Спомени на войник от Вермахта, 1943 година:
«Не знаем взели ли са руснаците селото или не са, но който успя да оцелее тази нощ, се опитва да мине по различни пътища през това населено място, защото просто вече няма накъде да се бяга.

По улиците се клатушкат ранени и вкочанени, а нашият командир ни постави на караул.

Застиналите ледени очи на загиналите ни гледат от всички страни, а техните успокоени от смъртта побелели лица се осветяват от луната с безразлична и студена светлина.

Цялото това кърваво място изглежда още по-страшно на разсъмване, а предсмъртните маски се виждат навсякъде, където и да погледнеш.

Влизаме във Валово практически без да срещнем никаква съпротива. Единственото, което ни интересува, е топлината, храната и възможността да поспим.
Неотдавнашният артилерийски обстрел от съветската батарея запали няколко домове, сега те догарят, отравяйки въздуха. Нашите войници се завират в избите и разстрелват червеноармейците, които не са се събудили и не са успели да избягат.
Заповедта е да не вземаме никого в плен, тя беше издадена преди няколко дена.
Заселваме се в една къща, в нея намираме храна на масата и все още гореща супа с макарони, които бяха оставили избягалите в паниката си руснаци.
Сядаме на масата, поставяме краката си направо върху трупове на стопаните, започваме жадно да ядем.
Опасността и смъртта в момента изобщо не ни интересуват.
Тук са нещата на убитите, в тях намираме хляб и захар. За първи път от дълго време ядем до насита.
Но не можем дълго да почиваме на топло, защото вечерта дойде заповед — да отстъпваме.
Трябва да се измъкнем от обръча, в който съветските части обградиха нашите размазани войски.
По-късно ще разберем, че това само е било началото на нашия пълен крах, на ужасната ни трагедия, която ще завърши победоносният ни марш по руските простори.
Бавно се влачим назад, препъвайки се и залитайки.
Преследвачите ни дишат в гърба, а ние сме тръгнали към неизвестността.
Всичко говори за това, че скоро ще трябва да си платим сметката.
Да си платим за всичкото нещастие, което донесохме на тази многострадална земя.
Преследват ни вече трета безсънна нощ, смъртоносно уморени сме.
Ако спрем за няколко минути, ако се облегнем на пушката и заспим в строя, когато конете потрепнат, то се будим веднага.
Мирният ни поход на запад внезапно бе прекъснат от нападение на руските негодници.
Те са в камуфлаж и разбираме за тяхното присъствие едва, когато започнат да заливат колоната ни с картечен огън.
В снега падат първите убити, останалите се разбягват на различни страни и залягат.
С ответен огън нашите картечници унищожават огневата точка на руснаците, натоварваме ранените и тръгваме по-нататък.
Убитите остават да лежат в снега, те вече не са нужни на никого.
По пътя много ранени умират, оставяме ги по пътя. Нямаме време да ги погребваме, нямаме и сили за това.
На мъртвите вече никой не им обръща внимание, защото живите едва стоят на краката си, едва се движат, заспиваме прави, докато ходим.
Коленете ни се подгъват и вървим механично, понякога падаме и се събуждаме от болката, която съпровожда падането на колене на пътя.
Понякога стоим на колене в снега, събирайки последните си сили, но отново тръгваме, когато другарите си помагат да станем. Много от нас не желаят да стават, дори пред страха от смъртта — вече им е все едно живи ли са или умрели.
Бродим по-нататък и по-нататък, защото знаем как ще завърши всеки наш опит да си починем в снега.
Руснаците ни преследват по петите, а това действа зловещо на тези, които все още могат да ходят.
Напълно затъпяхме от студа и умората, но продължаваме да се движим на запад.
Тук никой не може да ни помогне, радистът напразно изпраща в ефира сигнал SOS.
Най-слабите падат в снега и остават да лежат там.
Бием ги с приклади по гърба, за да станат, който може все още да направи това.
Ако не са в състояние да станат, не ги спасяваме, просто се влачим по-нататък.

Най-накрая отдих. В малко селце оставаме само час, който премина в сън. Един час минава като една секунда.

Събуждам се в къща и не виждам никой наоколо. Грабвам пушката и бързам към улицата. Изкачвам се на хълма и виждам колоната на другарите си — малки точки в безграничното снежно поле.

Два часа ми трябваха, за да ги догоня. Днес моят ангел-хранител не ме оставя на мира.

Над нашата колона фучат руски самолети. Хвърлят бомби, след това започват да стрелят с картечници.

Следващият отдих настъпва в другото село, който отдих също се превръща в непробуден сън.

На следващия ден настъпва промяна, а обкръжението, от което така упорито се опитвахме да се измъкнем, е разбито от нашите бомбардировачи.

Със сълзи на очи гледаме как те плуват по небето, в душите ни всичко ликуваше.

Макар и за кратко време, но ние разбираме, че май съдбата ще ни помилва.

Войник от вермахта, отстъплението от Сталинградския котел, 1943 година

Петя Паликрушева

 

Тагове: ; ; ; ; ;