Когато се предлага да се дискутира около името и дейността на Сталин, трябва да се изясни от какви позиции ще се води дискусията. Всяка дискусия може да бъде резултативнa и съдържателна, само ако дискутиращите предварително имат съгласие върху няколко изходни предположения. Нещо от рода: „ние сме съгласни за това и това, остава да обсъдим това и това”. Например, ние признаваме марксическата теория, ние признаваме ролята и значението на Октомврийската революция, ние признаваме борбата за изграждане и укрепване на Съветския съюз, остава да дискутираме сталинския период в сравнение с ленинския период и с периода на съветските управници след Сталин.

Какво виждаме на практика?

Марксизмът се обявява за човеконенавистническа теория, Октомврийската революция е изкуствена и извършена от световното еврейство, тя е насочена срещу руския народ, съветският период е комична подигравка с теорията на управлението и остава да определим доколко сталинизмът е черна дупка в един безпросветно черен период в световната история. Оттук непосредствено следва, че сталинизмът просто трябва да се зачеркне и да се извади от историята, а не да се дискутира по него – той по определение е престъпен.

 

Вече 60 години върху името на Сталин и върху неговото дело се изливат потоци от кал, простотии и измислици. Какъв ли не го изкарват философи, политици, журналисти, учени – диктатор, тиранин, престъпник, кръвопиец, политически вампир, човекомразец, сатана в човешки образ и всичко друго лошо, което си помислите.

Човекът, когото Чърчил наричаше „искрен и верен военен другар”, а президентът Труман – „мой скъпи генералисимус”, се представя като по-голям звяр от Хитлер и по-страшен от всички нацисти, взети заедно. Но, ако с вълшебна пръчка махнете Сталин от човешката история на 20-я век, от него, векът, нищо друго няма да остане.

Изведнъж се оказа, че отговорите на почти всички въпроси, които си задаваме днес, са в сталинското време. Ето някои от проблемите: глобализация и патриотизъм, социалдемокрация и комунизъм, национални малцинства и Косово, Южна Осетия и Абхазия, Ирак и Афганистан, екология и иновации, модернизация и реформи, световен заговор и АЕЦ, армия и национална сигурност, информация и пропаганда, народовластие и тоталитаризъм, еволюция и революция, глобалната криза, религия и атеизъм, изкуство и политика и още много, много други. Такава личност не може да не привлече вниманието на учения.

Ако отворим дебелите енциклопедии и тълковните речници, срещу думата „феномен” ще прочетем следното: видимо явление в природата и обществото. Преносно: който изпъква, рядко явление. От „феномен” произлиза „феноменален” против „трансцедентален”.

Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20-я век. Вече 60 години около неговото име продължават и нарастват философски и исторически спорове, противопоставянето „загрява”, ако дуелите бяха разрешени, щеше да се лее и кръв.

В последните месеци бе проведен експеримент – с големи усилия от началото на 2010 г. до 1.04.2010 г. бяха проследени основните български медии. Не е имало и един ден, без да се появи името на Сталин в някоя медия, независимо в каква интерпретация. Естествено, в повечето случаи – лоша. Наистина, Сталин е сред нас.

Погледнато от научна гледна точка, Сталин принадлежи на метаисторията и не може да бъде разбран извън нея (мета – приставка в сложни думи. Идва от гръцката дума meta – през, след, зад, после).

Какво е „история” в тази интерпретация?

Историята е взаимодействието между субстрата на историческия процес и системата, в която този процес е въплътен. И именно по степен на субективност, метаисторичност и метафизика, Сталин е абсолютно фантастична фигура без аналози в цялата човешка история. Не можем по друг начин да си обясним много от делата на Сталин. Не можем изобщо нищо да си обясним, използвайки понятия от същия ранг, с каквито си обясняваме повседневния бит.

Убеденият антисталинист Славой Жижек написа, че „Сталин, който носи отговорност за едни от най-големите ужаси на 20-я век, спаси човечността в човека” (виж Сергей Батчиков във в. „Завтра” от 16.12.2009 г.).

Философите гадаят какво ли значи това абсурдно твърдение, но точно такова твърдение е напълно разбираемо от гледна точка на метаисторията и метафизиката.

Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛАГ и изселванията?

Не, разбира се.

Причината е много по-дълбока и фундаментална.

Мразят Сталин защото е комунист, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице мразят комунизма, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество.

„Сталин няма нужда нито от нашето одобрение, нито от нашето осъждане – пише Арсен Мартиросян – И още по-малко – от измерване с днешния гей-аршин, размахван от разните политически джуджета и пигмеи. Днешните хора трябва просто да се помъчат да го разберат, може би за да разберат нещо за самите себе си. Да разберат поне защо 300-милионният съветски народ осра своята Велика родина, защо комунистическите партии на социалистическите страни се саморазпуснаха и се превърнаха в социалдемократически изроди, защо пролетариатът на тези страни (заедно със съветския пролетариат) си хареса капитализма и не си мръдна пръста да защити работническо-селската власт. И тогава може би ще им стане ясно, защо във Великата отечествена война храбростта и издръжливостта на съветските бойци беше 17 пъти по-голяма отколкото на бойците от царската армия през Първата световна война, на офицерите – 8 пъти по-голяма, на генералите – 6,5 пъти по-голяма” (Арсен Мартиросян – „Трагедия 22 июня:блицкриг или измена.”, „Эксмо”, М. 2007., стр. 285-286).

Сърцевината на антисталинизма е генезисът, ядката на Великия Планетарен Двубой, който се развива пред очите ни. Това е двубоят между идеите на модернизма и идеите за постмодернизма, това е двубоят за съдбата на планетата, за света, в който ще живеете вие и вашите деца. Не вярвайте на картината, която гледате от екраните на телевизиите и от лъскавите корици на безброй списания – това е илюзия.

Истината е друга.

Истината е жестока, кървава и безобразна, каквато е всяка истина.

Истинската история може да се оприличи на сюрреалистична картина, изцапана с кръв и претъпкана с трупове, натъпкана с бандити, мошеници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненормалници, наркомани, педерасти, содомисти, окултисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподобните си и върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот.

Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд материални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования.

Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави – природноисторическият процес не се шегува. Природноисторическият процес, както, впрочем, и Природата, не търпят нравствени оценки. Тези оценки са наше, човешко изобретение и са приложими само в междуличностна и обществена среда. Тях да ги оставим настрана.

Тук става дума за нещо друго – за оценка на политици и държавници от гледна точка на природноисторическия процес. Сърцевината на подобна оценка е Теорията на развитието.

В началото се посочват три неоспорими и необорими факта.

Първият е, че в което и да е общество по света няма съгласие по оценката на личността и делото на Сталин. Това говори за мащаба и на личността, и на неговото дело. Отдавна мъртъв, Сталин продължава „да живее свой живот” независимо от всички обвинения и разобличения. Нещо повече. Няма изгледи тази ситуация да се промени в близко бъдеще.

Втори факт. Щом информационните и пропагандни атаки срещу Сталин за малко затихнат по различни причини, положителното отношение и почитането на тази фигура бързо се увеличават. Освен това, има черта, под която рейтингът на Сталин никога не се е спускал, докато горна граница няма и не е имало.

Трети факт. Положителните оценки за Сталин са характерни за хората от по-старите възрастови групи. Това се смята за естествено, тъй като тези хора били привикнали към тогавашните оценки и винаги са по-консервативно настроени, докато младите и по-младите са свободни от минали стереотипи и са склонни по принцип към отрицателни и разобличителни оценки. Но в такива разсъждения има парадоксална уловка. Излиза, че положително се отнасят към Сталин тези, които са живели в сталинското време и на собствен гръб са изпитали сталинското управление, докато неговите отрицатели нямат подобен жизнен опит и формират своята преценка по опосредствана информация и силно субективни спомени.

Някои ще се опитат да кажат, че „някога са ни лъгали, а ето сега знаем истината”.

Подобна теза е незащитима.

Тя казва за нейния поддръжник единствено, че е информационно неустойчив и е склонен към безкритична възприемчивост.

Вероятността, че по-рано са ни лъгали, а сега ни казват истината, в никакъв случай не е по-висока от вероятността, че сега ни лъжат, а тогава са казвали истината, защото разпределението на вероятностите за информационна лъжа или истина е нормално, лапласово разпределение.

В такъв случай, възприемането на истината става на неофициално равнище, което обикновено се нарича стихийна народна памет.

С други думи, за внедряване на негативните оценки за Сталин трябва непрекъснато пропаганден натиск, докато позитивните оценки се възстановяват стихийно. Сам по себе си този тезис, разглеждан като извод, води към много други съществени изводи, които не са от полза за антисталинистите. Но тези изводи ще оставим за по-нататък.

Обществата в Съветския съюз, в Русия, в България и в останалите бивши социалистически страни преживяха и преживяват три масирани антисталински кампании: в края на 50-те и в началото на 60-те години, в годините на горбачовата „перестройка”, плюс антикомунизма от началото на 90-те години на 20-я век, та чак досега. Като резултат, положителното отношение към Сталин се запазва на равнище 50% от населението, отрицателното – до около 30%. Това са средни оценки, от тях има различни отклонения, но, общо взето, са такива. Изследване в края на 2009 г. показа положителни оценки 63%, отрицателни – 39%, ефективен мениджър – 9%. Следователно, знак плюс са дали 72% от участващите в изследването (изследването е на руската телевизия НТВ). Проследяването на динамиката на оценяването на Сталин също е много интересно. Най-голямото постижение на антисталинистите е през 1990 г., когато положителната оценка е едва 19%. След тази година трендът рязко тръгва нагоре, за да достигне вече посочените стойности.

През 2009 г. личността на Сталин достигна неочакван триумф – общонационално допитване на първи канал на руската телевизия обяви Сталин за символ на Русия, макар че този резултат официално не беше признат, заради неистовите вопли на антисталинистите.

Тези поразителни резултати имат елементарно обяснение. Имаше сталинска политика и сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от сталинските небостъргачи до сталинската индустрия, от знамето на победата над Райхстага до географските карти, върху които бяха очертани границите на сталинската държава. За цената може да съдим само по думи и то казани от не съвсем адекватни хора. И, ако сравним тези думи с думите на такива личности като Аврел Хариман, Уинстън Чърчил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – толкова зле, че повече няма накъде.

Много хора знаят за речта на У. Чърчил за Сталин, но за едно изказване на генерал Деникин – личният военен противник на Сталин от гражданската война – едва ли се знае:

„Когато Сталин летеше за Техеран, аз много преживявах да не му се случи нещо. И чак когато по радиото съобщиха, че е пристигнал благополучно се успокоих, защото разбирах – без него с Русия е свършено”

Проф. Евгений Гиндев

Тагове: ; ; ; ; ; ; ;