Интервю на Калина Андролова с Валентин Вацев, експерт по политология, геополитика и европеистика, преподавател в Европейското висше училище по икономика и управление

Забелязвате ли, че президентът Радев изчезна от публичното пространство? Радев превърна позицията си в класическа синекура. Хиперболизираният му образ от изборите на „умен и смел мъжкар, който щеше да е умопомрачителен държавник”, се спихна до реалния образ на този човек. И този реален образ няма нищо общо с мечтите на хората за политически силен и елитарен управленец.

Съгласен съм. Но аз бих предложил на тези, които се чувстват разочаровани, да си спомнят началните условия на процеса. Поначало българският президент като институция не е направен да върши някаква важна работа. Българското президентство е синекура по дефиниция.

С него награждават заслужили функционери, ако свършат важна работа. Аз познавам един, който беше награден с президентство като с балнеосанаториум за неоценими услуги. Така че в българската политическа, прости Господи, система… от президента не се очаква нищо особено. Разбира се, ако човек е творчески настроен и желае да върши работа, сигурно ще намери начин да я върши и на този пост.

Работата е там, че ние станахме по-скоро жертви на собствените си очаквания. Така се случва с човек, който нагнетява очаквания и изисквания, живее известно време в измисления свят на сънищата си и накрая се среща с реалността. Предлагам да уважаваме реалността.

Президентът е това, което е.

Но големият въпрос е какво е.

Той очевидно e военен.

А за военните винаги съм твърдял, че са хора позитивни, отговорни и смислени, но те последни влизат в политическия живот и последни разбират какво е политически дневен ред. Не бива да се очаква от българския президент, който и да е той, нито да участва, нито да формира политическия дневен ред на обществото.

Тогава защо, господин Вацев, този човек беше натоварен с толкова големи очаквания и надежди от страна на избирателите?

Това говори не за него, а за обществото. Това говори, че българското общество фактически много отдавна вече е надрасло собствената си политическа система.

Ние живеем в два свята – в света на тъпата и пошла политическа действителност и в света на своите мечти и очаквания.

Вътре в този процеп се разгръща драматизмът на живота ни.

А политическият живот е безсмислен и унизително низък. Аз почти не мога да посоча достойно действие, решение, мисъл, слово в днешния български политически живот. Обществото ни на дълбинно равнище е недоволно от политическия си етаж.

От друга страна, ние живеем в разбирането си, в представите си за това какво трябва.

За мен това е симптом на един фундаментален факт, който всеки момент ще се появи в своята голота. Политическият модел, който беше насаден в България преди трийсетина години, умря.

И днес България живее без политическия си етаж, без политическа култура. В този контекст трябва да се занимаваме не с президента, а със себе си: какво сме очаквали, Боже мой?

Моето отношение към уважаемия господин Радев се определя от една много проста негативна схема – той не е Плевнелиев. Но моите изисквания са минималистични. Ако един президент не издава неприлични звуци и миризми, аз съм благодарен. На фона на Плевнелиев всичко е хубаво.

Плевнелиев беше по-ефективен за своите външни кукловоди. Той беше активен президент.

Плевнелиев веселеше публиката поне. Той имаше 50% шоу. Освен това винаги имаше една странна смесица от претенциозност, войнстваща комсомолска пошлост и дребни хитринки. Да, при него имаше какво да се наблюдава.

Докато днешният президент на България дава равна линия. Неговата линия на монитора е равна. Тоест в неговата антена няма полезен сигнал. Там има blank. Няма нищо. Отначало аз бях доволен, че той със своето присъствие олицетворява отсъствието на Плевнелиев.

Но той вече не олицетворява отсъствието на Плевнелиев, а собственото си отсъствие. Той фактически отсъства не от ролята си, а от реалността на българския политически живот.

Предполагам, че кръгове около него му създават представата, че така трябва.

И няма земна сила, която да му обясни, че обществото очаква всъщност други неща от него.

Източик: a-specto

Тагове: ; ; ; ;