Как неспособността на Америка да изпълни ангажимента си от 1990 г. доведе до много от днешните глобални кризи

Държавното дело е сложна работа, но критериите, по които оценяваме държавниците, се оказва далеч по-лесно. Основният въпрос се свежда до това дали хората, натоварени с формулирането на политиката, успяват да засилят силата и сигурността на своята нацията, или не успяват. Не е задължително краткосрочните предимства да се трансформират в дългосрочни ползи. С времето един на пръв поглед разумен ход може да доведе до тежки последици. Именно такъв е начинът, по който администрацията на Джордж Хърбърт Уокър Буш моделира хода на събитията след края на Студената война.

От геополитическа гледна точка, Студената война от самото си начало се концентрира около германския въпрос. След края ѝ се налага изводът, че конфликтът задължително изисква решаването на проблема с аномалното разделяне на Германия на две части – Западна Германия, като ключов член на НАТО, и Източна Германия, заемаща сходен статус в противоположния Варшавски договор. Разбира се, подобно решение не би било възможно, ако победителите във Втората световна война – основно Съединените щати и Съветския съюз, но също Великобритания и Франция, нямат общо съгласие по въпроса.

Съветският лидер Михаил Горбачов осигурява необходимия катализатор на процесите, за да стане споразумението възможно. Усилията на Горбачов да реформи и по този начин да спаси СССР, започнати в средата на 80-те години, превръща пояса от съветски сателити в Източна Европа от източник на стратегическа дълбочина в сбор от пасиви. Когато Горбачов дава сигнал, че за разлика от своите предшественици няма намерение да използва сила, за да поддържа съветската империя, тя почти моментално се разпада. По този начин импулсът за обединението на Германия стана всичко друго, но не и удържим.

Към края на 1989 г. проблемът, пред който са изправени политиците от двете страни на бързо изчезващата Желязна завеса, е не дали обединението ще се състои, а как обединена Германия ще се впише в радикално променения политически пейзаж.Германия, вече притежаващата най-голяма икономика в Европа, изглежда решена да се превърне в дори по-голяма сила веднага, след като усвои своите бивши източни провинции. Никой, включително германският канцлер Хелмут Кол, не смята, че е добра идея да се позволи на тази нова Германия да се превърне в свободен елемент, разположен в сърцето на Европа и освободен от ограниченията, наложени по време на Студената война.

За Вашингтон, Лондон и Париж решението е очевидно – да се държат германците в топла, но в същото време здрава, прегръдка. Гарантирането, че обединена Германия остава част от НАТО намалява вероятността в близкото бъдеще тя да предприеме независим курс. Предизвикателството пред западните съюзници е да убедят Горбачов да прозре мъдростта на това предложение. В края на краищата, по мои спомени, Германия два пъти напада Русия, причинявайки почти невъобразими щети и страдания. Притесненията на Съветския съюз, че може да види възраждаща се Германия като част от един експлицитно антисъветски военен съюз не са параноя. Това е предпазливост.

За да направи тази перспектива приемлива, администрацията на Буш уверява Съветския съюз, че няма причина да се страхува от един западен съюз, който включва обединена Германия. НАТО вече не гледа на Русия като на противник. Освен инкорпорирането на територията на бивша Източна Германия, алиансът ще остане в същите граници. Вашингтон също е заинтересован и ще зачита руските интересите по въпросите на сигурността. Така поне твърдят представителите на САЩ.

Благодарение на последните разсекретени документи, публикувани от Националния архив по сигурността (на САЩ – бел. пр.), вече имаме по-точна представа за това колко ясни и изрични са били тези уверения. Сред документите е препис на особено показателен разговор между Горбачов и държавния секретар Джеймс Бейкър от 9 февруари 1990 г. в Москва. Дискусията засяга няколко теми, но е фокусирана основно върху германския въпрос. Както самият Бейкър очертава рамките на темата, историята дава шанс на победилите съюзници да поправят грешките, които са направили в края на Втората световна война. „Ние се борихме заедно с вас, заедно донесохме мира в Европа”, казва Бейкър на Горбачов. „За съжаление, тогава ние управлявахме този мир лошо, което доведе до Студената война”, продължава той. „Тогава не можехме да си сътрудничим. Сега, когато се осъществяват стремителни и фундаментални промени в Европа, имаме благоприятната възможност да си сътрудничим в името на запазването на мира. Силно желая да знаете: нито президентът, нито аз възнамеряваме да извлечем едностранни предимства от процесите, които се развиват”, казва бившият държавен секретар.

Намеренията на Вашингтон са приятелски. Горбачов може напълно да разчита на администрацията на Буш за своите инициативи за „перестройка” и „гласност”. „С една дума – искаме вашите усилия да са успешни”, настоява Бейкър. Наистина, продължава той, „ако по някакъв начин почувствате, че Съединените щати вършат нещо нежелано в хода на събитията, без никакво колебание ни се обадете и ни разкажете за това”.

Става така, че Горбачов няма причина да се тревожи за НАТО. Алиансът осигурява „механизъм за подсигуряване на американско присъствие в Европа”, което според Бейкър е добро за всички. Поддържането на американски войски в Европа би попречило на Германия отново да се превърне в създател на проблеми и по този начин е от полза на всички страни, включително на СССР. „Разбираме, продължава Бейкър, че не само за Съветския съюз, но и за други европейски държави е важно да имат гаранции в случай, че Съединените щати запазят позициите си в Германия в рамките на НАТО, военното присъствие на НАТО няма да се разпространи нито на сантиметър в източна посока”.

Тогава държавният секретар поставя хипотетично въпроса: „Да предположим, че обединението се състои, пита той Горбачов, какво бихте предпочели – обединена Германия извън НАТО, напълно независима и без американски войски, или обединена Германия, запазваща връзките си с НАТО, но с гаранциите, че юрисдикцията или войските на НАТО няма да се разпрострат на изток от днешните граници?” Въпросът трябва да бъде обсъден с неговите колеги, отговаря Горбачов като отбелязва, че „е очевидно, че разширяването на зоната на НАТО е неприемливо”. Бейкър отговаря: „Съгласни сме с това”.

По-късно същата година обединението на Германия се превръща в свършен факт. Към края на следващата година Горбачов вече не е на поста си, а Съветският съюз престава да функционира. Преди да са изминали 12 месеца, шефът на Бейкър губи надпреварата за втори мандат, а американците избират своя първи нов президент след края на Студената война. По това време страните от бившия Варшавски договор вече се канят да се присъединят към НАТО. Администрацията на Бил Клинтън се оказва повече от отзивчива към такива молби. В резултат на това гаранциите, дадени на Горбачов престават да действат. Маршът на НАТО на изток започва и в крайна сметка алиансът ще присъедини не само бивши съветски сателити, но дори бивши съветски републики. Така американските политици реагират благосклонно на стремежите на естонци, латвийци и литовци, като в същото време пренебрегват руските интереси по въпросите на сигурността, очевидно предполагайки, че лидерите в Кремъл нямат избор и ще се съгласят.

Докато Русия остава слаба, това може и да важи. Сякаш за да повтарят едно и също до втръсване, наследниците на Клинтън дори лансираха идеята да се поканят Грузия и Украйна в НАТО – в една или друга степен равносилно на включването на Куба и Мексико във Варшавския договор в лошите стари времена. В този момент един лидер в Кремъл, който се доверява на Запада по-малко от Горбачов, реши, че нещата спират дотук. Владимир Путин, един не особено мил човек, но вероятно руски патриот, даде да се разбере, че експанзията на НАТО на изток е приключила. Въоръжената интервенция на Путин в Грузия през 2008 г., анексирането на Крим през 2014 г. и въоръжените набези в Украйна, започнали същата година, предизвикаха вълна от протести на вашингтонските коментатори. Путин, обвиняваха те, потъпква „нормите” на международното право, които регулират поведението на страните в света след края на Студената война.

Путин обаче не без право отбелязва, че САЩ редовно загърбват подобни норми, когато преценят, че собствените им жизненоважни интереси са в опасност. За близо четвърт век, Съединените щати не са платили никаква цена за това, че заблудиха Горбачов през 1990 г. Всъщност народите, някога нещастно включени в съветската сфера, са се възползвали от това. НАТО се превърна в клуб, отворен за всички, с изключение на Русия. В предпочитаната от Вашингтон формулировка на въпроса, по този начин Европа е станала „цяла и свободна”. Сега обаче сметките, направени от тази нелепа политика, пристигат и европейците се надяват Съединените щати да ги платят.

Днес НАТО се състои от 29 нации – близо двойно повече от членките, когато държавният секретар Бейкър обещава на Горбачов, че алиансът няма да се разшири и на сантиметър на изток. Когато става въпрос за плащането за колективна сигурност, малцина от тези държави допринасят с искания от тях дял. Всъщност съюзниците на Америка очакват тя да свърши цялата работа. По този начин САЩ поемат обременяващи задължения без да получат каквато и да било очевидна полза. Още веднъж за последните 70 години след Втората световна война, Съединените щати изпращат своите войски, за да защитават напълно способните да го правят европейци. Доналд Тръмп обвини, не без основание, че нашите съюзници ни вземат за глупаци.

В днешния обхванат от русофобия Вашингтон, стана модерно да говориш за нова Студена война, провокирана от агресивните действия на Путин. И все пак, ако наистина се впуснем в нова епоха на авантюризъм, може да проследим корените ѝ до 1990 г., когато Путин беше просто недоволен полковник от КГБ, а именно ние взехме съветските лидери за глупаци.

По време на своята среща с Горбачов, Бейкър изразява искрено съжаление, че победилите съюзници не успяват да осигурят мира след края на Втората световна война. Същата констатация важи и за мира след края на Студената война. В крайна сметка Съединените щати може би биха сторили по-добре, ако бяха изпълнили ангажимента си към Горбачов през 1990 г.

Автор: Андрю Дж. Бачевич

Източник: The American Conservative

Източник: a-specto

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;