Генерал Ратко Младич, най-кръвожадният военен командир, стъпвал на европейска земя след Третия райх, ще умре в затвора. Всякакъв друг изход след вчерашната присъда в Хага би бил абсурден.
Майките на над 8000 мъже и момчета, масово избити в Сребреница за пет дни през лятото на 1995 г., имат всички основания да приветстват присъдата доживотен затвор и признаването на Младич за виновен за геноцид: единствената съдебна мярка, чрез която това престъпление може да бъде наказано справедливо.
Но на фона на всички възторжени реакции от страна на правозащитни организации и адвокати, има един тъмен облак, под който живеят мнозинството от тези, които са оцелели от урагана от насилие на Младич, и който обвива паметта на убитите или смятаните все още за «изчезнали».
Аз свидетелствах срещу Младич, както и срещу политическия му съратник Радован Караджич и още седем други обвиняеми в Хага: основно за да дам доказателства за мрежата от концентрационни лагери, която разкрих в този вестник през 1992 г. заедно с екип на телевизия Ай Ти Ен, и за серията от масови убийства, етническо «прочистване», изнасилвания и унищожение, които продължиха три кървави години.
Днес водя разговори по телефона с оцелели. Освен опечалените от Сребреница никой друг не се включи в празнуването на присъдата на Младич.
Той беше изправен пред две обвинения в геноцид: едно за Сребреница и друго за това, което се е случвало в други градове в различни части на Босна. Там през тези години бяха извършвани серийни зверства от войници под прякото командване на Младич, докато международната общност се колебаеше или нещо по-лошо. Цялата идея за Хагския трибунал беше колкото амбиция за международно правосъдие, толкова и акт на разкаяние за този неуспех.
Погромите на Младич включваха също масови убийства, мъчения, осакатявания и изнасилвания в лагерите в Омарска, Търнополе и Керетем в Северозападна Босна. На изток във Вишеград цивилни — включително бебета — бяха натъпквани живи в къщи, където да бъдат изгорени, или завеждани на мост, за да бъдат разстреляни или насечени на парчета и хвърлени в река Дрина. Последва пълно разрушаване на безброй градове и села и «прочистване» на всички несърби чрез смърт или депортация; изравняване със земята на джамии и католически църкви; събиране на жени и момичета в лагерите, за да бъдат изнасилвани всяка нощ, всяка нощ. И така нататък.
Нищо от това очевидно не е геноцид. Младич беше оправдан по това обвинение. Това предизвиква въпроса: тогава какво е?
Сред онези в Хага, дошли да чуят присъдата, бе и Келима Даутович, оцеляла от лагера Търнополе, докато съпругът й е бил в лагер в Омарска, и която е загубила много свои роднини и съседи при унищожаването на родния й град Козарац през 1992 г. «Това е толкова разочароващо, но едва ли е изненада», казва тя. «Може би те не са искали да го нарекат геноцид, защото това се случи пред очите на международната общност, която беше там, както се предполага, за да ни защитава. Както и да е, надявам се, че историците ще свършат по-добра работа от съдиите».
Сред будещите възмущение фарсове в дългата и криволичеща история на трибунала бе задържането през 2015 г. на Флоранс Хартман, бивша говорителка на трибунала на ООН, заради това, че по-късно като журналистка публикува конфиденциален материал за Сребреница. Хартман, която от килията си, можеше да вижда как Младич прави ежедневните си упражнения, отчита днес, че «никой геноцид в историята не се е случил за пет дни през лятото. Геноцидът е процес».
Тя отбелязва, че за разлика от други присъди, ролята на самата Сърбия в случая е в голяма степен орязана: «Присъдата лишава геноцида от идеология, история и международен контекст».
Това е добър аргумент.
«Хюман райтс уоч» приветства факта, че присъдата изпраща «послание на онези на власт по света, които извършват жестоки зверства било в Мианма, Северна Корея или Сирия», в момент, когато текат подготовки за преследване на военните престъпления в Сирия.
Но кой точно ще бъде изправен пред правосъдието? Младич е военачалник и по-добре в затвора, отколкото на свобода. Но, както основателно попита архиепископ Дезмънд Туту, къде е Тони Блеър, когато става дума за търсене на правосъдие за разрухата в Ирак, към което човек може да добави и имената Чейни, Ръмсфелд и пр. Дали по подобен начин ще бъде «орязана» справедливостта в Сирия, изключвайки Асад и Путин, и всеки от режима на нашия съюзник Саудитска Арабия, който въоръжава «Ислямска държава» и бомбардира Йемен? Дали онази бивша любимка на правозащитното движение Аун Сан Су Чи очаква обвинителен акт?
Мисията на Хагския трибунал бе отчасти съдебна, но също имаше за цел да «насърчи помирението на Балканите». Е, нищо от това не стана. Младич в голяма степен получи това, което искаше: босненско сръбско държавно образувание, от което почти всеки несърбин бе прогонен през 1995 г. и където само малцина смели се завърнаха. Той е боготворен, портретът му краси барове и офиси в Босна и Сърбия, а името му е възпявано на футболни мачове.
Дори и главният прокурор в Хага Серж Брамерц призна, че «конфликтът и зверствата могат да се сдобият със своя собствена логика», а животът в Босна сега е по-разделен, отколкото когато и да било от войната насам, като всички страни са възприели зоната на комфорта да се мразят взаимно, което между другото е финансово привлекателно за политическата класа, която ръководи всички тях. Младич без съмнение е гневен човек, но може да започне присъдата си с удовлетворението на една мисия, която в немалка степен е завършена.
/БТА//Ед Вулиами, в. «Гардиън»/

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;