Една удобна отправна точка, от която можем да сравним историческото развитие на отделните континенти, е моментът около 11 000 г. пр.Хр. Тогава се наблюдават първите наченки на уседнал живот в някои части на света. Това е и първата по-сигурна дата, свързана със заселването на американския континент, бележеща също така края на Плейстоцена и последната Ледникова епоха, както и началото на това, което определяме като настоящата епоха. Впрочем доместикацията („одомашняването“) на растения и животни вече е била започнала преди няколко хилядолетия ако не повсеместно, то поне в една част на света. В такъв случай можем ли да кажем, че още на този ранен етап хората от някоиконтиненти вече са имали известна преднина и дори отчетливо преимущество пред останалите?

Ако е така, може би тъкмо тази преднина, увеличила се неимоверно през последните 13 000 години, ще ни даде и отговор на въпроса на Яли. Ето защо в тази глава ще направим една кратка разходка из продължилата милиони години човешка история на всички континенти, започвайки от зората на човечеството и стигайки до споменатия момент отпреди тринайсет хилядолетия. Ще се постарая да обобщя всичко това в рамките на двайсетина страници, като, разбира се, няма да задълбавам в подробности, а ще отбелязвам само това, което ми се струва по-важно за целите на тази книга.

Нашите най-близки роднини в естествения свят са тримата най-едри днешни представители на човекоподобните маймуни: горилата, обикновеното шимпанзе и шимпанзето-пигмей (известно и като бонобо). Фактът, че те се срещат единствено в Африка, подкрепен и с множество палеонтологически данни, показва, че най-ранните стадии на човешката еволюция са протекли именно на този континент. Тоест човешката история като нещо отделно от животинската е започнала в Африка преди около седем милиона години (оценките на учените се колебаят между пет и девет милиона, затова ще се спрем на средната величина). По това време една популация на африкански маймуни се е разделила на няколко подгрупи, една от които продължила да еволюира, за да се превърне в днешните горили, друга — в шимпанзета, а трета — в хора. По всяка вероятност клонът на горилите се е отделил от общия генеалогичен ствол още преди разделението на шимпанзета и хора.

Данните на палеонтологията показват, че преди около четири милиона години кривата на еволюционното развитие, довела и до нашата поява, рязко е подскочила нагоре, а след още милион и нещо ръстът на нашите предци и относителният обем на мозъка им са започнали да се увеличават. Тези прачовеци са станали известни в науката като Australopithecus africanusHomo habilis и Homo erectus и най-вероятно са еволюирали един в друг в същата последователност. Макар и Homo erectus, или стадият, достигнат преди около 1,7 милиона години, по ръст да се е доближавал най-плътно до нас, съвременните хора, обемът на мозъка му е бил едва наполовина от този на нашия. Употребата на каменни сечива е станала обичайна практика още преди 2,5 милиона години, но тук е редно да поясним, че в повечето случаи това са били каменни отломки, откъртени или просто отчупили се от други, по-големи камъни. В чисто зоологически план Homo erectus е бил нещо повече от маймуна, но по-малко от съвременния човек.

Тази част от световната история, обхващаща първите пет-шест от общо седемте милиона години на човешкото развитие, е протекла изцяло в Африка. Първият наш прадед, успял да прекрачи границите й, е отново Homo erectus. За това съдим по палеонтологическите данни от остров Ява в Югоизточна Азия — по същата причина в науката го наричат и „човека от Ява“ (вж. Фигура 1.1). Смята се също, че най-древните следи, оставени от този „яванец“ — естествено, той спокойно е можел да бъде и „яванка“ — датират отпреди един милион години. Впрочем, напоследък се налага мнението, че те са още по-стари, отпреди 1,8 милиона години. (В интерес на истината, названието Homo erectus се появява в науката именно във връзка с тези явански фосили, така че може би е по-редно този, който е оставил техните африкански аналози, да бъде наричан по друг начин.) Днес се приема, че най-старите безспорни доказателства за наличието на хора в Европа са от преди половин милион години, но се чуват и мнения, че човешкото присъствие на тези ширини датира от по-ранен период. В едно поне можем да бъдем сигурни — „колонизацията“ на Азия е позволила да се развие едновременно с нея и аналогичен процес в Европа, тъй като и двата региона се простират на един и същ материк, без да са разделени от някакви по-големи естествени бариери.

razselenieto_na_chovechestvoto.pngФиг. 1.1 Разселението на човечеството по света.

Горното е добра илюстрация и на една тема, която ще присъства като червена нишка в цялата книга. Щом някой учен заяви, че е открил „най-ранния X“ — под „хикс“ може да се разбират и най-ранните следи от човешко присъствие в Европа, и най-ранните доказателства за култивиране на царевица в Мексико, или накъсо най-ранните свидетелства за нещо си на дадено място — това обикновено кара другите учени да се втурнат да го опровергават, откривайки на свой ред нещо още по-ранно. Реално погледнато, би трябвало да има все някакъв „най-ранен X“, което пък означава, че всички претенции за „още по-ранен X“ са абсолютно безпочвени. Но както сами ще видим, буквално всеки новооткрит X предизвиква верижна реакция — всяка година се появяват нови и нови открития или поне се твърди, че е открит някой още по-ранен негов аналог, което пък опровергава ако не всички, то поне част от откритията (или твърденията) от предходните години. Така нерядко минават цели десетилетия, докато археолозите постигнат консенсус по спорния въпрос.

Ако съдим по наличните данни, човешките останки отпреди 500 000 години се различават от по-старите скелети на Homo erectus най-вече със своите по-големи, по-заоблени и не толкова ръбати черепи. Африканските и европейските черепи от този период вече не се различават съществено от тези на днешните хора, затова и учените ги класифицират към нашия вид, Homo sapiens, а не към Homo erectus. Това разграничение, разбира се, е условно, тъй като Homo sapiens е просто следващият еволюционен етап на Homo erectus. Но и този ранен Homo sapiens все още се е различавал от нас в някои детайли на скелета си, мозъкът му е бил доста по-малък, а що се касае до артефактите и поведението, разликата е била направо драстична. Предполагам, че хората от съвременната епоха, които все още си служат с каменни сечива — да кажем прапрадядовците на Яли — биха определили тези сечива отпреди половин милион години като „нескопосни и груби“. Другата по-значима културна придобивка на нашите прадеди от същия период, която е надеждно документирана в науката, е овладяването на огъня.

До нас не е достигнало нито едно произведение на изкуството или поне изделие от кост на тези представители на Homo sapiens, ако изключим собствените им скелети и гореспоменатите „нескопосни и груби“ сечива. В Австралия все още не е имало хора, по очевидната причина, че са им били необходими лодки, за да стигнат дотам от Югоизточна Азия. Хора не е имало и в Америка, тъй като преди това е трябвало да стигнат до най-източните части на евразийския континент (и по-точно Сибир), а и все пак да поназнайват нещичко за лодките. (Впрочем на мястото на Беринговия проток тогава е имало ивица суша, която се е стеснявала и разширявала при последователните покачвания и спадове на морското равнище през различните ледникови епохи.) За съжаление, подобни дейности като изработването на плавателни средства и най-вече оцеляването в студения и негостоприемен Сибир значително са надвишавали компетентността на тогавашния Homo sapiens.

След този момент отпреди 500 000 години разликите между човешките популации на Африка, Западна и Източна Евразия са продължили да стават още по-отчетливи по отношение на скелетните детайли. Например популацията на Европа и Западна Азия от периода между 130 000 и 40 000 г. пр.Хр. е представена с особено много скелети, известни в науката като „неандерталски“ и понякога класифицирани като отделен човешки вид, Homo neanderthalensis. От анимационните филми днешният зрител може да остане с впечатлението, че това са били някакви „безмозъчни“ и маймуноподобни грубияни, живеещи в дупки и пещери, но печалната истина е, че мозъците на неандерталците всъщност са били малко по-големи от нашите. Те са и първите човешки същества, оставили след себе си убедителни доказателства, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за болните си събратя. Затова пък каменните им сечива изглеждат все още доста „нескопосни и груби“ в сравнение с идеално полираните каменни брадви на днешните новогвинейци, а и най-често не са били изработвани в стандартни форми, съобразени с различните им функции.

Съхранилите се скелетни фрагменти в Африка са сравнително малко на фона на изобилието от неандерталски останки, но затова пък се оказват доста по-близки до тези на съвременните хора, ако ги сравним с тогавашните „европейци“. Броят на аналогичните човешки останки в Източна Азия е дори още по-малък, но и те се различават на вид от африканските и неандерталските кости. Колкото до „лайфстайла“ на този етап, най-красноречивите свидетелства са каменните изделия и дивечовите кости, натрупали се с течение на хилядолетията в южната част на Африка. Макар и да са имали по-„модерно“ изглеждащи скелети в сравнение със своите неандерталски съвременници, тези африканци отпреди 100 000 години са изработвали абсолютно същите „груби и нескопосни“ сечива като тях, при които е нямало и помен от стандартизирани форми. Не са съхранени и никакви техни художествени творби. Ако съдим по костите на животните, които са ловували, ловните им умения също не са били особено впечатляващи, тъй като са били ориентирани главно към някои по-лесни за убиване и общо взето безобидни твари. Тоест тези африканци все още не са били влезли в бизнеса с избиването на биволи, глигани и всякакъв друг по-опасен дивеч. Дори не са били и рибари: в поселищата им на морския бряг просто няма рибени кости, да не говорим за рибарски куки. Ето защо можем да кажем, че и на тях, и на неандерталците все още е липсвал завършеният човешки облик.

Човешката история (в по-тесния смисъл на думата) започва всъщност преди петдесет хилядолетия — в момента, който аз наричам „Големият скок напред“. Най-ранните сигурни свидетелства за този „скок“ идват от Източна Африка и това са първите стандартизирани каменни сечива, както и огърлици (от стридени черупки). Подобно развитие явно е настъпило скоро и в Близкия Изток и Югоизточна Европа, след което — преди около 40 000 години — се е прехвърлило и в Югозападна Европа, където се натъкваме на изобилие от артефакти край вече напълно „съвременните“ скелети на т.нар. кроманьонци. Затова и боклукът, натрупал се в кроманьонските поселища, е далеч по-интересен за археолозите и не оставя никакво съмнение, че вече си имаме работа със съвременни хора (и в биологически, и в поведенчески план).

В тези кроманьонски сметища учените откриват не само каменни сечива, но и изделия от кост — фактът, че вторият материал е далеч по-удобен за обработване (например във вид на рибарски куки) така и не е бил подобаващо оценен от предните поколения. Тези сечива са изработени в най-различни и характерни форми, които изглеждат достатъчно съвременно, за да приемем със сигурност, че са функционирали като игли, шила, длета и т.н. На мястото на дотогавашните състоящи се от една-единствена част сечива от рода на ръчните „точила“ и „стъргалки“ вече се появяват многосъставни. Сред по-сложните кроманьонски оръжия срещаме харпуни и приспособления за хвърляне на копия, впоследствие еволюирали в лъкове и стрели — предшествениците на пушките и другите по-комплексни оръжия от по-модерните времена. Тези ефикасни средства за убиване от безопасно разстояние са позволявали вече и лова на по-опасен дивеч, например носорози и слонове, а изобретяването на въжето (от което са можели да изплитат мрежи, корди и примки) е позволило на свой ред включването на рибите и птиците в менюто на нашите предци. Останките от колиби и съшити дрехи свидетелстват за значително нарасналите им умения да оцеляват при по-студен климат, а накитите и грижливо погребаните скелети показват един наистина революционен поврат в естетическата и духовната сфера.

От съхранилите се продукти на кроманьонската култура най-високо признание получават художествените изделия: великолепни скални рисунки, фигурки и музикални инструменти, чиято естетическа стойност е актуална и днес. Всеки, изпитал от пряк опит могъщото въздействие на онези изрисувани в естествени размери бикове и жребци в пещерата Ласко (Югозападна Франция), моментално разбира, че начинът, по който са мислели хората, сътворили тези изображения, е бил също толкова „съвременен“, колкото и техните скелети.

Явно през този период (между 100 000 и 50 000 г. пр.Хр.) с нашите предци са се случили някои много съществени неща. Големият скок поставя два сериозни и засега неразрешени въпроса, свързани с неговата непосредствена причина и географското му местоположение. Що се касае до причината, в предишната си книга Третото шимпанзе аз лично изтъкнах ролята на усъвършенствания ларинкс като анатомична предпоставка за появата на езика (в съвременния смисъл на думата), от който пък най-много зависи и практическото приложение на творческите способности. Според други автори тази поява е станала възможна благодарение на една друга промяна — в структурата на мозъка, този път обаче нямаща отношение към размера.

Колкото до мястото, въпросът придобива следния вид: дали Големият скок е бил направен най-напред в един точно определен географски регион и само от една човешка група, която по този начин е получила възможност да се разсели и в други части на света и съответно да изтласка оттам предишните им обитатели? Или пък е протекъл паралелно в различни региони, а днешните им обитатели са всъщност потомци на популациите, живели там преди „Скока“? Първото мнение намира подкрепа във вече споменатите доста съвременно изглеждащи африкански черепи отпреди 100 000 години, което пък дава основание на някои учени да смятат, че Големият скок е направен не другаде, а в Африка. Първоначалните данни от молекулярните изследвания (на т.нар. митохондриална[3] ДНК) сякаш напълно подкрепяха теорията за африканския произход на днешното човечество, но напоследък тези открития все повече се оспорват. От друга страна, някои антрополози са на мнение, че черепите на хората, живели в Китай и Индонезия преди стотици хилядолетия, демонстрират същите особености, които откриваме съответно в днешните китайци и австралийските аборигени. Ако те са прави, това би означавало, че не може да се говори за някаква единствена „Едемска градина“, а за паралелна еволюция и мултирегионален произход на съвременното човечество.

Доказателствата, че съвременните хора са се появили само в един регион, след което са се разселили извън неговите граници и съответно са били изместени от други човешки типове, като че ли са най-убедителни в случая с Европа. Преди около 40 000 години тук са пристигнали кроманьонците с тяхната по-модерна костна структура, по-усъвършенствани оръжия и прочее по-високи културни достижения. Само след няколко хилядолетия не е останал и помен от неандерталците, които дотогава — разбирай в продължение на стотици хиляди години — са еволюирали мирно и кротко като единствените човешки обитатели на европейския субконтинент. Едно такова развитие на нещата недвусмислено подсказва, че кроманьонците са се възползвали от своите далеч по-усъвършенствани технологии (плюс езиковите умения и мозъците си), за да заразят, избият или изтласкат неандерталците, оставяйки след себе си твърде малко или направо никакви следи от хибридизация между тези два човешки типа.

Големият скок съвпада и с първото доказано по-голямо разширяване на географската среда, в която са живели нашите предци след колонизирането на Евразия. Тази експанзия включва заселването на Австралия/Нова Гвинея, за което учените смятат, че е станало преди 40 000 или 30 000 години (и което е предизвикало неизбежните, но засега спорни твърдения, че то е станало още по-рано). Скоро след тази първа вълна хората плъзват по целия континент и се адаптират към новата и доста разнообразна географска среда — от тропическите джунгли и високи планини на Нова Гвинея до пустинната вътрешност и влажно югоизточно крайбрежие на Австралия.

Във връзка с горното трябва да посочим, че през ледниковите епохи е замръзвала една огромна част от океанските води, поради което морското ниво по целия свят е спадало със стотици футове в сравнение със сегашното. В резултат на всичко това там, където днес се намират сравнително плитките морета между индонезийските острови Суматра, Борнео, Ява и Бали, са се появили провлаци. (Впрочем същото се е случило и с други по-плитки протоци, например Беринговия и Ламанша.) Така югоизточният край на азиатския материк се е озовал на цели 700 мили по̀ на изток от сегашното си местоположение. Въпреки това централните индонезийски острови — тези между Бали и Австралия — са останали обкръжени и разделени от дълбоки протоци. Тоест, за да се стигне от азиатския материк до Австралия/Нова Гвинея по това време, е било нужно да се прекосят минимум осем такива пролива, най-тесният от които е бил широк поне 50 мили. Най-често протоците са разделяли острови, между които е съществувала визуална връзка, но затова пък Австралия никога не се е виждала дори и от най-близките индонезийски острови, Тимор и Танимбар. А това означава, че заселването на Нова Гвинея и Австралия задължително е изисквало мореплавателски умения и е станало доста след като човечеството ги е развило (най-ранните свидетелства за което са от областта на Средиземноморието). Тези умения се развиват повсеместно едва след трийсет хилядолетия, което ще рече преди около 13 000 години.

На първо време археолозите не изключваха възможността, че тази колонизация е започнала случайно — примерно неколцина рибари са отплували от някой индонезийски остров и еднодръвката им е била отнесена навътре в морето. Според един от най-„смелите“ сценарии тази първа вълна от заселници всъщност се е състояла само от една млада, но затова пък бременна жена, носеща в утробата си мъжка рожба. Но поддръжниците на теорията за спонтанна колонизация бяха неприятно изненадани от последвалите открития, че и някои острови на изток от Нова Гвинея са били колонизирани скоро след като на нея е стъпил човешки крак (за което се предполага, че е станало преди около 35 000 години). Говоря за Нова Британия и Нова Ирландия от архипелага Бисмарк и Бука от Соломоновите острови. Бука например със сигурност не се е виждал и тогава от най-близкия западен остров и за да стигне дотам, човек е трябвало да прекоси водна бездна, широка около сто мили. Това означава, че първите австралийски и новогвинейски заселници са били и мореплаватели, т.е. вече са можели целенасочено да преодоляват водните пространства до най-близките острови, видими на хоризонта, а от време на време да стигат и до невидимите, макар и не непременно по собствено желание.

Заселването на Австралия/Нова Гвинея вероятно е свързано с още един голям „пробив“, освен първите стъпки в мореплаването и първата по-мащабна експанзия след достигането на Евразия, а това е първото масово изтребление на по-едрите животни от страна на хората. В днешните ни представи именно Африка е континентът на големите бозайници. Съвременната Евразия също разполага с много техни разновидности, макар и не в такова изобилие, каквото срещаме в Серенгети — например азиатските носорози, слонове и тигри, както и европейските лосове, мечки и (поне до класическата епоха) лъвове. Днес Австралия/Нова Гвинея не предлагат техни равностойни аналози — всъщност най-едрият бозайник на тези ширини е 50-килограмовото кенгуру. Но в по-далечното минало те също са разполагали с пълен комплект от такива бозайници, между които гигантското кенгуру, подобното на носорог двуутробно, наречено дипротодонт, което е достигало размерите на днешните крави, както и още едно двуутробно, този път „леопард“. Там се е разхождала и една бягаща, подобна на щраус птица, чиято жива маса е стигала и до 200 килограма, както и някои впечатляващо големи влечуги, от които бих посочил еднотонния гущер, гигантския питон и сухоземния крокодил.

Всички тези австралийски и новогвинейски гиганти (т.нар. мегафауна) са изчезнали след пристигането на хората. Точната дата на това събитие все още е под въпрос, но археологическите разкопки в Австралия на различни поселища, възникнали в хода на десетки хилядолетия и в които са открити по-големи количества животински кости, показват, че големите бозайници са изчезнали още преди 35 000 години. Което пък потвърждава предположението, че мегафауната е изтребена скоро след първата поява на човека по тези земи.

Почти едновременното изчезване на толкова много животински видове логично поставя и въпроса за неговата причина. Също така логично звучи и отговорът, че те са били изтребени или елиминирани по някакъв друг, косвен начин от първите хора, стъпили на тези земи. Нека не забравяме, че в продължение на милиони години еволюцията на австралийските и новогвинейските животни е протичала в отсъствието на ловуващи човешки същества. В тази връзка трябва да поясним, че галапагоските и антарктическите птици и бозайници, които също са еволюирали без наличието на подобни рискови фактори и едва в модерната епоха са съзрели за първи път човешки същества, си остават и до днес неизлечимо хрисими и кротки. Те също щяха да бъдат изтребени за нула време, ако защитниците на околната среда не бяха взели съответните мерки. Но на някои други, открити в по-ново време острови, където подобни мерки не са били взети, гибелта на животинските видове е била само въпрос на време: една от жертвите, птицата додо от остров Мавриций, се превърна в нещо като символ на изчезналите видове. Вече знаем от научните изследвания, че на всеки тихоокеански остров, заселен в праисторическата епоха, човешката колонизация е предизвиквала гибелен спазъм, довел например до изчезването на бягащите птици моа в Нова Зеландия, гигантските лемури в Мадагаскар и онези големи, но не умеещи да летят гъски на Хаваите. А щом в модерните времена хората са можели да се приближават, без да предизвикат никакви подозрения, до разните додо и островни тюлени и да ги избиват както и когато си пожелаят, тъй като тези животинки не са изпитвали никакъв страх от човека, защо да не допуснем, че нещо подобно се е случило и между праисторическите хора и „безстрашните“ моа и гигантски лемури?

И така, една от хипотезите за изчезването на австралийските и новогвинейските гиганти гласи, че те са били застигнати от тази нерадостна участ преди около 40 000 години. С повечето големи бозайници в Африка и Евразия обаче се е получило обратното: те са успели да оцелеят и до наши дни, просто защото са еволюирали съвместно с прачовеците в продължение на стотици хиляди, ако не и милиони години. Затова и са имали достатъчно време да развият страх от хората, докато нашите предци са усъвършенствали своите доста незавидни в началото ловни умения. Колкото до додо, моа или гигантите от Австралия/Нова Гвинея, те най-вероятно са имали нещастието да се изправят изневиделица, т.е. без никаква еволюционна подготовка, пред едни много опасни двукраки нашественици, притежаващи вече напълно усъвършенствани ловни умения.

В случая с Австралия/Нова Гвинея обаче хипотезата за поголовно изтребване (или overkill hypothesis, както я наричат) среща и сериозни възражения. Критиците й не пропускат да изтъкнат факта, че до този момент не са открити костите на някое от тези изчезнали животни, за което може с абсолютна сигурност да се твърди, че е било убито от човешка ръка или поне, че е живяло в близост до хората. Защитниците на тази хипотеза най-често изтъкват следния довод: едва ли можем да очакваме, че ще открием някакви улики на местопрестъплението, при положение че самото убийство е станало не само бързо, но и твърде отдавна (все пак говорим за период отпреди повече от 40 000 години). Критиците обаче веднага ги контрират: а защо не допускате, че въпросните гиганти всъщност не са изтребени, а са изчезнали „от само себе си“ вследствие на климатичните промени, пример, някоя небивало жестока суша на вече хронично сухия австралийски континент? И дебатът пламва отново и продължава в същия дух.

Лично аз не мога да проумея защо австралийските гиганти е трябвало да оцеляват при безчислени суши и какви ли не още бедствия в продължение на десетки милиони години, а в един момент са предпочели да измрат почти веднага— това беше хипербола, все пак боравим с хилядолетия — след първите си контакти с човешки същества. И са изчезнали не само от безводните пустини в централна Австралия, но и от подгизналите от влага Нова Гвинея и югоизточна Австралия. От тях не е останал нито един — и в пустините, и в прохладните гори от по-умерените зони, и в тропическите джунгли. Ето защо аз съм по-склонен да приема, че изчезването на гигантите наистина е свързано с хората, но ловът едва ли е единствената причина за това — в случая са действали и други фактори, например пожарите и промените в околната среда, причинени от човека. Но независимо коя от двете хипотези — за поголовното изтребване или за климатичните промени — ще се окаже по-вярна, изчезването на едрия дивеч от Австралия/Нова Гвинея е имало тежки последствия за по-нататъшната история на човечеството. В крайна сметка елиминацията на всяко по-голямо диво животно (което спокойно е можело да бъде и опитомено) е оставила коренното население на Австралия/Нова Гвинея без никакви домашни питомци.

От горното можем да направим следния извод — че колонизацията на Австралия/Нова Гвинея е станала възможна едва при Големия скок. Скоро след това идва ред на още едно разширяване на човешката територия, обхванало най-студените части на Евразия. За сравнение неандерталците, живели през Ледниковата епоха, може и да са били свикнали да издържат на студ, но много рядко са прониквали по̀ на север от Северна Германия или Киев. Това едва ли трябва да ни изненадва, тъй като те просто не са успели да оценят достойнствата на иглите, съшитите дрехи, топлите жилища и други такива технологически средства, жизнено необходими в по-студените климатични зони. Първите съвременни (от анатомична гледна точка) хора, разполагащи с нужните средства, са проникнали в Сибир преди около 20 000 години. (Естествено има и такива, които твърдят, че това е станало много по-рано, но засега още не са го доказали.) Вероятно върху тази експанзия пада и отговорността за изчезването на рунтавите евразийски мамути и също така рунтавите носорози.

Със заселването на Австралия/Нова Гвинея хората вече се настаняват от три от общо петте континента, годни за живот. (В тази книга аз ще броя Евразия за единконтинент[4] и съзнателно ще пропускам Антарктида, тъй като тя е достигната от съвременното човечество едва през XIX в., а и там никога не е имало човешка популация, разчитаща на собствените си сили.) Остават само два, Северна и Южна Америка. Те със сигурност са заселени последни, а причината е очевидна — за да прекосят океана, на тогавашните хора са били необходими по-големи плавателни съдове (а такива не е имало дори в Индонезия, поне допреди 40 000 години, а в Европа и до много по-късно време) или да достигнат крайните източни части на Сибир (което пък е станало едва преди 20 000 години), за да продължат след това по Беринговия провлак.

Засега не знаем кога точно е започнала колонизацията на Америка, дали преди четиринайсет хиляди или преди трийсет и пет хиляди години. Безспорно най-старите човешки останки са открити в Аляска (и датирани около 12 000 г. пр.Хр.), след което експанзията очевидно е продължила на юг, през територията на днешна Канада, за да достигне след едно хилядолетие и днешните Югозападни щати. Откритите там поселища се свързват с т.нар. кловиска култура (първите находки са край днешния град Кловис в Ню Мексико, където учените за първи път се натъкват на характерните за тази култура големи каменни остриета на копия). Днес са известни стотици такива обекти, разпръснати по цялата територия на Щатите (без Аляска и Хаваите) до границата с Мексико. Имаме безспорни доказателства, че сравнително скоро след това човешки крак е стъпил и в Амазония и Патагония. Всички тези факти показват, че кловиските поселища са се появили още при първата колонизация на двете Америки. Хората, които са я осъществили, бързо са се увеличили на брой, разширили са териториите си и по този начин са изпълнили и двата континента.

За някои може би ще е изненадващо, че потомците на първите заселници (които свързахме с кловиската култура) са стигнали за по-малко от хилядолетие чак до Патагония, а тя, както знаем, е на 8000 мили от днешната ни канадска граница. Но ако направим някои изчисления, ще видим, че това прави по осем мили годишно, което едва ли би затруднило която и да е общност на ловци и събирачи (да не говорим, че това разстояние може да се измине и само за един ден).

Изненадващ на пръв поглед е и фактът, че двата континента са се напълнили толкова бързо с хора, че някои от тях са имали основателни причини да продължат още по̀ на юг, до Патагония. Този „демографски взрив“ обаче не звучи толкова шокиращо, ако се вгледаме по-внимателно в действителните цифри. Ако приемем, че средната гъстота на населението през тези времена е била един човек на една квадратна миля (което е доста внушителен брой за днешните ловци-събирачи), то тогава излиза, че на цялата територия на двете Америки не е имало повече от десет милиона ловци-събирачи. Тази бройка също не бива да ни стряска — дори да приемем, че първите колонисти са били само стотина и броят им е нараствал едва с 1,1% годишно, то след едно хилядолетие техните потомци спокойно са можели да станат и десет милиона. Подобен ръст на населението (1,1% годишно) също звучи правдоподобно — в модерната епоха той е достигал и 3,4%, особено при колонизиране на девствени земи, например когато разбунтувалите се моряци от „Баунти“ се заселват със своите таитянски съпруги на остров Питкерн.

Ако съпоставим археологическите данни ще видим, че това разрояване на кловиските ловни поселища през първите няколко века след пристигането им в Америка има аналог и в по-ново време — когато предците на днешните маори откриват Нова Зеландия. Подобно изобилие от ранни поселища е засвидетелствано и при много по-старата колонизация на Европа от Homo sapiens, както и при заселването на Австралия/Нова Гвинея. Така че почти всичко, което свързваме с феномена Кловис и стремителното му разпространение по двете Америки, намира аналози и при други колонизации на девствени земи в човешката история.

А защо „роенето“ на кловиски поселища е станало през вековете непосредствено преди 11 000 г. пр.Хр., а не преди 16 000 или 21 000 г. пр.Хр.? Какво може да означава това? Нека не забравяме, че в Сибир винаги е било студено, а през по-голямата част от Плейстоцена и Канада е била скована от непроходими ледове. Вече видяхме, че технологията, нужна за оцеляването в такива екстремни условия, се е появила едва след нахлуването на анатомично съвременните хора (т.е. представителите на Homo sapiens) в Европа преди около четирийсет хилядолетия, а те са успели да колонизират Сибир след цели двайсет хилядолетия. Впоследствие тези ранни „сибиряци“ са се прехвърлили в Аляска. Вариантите са два: или са преплавали водите на Беринговия проток (който и сега е широк само 50 мили), или са преминали пеша ивицата суша, свързвала през Ледниковата епоха двата континента. Въпросният „мост“, съществувал в продължение на хилядолетия, вероятно е бил дълъг около хиляда мили, покрит с открита тундра и лесно проходим за хора, привикнали към студен климат. Той е функционирал някъде до 14 000 г. пр.Хр., когато морското равнище отново се е покачило. Все още не е ясно дали древните сибиряци са гребели с весла до Аляска или е трябвало да разчитат само на собствените си крака, но най-ранните сигурни следи от човешко присъствие там датират от 12 000 г. пр.Хр.

Скоро след това в ледената обвивка на Канада се отворил свободен коридор, от север към юг, който позволил на първите жители на Аляска да достигнат Великите равнини, където днес се намира канадският град Едмънтън. Така отпаднало и последното по-сериозно препятствие пред съвременното човечество по пътя му от Аляска до Патагония. А и прериите, на които се натъкнали тези едмънтънски „пионери“, били пълни с дивеч. Решавайки по този начин проблема с прехраната си, те бързо се размножили и плъзнали на юг, за да изпълнят цялото полукълбо.

Една друга особеност на феномена Кловис потвърждава очакванията ни за непосредствените последици от човешко присъствие на юг от ледените полета на Канада. Подобно на Австралия/Нова Гвинея, двете Америки също са били пълни, поне в началото, с големи бозайници. Преди петнайсет хилядолетия американският Запад е изглеждал горе-долу така, както изглежда днес Серенгети със стадата си от слонове и зебри, сред които и някои по-екзотични твари като камили и гигантски ленивци, следвани по петите от лъвове и хиени. Само че и тук, както в Австралия/Нова Гвинея, големите бозайници са били изтребени. И ако в Австралия това е станало вероятно още преди 30 000 години, то в двете Америки същият процес е протекъл между XV и X хилядолетие преди Христа. Съдейки по костите на някои от тези бозайници, запазени в огромни количества и датирани особено акуратно, можем да приемем, че те са изчезнали от лицето на земята около 11 000 г. пр.Хр. Други — например гигантският ленивец от Шаста и харингтънският планински козел от района на Големия каньон — най-вероятно са изчезнали само след един-два века. Случайно или не, тази дата съвпада (в рамките на допустимия толеранс) и с пристигането на кловиски ловци в Големия каньон.

Археолозите се натъкват и на многобройни мамутски скелети, между чиито ребра са забити каменни остриета на копия, което подсказва, че съвпадението на тези две дати далеч не е случайно. Ето че се повтаря един познат сценарий: по пътя си на юг хората са попаднали на големи бозайници, които дотогава не са виждали човешко същество. За ловците не е било трудно да разберат, че те са лесна плячка и най-вероятно са побързали да ги изтребят. Има и противоположна теория, според която големите бозайници не са изтребени, а са изчезнали покрай климатичните промени, настъпили след последната Ледникова епоха (която пък, сякаш за да обърка допълнително палеонтолозите, е приключила пак по същото време, около 11 000 г. пр.Хр.).

Тази климатична теория буди у мен същите възражения като в случая с Австралия/Нова Гвинея. В края на краищата представителите на американската мегафауна вече са били преживели не една, а цели 22 ледникови епохи. Защо тогава повечето от тях са предпочели да издъхнат на сцената точно на двайсет и третата, пред очите на всички тези новодошли и уж безобидни двуноги твари? А и защо са изчезнали повсеместно — не само на зоните, които са се свили, но и на тези, които са се разширили след края на последната (22-ра) ледникова епоха? Ето защо подозирам, че в това са имали пръст и кловиските ловци, но дебатът засега остава открит. Но която и теория да се окаже вярна, едно е сигурно: повечето големи американски бозайници, които са можели да бъдат одомашнени от бъдещите индианци, са изчезнали безвъзвратно от историческата сцена.

Неразрешен остава още един въпрос: дали кловиските ловци са и първитеамериканци? И както обикновено се получава, щом нещо е обявено за първо по рода си, непрекъснато чуваме, че учени са открили и някакви още по-стари, предкловиски поселища в Америка. На пръв поглед част от тези твърдения звучат убедително и интригуващо, след което възникват и неизбежните проблеми, свързани с интерпретацията. Например дали нещата, открити на такива места, са наистина „сечива“, т.е. продукти на човешка дейност, или са получили формата си по естествен път? Дали съобщаваните дати са точни и могат ли да издържат проверка с радиовъглероден анализ? А ако са верни, дали всичко намерено е продукт на човешка дейност — я си представете например, че въгленът, датиран отпреди 15 000 години, се е озовал до каменното сечиво, изработено преди осем хилядолетия, просто по стечение на обстоятелствата?

Неслучайно дадох този пример, защото е свързан с една от най-нашумелите „предкловиски“ находки. В бразилския скален комплекс Педра Фурада археолозите откриват скални рисунки, несъмнено дело на човешка ръка. Сред отломките, които откриват в подножието на една канара, има и такива, чиято форма дава основания да се предположи, че всъщност са някакви примитивни сечива. В близост до тях са намерени и „огнища“. Данните от радиовъглеродния анализ показват, че въглените в тях са отпреди 35 000 години. Скоро след това „Нейчър“, едно престижно и доста селективно по отношение на материалите си международно научно списание, започва да публикува статии за Педра Фурада.

Проблемът е, че за нито една от тези каменни отломки, намерени в подножието на скалата, не е доказано категорично, че е продукт на човешка дейност, каквито очевидно са кловиските върхове на копия или кроманьонските сечива. За десет хиляди години от една скала вероятно ще се отронят стотици хиляди късове, да не говорим, че повечето ще се начупят допълнително при падането, затова няма нищо странно в това, че някои от тях може да ни заприличат и на примитивни сечива, издялани от човешка ръка. И в Западна Европа, и в Амазония учените обикновено подлагат на радиовъглероден анализ пигментите, използвани в скалните рисунки, но ето че в случая с Педра Фурада това не е направено. В околната джунгла често избухват пожари и ветровете най-редовно отвяват останалите след тях въглени в пещерите — нещо, което със сигурност е ставало и преди 35 000 години. Това обаче не ни дава основания да свържем въглените от тази далечна епоха със скалните рисунки в Педра Фурада. Колкото и изкусително да звучи хипотезата за предкловиския човек, днес все по-малко учени са склонни да я приемат. Макар самите откриватели на Педра Фурада да остават и до днес убедени в значимостта на откритието си, някои други археолози, които не участваха в разкопките, но бяха склонни да приемат идеята за предкловиска култура, вече не са толкова сигурни в оценките си, след като видяха на място нещата.

В Северна Америка има едно място, което в момента като че ли е с най-сериозни основания да бъде смятано за „предкловиски обект“. Това е пещерата Медоукрофт в Пенсилвания. Данните от радиовъглеродния анализ подсказват, че тук може би са живели хора още преди 16 000 години. В този случай никой археолог не е оспорил факта, че многобройните предмети, открити в отделните пластове, са дело на човешка ръка. Но по-старите дати от радиовъглеродния анализ не вършат особена работа, защото свързаните с тях растителни и животински останки са от същите видове, които се срещат в Пенсилвания и днес, когато климатът е значително по-мек в сравнение с този отпреди петнайсет хилядолетия. А това ни навежда на мисълта, че образците от дървени въглища, сочени като най-древните следи от човешко присъствие в региона, всъщност датират от периода след Кловис и просто са се смесили с по-старите пластове. Като най-убедителен южноамерикански кандидат се очертава Монте Верде („Зелената планина“) в Южно Чили, тъй като резултатите от радиовъглеродния анализ ни насочват към един период от преди поне 15 000 години. Това също звучи убедително за повечето археолози, но аз бих ги посъветвал да бъдат по-предпазливи, за да си спестят и евентуалните разочарования.

Ето че възниква следният въпрос: ако наистина е имало предкловиски хора в двете Америки, защо е толкова трудно да се докаже тяхното съществуване? Археолозите вече са открили стотици обекти, датиращи със сигурност от периода между 11 000 и 2000 г. пр.Хр., сред които десетки в северноамериканския Запад, няколко скални убежища в Апалачите, както и на отделни места по калифорнийското крайбрежие. Навсякъде под пластовете, в които има несъмнени следи от човешко присъствие, се откриват и по-дълбоки, изпълнени с останки, които очевидно са животински, но по нищо не личи тези животни да са имали някакъв контакт с хора. Уязвимостта на „предкловиската“ хипотеза контрастира с многобройните убедителни свидетелства, от които разбираме, че Homo sapiens е присъствал в Европа много преди кловиските ловци да се появят по американските земи преди тринайсет хилядолетия. Още по-смайващи са данните, постъпващи от Австралия/Нова Гвинея, където в момента се подвизават десет пъти по-малко археолози, отколкото в Съединените щати, но пък тези „малцина избрани“ вече са открили над сто обекта, пръснати по целия континент, които със сигурност датират от времена преди кловиската култура.

Можем да бъдем сигурни, че първите жители на Америка не са прелетели с хеликоптери разстоянието от Аляска до Медоукрофт (да не говорим за Монте Верде), за да си спестят по-трудните планински участъци. Защо обаче не са оставили никакви следи при това придвижване на юг? Привържениците на хипотезата за по-ранно заселване на Америка явно смятат, че „предкловиската“ култура в продължение на хиляди и дори десетки хиляди години не само че не е можела да се похвали с особено голяма гъстота на населението, но и по някакви неведоми причини не е пожелала да остави нещичко на археолозите, което пък е безпрецедентно в световната практика. На мен лично тези твърдения ми звучат, меко казано, пресилено. По-склонен съм да приема, че след време данните от Монте Верде и Медоукрофт ще получат нова интерпретация, както многократно е ставало в подобни случаи. Или, казано по друг начин, ако наистина е имало предкловиски поселища в Америка, те вече щяха да са известни на науката и споровете отдавна щяха да са приключили. Но така или иначе археолозите все още остават на различни мнения по въпроса.

Толкова ли е важно да разберем коя от двете теории е вярна? Да, защото това ще окаже ефект и върху нашето разбиране за по-нататъшния развой на американската праистория. Вариантите са два. Според първия двете Америки са били заселени за първи път около 11 000 г. пр.Хр., след което населението им бързо се е увеличило. Според другия заселването е станало малко по-рано (повечето привърженици на тази хипотеза говорят за 15, 20, че дори и 30 хилядолетия, а някои отиват още по-далеч в догадките си), но до 11 000 г. пр.Хр. тези предкловиски хора са били съвсем малко на брой и затова не са оставили никакви (или почти никакви) следи след себе си. И в двата случая обаче Северна и Южна Америка си остават двата континента с най-кратка праистория.

Със заселването на двете Америки хората вече са усвоили повечето обитаеми зони на континентите и най-близките до тях острови, плюс тези от Индонезия до Нова Гвинея. Заселването на останалите приключва едва в модерната епоха. За сравнение някои средиземноморски острови като Крит, Кипър, Корсика и Сардиния са заселени още в периода между 8500 и 4000 г. пр.Хр., Карибите — в началото на IV хилядолетие пр.Хр., полинезийските и микронезийските — между 1200 г. пр.Хр. и 1000 г. сл.Хр., Мадагаскар — между IV и IX в. сл.Хр., а Исландия — през IX в. Предците на днешните инуити са се разселили из периферните арктически зони около 2000 г. пр.Хр. Така през следващите седем столетия остават недостигнати само някои изолирани и по-отдалечени острови — например Азорските в Атлантическия и Сейшелските в Индийския океан, както и Антарктида.

Дали обаче тези различни дати на заселване на континентите са оказали влияние върху по-нататъшния развой на човешката история и в какво се изразява то? Да си представим, че някой археолог се сдобие с машина на времето и се върне през епохите, за да направи една околосветска обиколка през 11 000 г. преди Христа. Би ли могъл този археолог, виждайки тогавашното състояние на света, да предвиди последователността, в която хората от различните континенти ще се сдобият с пушки, вируси и стомана, за да предвиди по този начин и днешното състояние на света?

Археологът вероятно ще оцени по достойнство факта кой пръв е потеглил от стартовата линия. И ако това действително е от значение, то тогава Африка е имала съкрушително преимущество — аванс от пет милиона години, преди да се появят проточовешки същества и на другите континенти. Но ако е вярно и другото, че съвременното човечество се е появило пак в Африка, но едва преди 100 000 години, и оттам се е разпръснало по останалите материци, то това стопява преднината, която са могли да натрупат междувременно някои от „състезателите“ и Африка отново се откъсва напред. Нещо повече, генетичните различия между хората са най-високи именно на този континент, а е логично да предположим, че по-разнообразните в това отношение хора са способни и на по-разнообразни технологически инвенции.

Тук археологът би трябвало да се замисли по-сериозно. Какво всъщност означава понятие като „начален старт“ в контекста на тази книга? Едва ли можем да приемем буквално метафората за някаква „писта“, по която се надбягват отделните народи. Ако под „начален старт“ разбираме времето, необходимо за заселването на един континент след пристигането на първите колонисти, то тогава трябва да отчетем още един фактор — че този период е относително кратък. Например за да бъде заселен Новият свят са били необходими не повече от хиляда години. Но ако под „начален старт“ разбираме времето, нужно за приспособяването към местните условия, то аз мога да ви уверя, че някои по-трудни участъци са изисквали и много повече време. Например арктическата зона на Северна Америка е била заселена девет хилядолетия след другите части на този континент. Но пък на много други места на Земята приспособяването е ставало по-бързо, особено с развитието на човешката изобретателност. За сравнение на предците на днешните маори е било необходимо само едно столетие, за да открият всички по-важни естествени ресурси на своя остров (разбирай и каменни кариери), а след още един-два века те са избили и последните моа (имайте предвид, че теренът на Нова Зеландия е един от най-„пресечените“ в целия свят). А след още някой и друг век те са се разделили на най-различни общности — от ловци-събирачи по крайбрежието до земеделци във вътрешността, които са се препитавали по коренно различни начини.

Тогава нашият археолог ще прецени постигнатото в двете Америки и ще стигне до извода, че африканците, въпреки огромното си предимство на „старта“, са били застигнати от първите американци само след едно хилядолетие. Какво означава това? Може би по-голямата площ на Америка (с 50% повече от тази на Африка) и по-разнообразната й околна среда е позволила на коренните американци да стопят преднината на африканците?

След това археологът ще се насочи към Европа. Какво ще види там? Евразия е най-големият континент в света, а и най-дълго обитаван от хората (ако не броим Африка). Това, че заселването на цяла Африка е предшествало с поне един милион години колонизацията на Евразия не означава кой знае какво, защото тогавашните предци на човечеството са се намирали на един доста примитивен стадий от развитието си. Археологът ще отчете разцвета, който Югозападна Европа е преживяла през Горния палеолит и ще се запита дали пък Евразия още тогава не е взела прекалено голяма преднина.

Накрая археологът ще стигне и до Австралия/Нова Гвинея. Първото, което ще отчете, е сравнително оскъдната й площ. Австралия е най-малкият континент, а и голяма част от нея е заета от пустини, където малцина биха могли да оцелеят. Освен това континентът е изолиран, затова и редът му за заселване е дошъл много по-късно от Африка и Евразия. Всичко това би накарало археолога да прогнозира едно много, много бавно развитие за региона.

Но той ще трябва да се съобрази с още нещо — австралийците и новогвинейците са били и първите мореплаватели в света. Освен това са създали скални рисунки, които са поне толкова стари, колкото и тези на кроманьонците в Европа. Неслучайно Джонатан Кингдън и Тим Фланъри отбелязват факта, че при колонизацията на Австралия и Нова Гвинея хората, тръгнали от островите на азиатския континентален шелф, вече са умеели да се приспособяват към нова и непозната околна среда и затова, когато са стигнали и до Централна Индонезия, са могли да я оценят по достойнство — в крайна сметка тук са най-богатите морски ресурси, коралови рифове и мангрови гори в света. И когато тези колонисти са се прехвърляли на поредния остров на изток, те отново са започвали да се приспособяват и да изпълват територията му, за да се заемат след време и с колонизирането на следващия. Говорим за една безпрецедентна епоха на последователни демографски взривове. И е напълно възможно тъкмо тези цикли на колонизация, адаптация и демографски взривове да са подготвили и почвата за Големия скок, който след това се е разпрострял отново на запад — в Евразия и Африка. Но ако този сценарий е верен, значи тъкмо регионът на Австралия/Нова Гвинея е имал и най-голямо начално преимущество, което е можело да стимулира човешкото развитие дълго след Големия скок. Но днес знаем, че нещата са се развили по съвсем друг начин.

Накъсо, наблюдателят, върнал се с тринайсет хилядолетия във времето, едва ли ще предвиди на кой точно континент човешките общества ще се развият най-бързо и би могъл да заложи на който и да е „състезател“. Днес знаем, че най-добре е използвала шансовете си Евразия. Само че действителните причини за по-бързото развитие на евразийските общества нямат нищо общо с тези, които би предположил археологът при своята въображаема разходка във времето. Затова и в оставащите части на книгата ще се постараем да изясним в какво се състоят те.

Джаред Даймънд

Тагове: ; ; ;