичната пепел), но пък липсват реки и потоци като на Хаваите.

Колкото до морските ресурси, повечето полинезийски острови са заобиколени от плитки водни площи и рифове, а много от тях имат и лагуни. Тази естествена среда предполага изобилие от риба и мекотели. Само че скалистите брегове на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, както и стъпаловидно спускащото се океанско дъно и липсата на коралови рифове около тях са много по-малко продуктивни в това отношение.

Земната площ е другият очевидно вариращ фактор — като се започне от 100-те акра на Анута, най-малкия от постоянно обитаваните и изолирани острови в Полинезия, и се стигне до 103 000-те квадратни мили на миниконтинента Нова Зеландия. Теренът на някои острови, особено Маркизките, е фрагментарен и преобладават долини със стъпаловидни стени, разделени от планински хребети, докато на Тонга и Великденския е терасовиден, което пък значително улеснява вътрешните комуникации.

Последният екологичен фактор, който трябва да отчетем, е изолацията. Великденският и Чатъмските острови са малки и толкова отдалечени от другите, че след първата колонизация основаните там общества са се развивали в пълна изолация от останалата част на света. Нова Зеландия, Хаваите и Маркизите също са доста отдалечени, но поне последните два със сигурност са продължили да контактуват и с други архипелази след първата колонизация, а и трите включват многобройни острови, разположени достатъчно близо едни до други, за да се осъществяват редовни контакти в рамките на самия архипелаг. В по-голямата си част останалите острови в Полинезия също са осъществявали повече или по-малко редовни контакти с други острови. Например Тонга е достатъчно близо до архипелазите Фиджи, Самоа и Уолис, за да могат тонганците да пътуват редовно до тези дестинации, а в последствие дори да завладеят Фиджи.

След този кратък преглед на полинезийското разнообразие нека сега видим как то се е отразило на местните общества. Най-добре да започнем с поминъка, тъй като тази социална дейност на свой ред влияе и на всички останали.

Поминъкът на полинезийците е зависел от различни комбинации от риболов, събиране на диви плодове, морски мекотели и раковидни, лов на сухоземни и морски птици плюс производство на храни. Поне в началото на повечето острови е имало в изобилие и големи бягащи птици, еволюирали в отсъствието на човека, чиито най-известни представители са новозеландската моа и хавайската дива гъска. Макар и важен хранителен ресурс за първите колонисти, особено на Южния новозеландски остров, повечето от тези птици бързо са били изтребени повсеместно, защото са били и прекалено лесна плячка. Също така бързо е намалял и броят на гнездящите морски птици, но на някои острови те са продължили да бъдат важен източник на храна. В повечето случаи морските ресурси са били изобилни, но не и на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, в резултат на което поминъкът на местните жители е зависел най-вече от храните, които те сами са произвеждали.

Предците на днешните полинезийци са довели със себе си и някои домашни животни (свинята, кокошката и кучето), но така и не са опитомили никое от местните. На много острови са се съхранили и трите вида, но на по-изолираните поне един от тях е липсвал, най-вероятно защото част от живия товар е измирал още на канутата по време на дългите океански преходи, а след това е нямало откъде да се възстановят загубите. Ето защо изолираната Нова Зеландия е била принудена да се задоволи само с кучета, а Великденският остров и Тикопия — с кокошки. Колонистите на Великденския обаче не са имали достъп до коралови рифове или богати на риба плитководни басейни, а и почти веднага са избили местните птици, затова скоро са се преориентирали към сковаването на курници и интензивното птицевъдство.

Разбира се, тези животни едва ли са решавали проблема с изхранването — по разбираеми причини те не са можели да осигуряват редовно нужното количество съестни продукти. Затова и производството на храни в Полинезия е зависело главно от земеделието, а то е било невъзможно в субантарктическата зона, защото всички тогавашни полинезийски културни растения били тропически, да не говорим, че за първи път са били усвоени извън границите на Полинезия и впоследствие пренесени в нея. По същата причина заселниците на Чатъм и най-южните студени зони на Нова Зеландия са били принудени да изоставят земеделието, развивано в продължение на хилядолетия от техните предци, и са се превърнали отново в ловци-събирачи.

Жителите на останалите острови са практикували земеделие, базирано на неполивни култури от рода на таро, ям и батати, поливни (отново таро) и дървесни (хлебно дърво, банани и кокосови палми). Продуктивността и относителното значение на тези посеви доста са варирали на различните острови в зависимост от естествената среда. Гъстотата на населението е била най-ниска на Хендерсън, Ренел и атолите поради бедните им почви и ограничени водни ресурси. Но тя е била ниска и в умерените зони на Нова Зеландия, където е било прекалено хладно за някои типично полинезийски посеви. Тогавашните новозеландци, както и жителите на някои други острови, са практикували неинтензивно мобилно земеделие — разчиствали са нови участъци чрез изсичане и опожаряване на растителността, а след изтощаването на обработваемите земи са се местели на други.

Другите острови са имали богата почва, но не са били достатъчно високи, за да се появят постоянни водни потоци, а впоследствие и напоителни системи. Местните жители са развили интензивно неполивно земеделие, което пък е изисквало огромен труд, свързан с изграждането на тераси, насипването на слама около разсадите, редуването на посевите, намаляването или елиминирането на необработваемите площи и поддържането на дървесни плантации. Този тип земеделие е било особено продуктивно на Великденския остров, малката Анута и плоската Тонга, където хората са обработвали почти всяка педя земя.

Най-продуктивният земеделски отрасъл е било отглеждането на таро на изкуствено напоявани ниви. Това е важало с особено сила за Тонга, която е била гъсто населена, но пък е сравнително ниска и затова няма реки. Поливното земеделие е достигнало своя връх на най-западните хавайски острови (Кауай, Оаху и Молокай), които са достатъчно високи и влажни, за да имат и постоянни водни потоци, което предполага и достатъчно население, което би могло да се заеме с изкопаването и поддържането на напоителни канали. С течение на времето тези хавайски „изкопчии“ са създали сложни иригационни системи, осигуряващи до 24 тона вода на акър, което си остава ненадминат рекорд за цяла Полинезия. На свой ред високите добиви на таро са способствали развитието на интензивно свиневъдство. Хаваите са заемали уникално място в Полинезия и заради изкуствените си водоеми, в които е била развъждана млечна риба и барбун.

В резултат на тези екологични фактори, влияли съвместно върху поминъка, гъстотата на населението (измервана в броя му на една квадратна миля обработваема земя) в Полинезия е варирала значително. На най-долното стъпало са били ловците-събирачи от Чатъм (едва петима на квадратна миля) и Южния новозеландски остров, както и земеделците в останалите й части (чийто брой е достигал до 28 на квадратна миля). Затова пък на някои острови с интензивно земеделие гъстотата на населението е стигала до 120 души на квадратна миля, на Тонга, Самоа и Таити — до 210–250, а на Хаваите и до 300. Най-горната граница — 1100 на кв. миля — е достигната на планинската Анута, чието население на практика е обработвало цялата налична земя, за да се получи впечатляващата цифра от… 160 души на общо 100 акра и да се нареди сред най-гъсто населените и самоизхранващи се региони в света. По този показател Анута е превъзхождала днешна Холандия и е конкурирала дори Бангладеш…

Броят на населението се явява сбор от неговата гъстота и площта, с която то разполага. Последната не съвпада със земната площ на самия остров, а с тази на съответната политическа формация, която нерядко е обхващала и други острови. От една страна, по-близо разположените острови са имали по-голяма възможност да се обединят в една обща политическа формация. От друга страна пък по-големите са били разделени между многобройни и независими формации. Затова и границите на всяка от тези политически единици са зависели не само от земната площ на острова, но и от неговата фрагментация и изолация.

На по-малките и изолирани острови, където не е имало сериозни бариери пред вътрешната комуникация, политическата единица е обхващала цялата налична площ, както в случая с Анута и нейните 160 жители. Много от по-големите острови не са били политически единни, защото населението им се е състояло от разпръснати групи, наброяващи по няколко десетки ловци-събирачи (както на Чатъм и Южния новозеландски остров) или от отделни гъсто населени земеделски общности, разделени обаче от естествени бариери, възпрепятстващи политическото им обединение. Например жителите на съседни долини на Маркизите са комуникирали помежду си главно по море. В този смисъл всяка долина е представлявала автономна политическа единица, обхващаща няколко хиляди души, а по-големите острови от същия архипелаг са били разделени между много такива формации.

Теренът на Тонга, Самоа, Таити и Хаваите е позволявал по-голяма политическа унификация, при което са се появявали формации, обединяващи десетина хиляди, че и повече жители (на големите Хаваи броят им е надвишавал и 30 000). Разстоянието между отделните острови в архипелага Тонга, както и това между него и най-близките архипелази е било достатъчно малко, за да се появят след време и многоостровни „империи“ с по над 40 000 „поданици“. Но нека не навлизаме в подробности. Сега е достатъчно е да запомним, че политическите обединения в Полинезия са обхващали от няколко десетки до 40 000 души.

Броят на хората, живеещи в рамките на една такава формация, наред с гъстотата им, е оказвал влияние върху развитието на полинезийската технология, а също и на икономическата, обществената и политическата организация. Най-общо казано, колкото по-голям е броят и по-висока гъстотата на населението, толкова по-сложни и специализирани са и технологията и организацията, а на причините за това ще се спрем подробно в следващите глави. На този етап ще посочим само това: когато гъстотата е била по-висока, само част от населението се е занимавала със земеделие, но затова пък е била мобилизирана да се посвети на по-интензивното производство на храни, като по този начин е произвеждала и допълнителни количества, за да изхранва и тези членове на обществото, които не са били пряко ангажирани в аграрния процес. Въпросните непроизводители, мобилизиращи производителите, са били вождовете, жреците, администраторите и воините. Най-големите политически обединения са можели да мобилизират и най-много работна ръка, за да строи напоителни системи и рибарници, което също е стимулирало интензивното производство на храни. Това развитие е било особено отчетливо на Тонга, Самоа и Таити, тъй като те са имали плодородни почви, гъсто население и са били умерено големи (по полинезийските стандарти). Тази тенденция е достигнала зенита си на Хавайския архипелаг, включващ най-големите тропически острови в Полинезия, където многобройното население и обширните площи са предполагали и наличието на достатъчно работна сила за нуждите на местните лидери.

Най-общо казано, различията между полинезийските острови, свързани с гъстотата и броя на населението им, са се свеждали до следното. Икономиката е останала най-слабо развита на островите, които са били и най-рядко населени (например Чатъм), броят на жителите им е бил малък (като на повечето малки атоли), или и двете заедно. Всяко домакинство в тези общества е произвеждало само онова, от което се е нуждаело, и рядко е развивало някои по-специални умения. Тази специализация се е разраствала на по-големите и по-гъсто населени острови, за да достигне своя връх на Самоа и Таити, а най-вече на Тонга и Хаваите. Обществата на последните два архипелага са поддържали кланове на потомствени занаятчии, в това число строители на канута, навигатори, птицеловци и татуировачи.

По същия начин е варирала и обществената структура. Ако се върнем отново на Чатъм и атолите ще видим, че там са били и най-просто устроените и най-егалитарни общества. Те са съхранявали прастарата полинезийска традиция да имат вождове, но тези вождове не са носели почти никакви отличителни знаци, живеели са в най-обикновени колиби и са се грижели сами за прехраната си като всички останали. Обществените различия и властта на вождовете са нараствали на най-гъсто населените острови с по-мащабни политически единици, характерни за Тонга и Таити.

По-сложната обществена структура е достигнала своя връх отново на Хавайския архипелаг, където потомствените вождове са били разделени на осем йерархично устроени клана. Членовете им не са се женели за по-обикновените си съплеменници, а само помежду си, понякога дори и за най-близки родственици. Представителите на простолюдието пък е трябвало да се просват по очи пред по-високопоставените главатари. Затова пък всички членове на тези аристократични фамилии плюс администраторите и някои занаятчии са били освободени от пряка ангажираност в производството на храни.

Същите тенденции се наблюдават и при политическата организация. На Чатъм и атолите вождовете са разполагали с оскъдни властови ресурси, решенията са били взимани след общи дебати, а собствеността на земята е била по-скоро на цялата общност, отколкото на самите вождове. По-големите и по-гъсто населени политически единици са съсредоточавали и по-голяма власт в ръцете на вождовете. Политическото устройство е било най-сложно на Тонга и Хавайските острови, където могъществото на местните потомствени главатари се е доближавало до това на кралете и царете от други части на света, а земята е била контролирана от самите главатари, а не от по-обикновените им съплеменници. С помощта на назначените от тях администратори вождовете са реквизирали храни от простолюдието и са го заставяли да работи на по-големите строителни обекти, чиято форма е варирала на отделните архипелази: напоителни системи и рибарници на Хаваите, обредни средища на Маркизите, главатарски гробници на Тонга и храмове на Хаваите, Таити и Великденския остров.

При идването на европейците през XVIII в. владенията на тонганските вождове вече са се били превърнали в една „интерархипелажна“ империя. Тъй като островите в самия архипелаг са близко разположени, а между тях има и няколко по-големи с нефрагментиран терен, всеки остров е бил обединен първо под властта на най-силния местен вожд. На един по-късен етап наследствените вождове на най-големия тонгански остров (Тонгатапу) са успели да обединят под властта си целия архипелаг, а впоследствие са подчинили и всички останали острови в околовръст от 500 мили. Осъществявали са редовни търговски контакти с по-далечните Фиджи и Самоа, като на първия са създали и свои колонии и с течение на времето са започнали да опустошават и завладяват и останалите му части. Самата експанзия, както и администрирането на тази разширяваща се протоимперия, е ставало с помощта на гигантски канута, всяко от които е можело да побере до 150 мъже.

Подобно на Тонга Хаваите също се превърнали в автономен политически субект, обхващащ населението на няколко острова, но ограничен в рамките на един архипелаг поради по-голямата си изолация. През 1778 г., когато европейците „откриват“ Хаваите, политическата унификация вече е била обхванала всички острови и са се наблюдавали и наченките на някакво сливане. Четирите най-големи острова — Големият (или Хавай в тесния смисъл на думата), Мауи, Оаху и Кауай — си оставали независими, контролиращи или оспорващи помежду си контрола върху по-малките (Ланай, Молокай, Кахоолаве и Нахау). След идването на европейците „кралят“ на Хавай, Камехамеха I, който пръв се сдобил от тях с огнестрелни оръжия и кораби, бързо успял да консолидира четирите големи острова, като най-напред нахлул и покорил Мауи, а после и Оаху. По този начин Камехамеха подготвил инвазията и в последния останал независим остров, Кауай, с чийто вожд в крайна сметка сключил договор и така приключило обединението на целия архипелаг.

Последният тип различия между полинезийските общества, който ще разгледаме, включва оръдията на труда и други аспекти на материалната култура. Различните суровинни ресурси несъмнено са й налагали някои ограничения. На единия полюс е бил остров Хендерсън, стар коралов риф, издигнал се над морското равнище и лишен от други скални образувания освен варовиковите. Затова обитателите му са били принудени да изработват „мотиките“ и „теслите“ си от гигантски мидени черупки. На другия полюс са били маорите от миниконтинента Нова Зеландия, които са имали достъп до най-различни суровини и са станали особени изкусни в обработката на нефрит. Между тези два полюса са попадали вулканичните острови, лишени от гранит, кремък и други континентални скали, но затова пък са имали в изобилие такива от вулканичен произход, които полинезийците са умеели да обработват в грапави или полирани „мотики“, с които са разчиствали обработваемите си площи.

Колкото до самите артефакти, населението на Чатъмските острови очевидно не се е нуждаело от кой знае какво повече от боздугани и сопи, за да убива тюлените, птиците и по-големите морски раци. Но хората на повечето други острови са се научили да изработват един доста пъстър набор от рибарски куки, мотики, накити и т.н. На атолите като Чатъм тези предмети са били малки и относително прости, като собствениците им сами са ги произвеждали, а архитектурата се е свеждала най-вече до колиби. На големите и гъсто населени острови са се появили тясно специализирани занаятчии, които са произвеждали и някои по-престижни стоки за нуждите на местните вождове — например украшенията за глава, запазена марка за хавайските вождове, за чието изработване са били необходими десетки хиляди птичи пера.

Най-внушителните продукти на полинезийската материална култура са огромните каменни структури, срещащи се на някои острови — знаменитите гигантски скулптури от Великденския остров, гробниците на тонганските вождове, обредните комплекси на Маркизите и храмовете на Хаваите и Таити. Монументалната полинезийска архитектура явно е еволюирала в същата насока, както пирамидите на Египет, Месопотамия, Мексико и Перу, но трябва да отчитаме и факта, че египетските фараони са можели да мобилизират много повече работници и от вождовете на най-големия полинезийски остров. Но дори и да е участвало цялото население, както е ставало на Великденския остров с неговите седем хиляди жители, те са можели да разчитат само на собствените си мускули.

И така, островните общества в Полинезия са се различавали значително в икономическо, социално и политическо отношение, както и в материалните си продукти в зависимост от различията в броя и гъстотата на населението, на свой ред свързани с различията в земната площ, фрагментацията и изолацията, както и във възможностите за поминък и интензивно земеделие. И всички тези различия, обусловени от екологичните, са се развили за сравнително кратки срокове на един малък участък от земната повърхност от едно-единствено праобщество. И тези категории културни различия в Полинезия са на практика същите, които са се появили навсякъде другаде по света.

Разбира се, спектърът на различията в останалите части на земното кълбо е много по-широк в сравнение с Полинезия. Ако между континенталните народи е имало и такива, които са боравели само с каменни сечива (като полинезийците), то в Южна Америка са се появили и експерти по обработката и употребата на скъпоценните камъни, а евразийците и африканците са стигнали и до желязото. Подобно развитие е било изключено в Полинезия, защото нито един полинезийски остров (с изключение на Нова Зеландия) не е разполагал с по-значителни залежи от метални руди. В Евразия вече е имало същински империи, още преди да е била заселена Полинезия. По-късно такива са се появили и в Южна Америка и Месопотамия, докато Полинезия е успяла да създаде само две протоимперии, при това едната (хавайската) е възникнала едва след идването на европейците. Евразия и Мезоамерика са развили свои писмени системи, каквито така и не са се появили в Полинезия — с изключение може би на Великденския остров, но не е изключено „тайнствените писмена“ на последния да са сътворени след първите контакти с европейците.

С други думи, Полинезия ни предлага една малка извадка, но не и целия спектър на обществените различия по света. Това не бива да ни изненадва, тъй като Полинезия представлява и една съвсем малка част от географските различия по света. Освен това тя е колонизирана доста късно — дори най-старото полинезийско общество не може да се похвали с повече от 3200 години история, което ярко контрастира с онези поне тринайсет хилядолетия на континентите (включително и най-късно усвоените — американските). Ако са разполагали с още някое и друго хилядолетие, Тонга и Хаваите може би са щели да достигнат нивото на същински империи, оспорващи си контрола над Тихия океан, със самостоятелно възникнали писмени системи (които са щели да улеснят администрирането на владенията им), а новозеландските маори най-вероятно са щели да включат медта и желязото в своя репертоар от нефрит и някои други материали.

Накъсо, Полинезия ни предлага нагледен пример за екологично обусловени и непрестанно увеличаващи се различия между отделните човешки общества. Но по този начин научаваме само онова, което е можело да се случи там, защото то се е случило именно в Полинезия. Дали обаче се е случило и на континентите? И ако е така, какви са били екологичните различия, обусловили и другите различия на континентите и в какво са се изразили техните последствия?

Джаред Даймънд

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ;