След като България обявява война на Османската империя на 5 октомври 1912 г., българското Главно командване насочва Втора армия с командващ, генерал Никола Иванов към Одрин, за да блокира крепостта. В същото време Първа армия с командващ, генерал Васил Кутинчев настъпва в междината между Одринската и Лозенградската крепости. Трета армия, с командващ генерал Радко Димитриев, чието присъствие в района на Ямбол е неизвестно за турското командване,се придвижва бързо на юг, пресича границата и нанася силен удар по десния фланг на Източната турска армия, северно от Лозенград.

Съотношението на силите е 153 000 българи или 113 дружини срещу 152 000 турци или 153 табора, в кавалерия-24 български ескадрона срещу 43 турски ескадрона, в артиллерия-360 български оръдия срещу 336 турски оръдия,124 български картечници срещу 132 турски картечници. Турското командване разполага със стратегически резерв от 40 хиляди войници, намиращи се в близо до фронтовата линия, а българите не разполагат с резерви. На 8 октомври турските войски се прегрупират и заемат отбранителни позиции 15 км. северно от пътя Одрин-Лозенград. По линията Муратчалъ-Кайпа, северно от Одрин, са разположени Десета пехотна дивизия и Първа сборна дивизия, в района на Гечкенли-Селиолу са разположени частите на Четвърти корпус, Първи корпус, Конната дивизия и Измитската дивизия, а в участъка Ескиполос-Ериклер са разположени частите на 2-ри и 3-ти корпуси.

Интензивните срещни сражения от Лозенградската настъпателна операция на Българската армия започват на 9 октомври. В централния участък при Гечкенли и Селиолу Първа пехотна Софийска дивизия с командир, генерал-майор Стефан Тошев подпомогната от Конната дивизия с командир, генерал майор Назлъмов и Четвърта пехотна Преславска дивизия с командир, генерал-майор Климент Бояджиев, след тежък бой, успяват да разсекат със своя удар турските войски на две части — групировката отбраняваща Лозенград и групировката прикриваща Одринското направление. В западния участък при Муратчалъ-Кайпа Трета пехотна Балканска дивизия с командир, генерал-майор Иван Сарафов успява да спре турското настъпление. Това дава възможност на Четвърта Преславска дивизия да доразвие българското настъпление в централния участък и да отблъсне турските части от село Ескиполос към височините над село Петра.Наблюдаващият боя Немирович-Данченко ще напише: « При Ескиполос щикът превъзходно свърши своето ! Суворовските чудо богатири не биха извършило това по-добре, а скобелевци биха признали своите ученици за равни на себе си !»

Командващият турските войски Махмуд Мухтар паша отчаяно се мъчи с гола сабя в ръка да спре отстъпващите низами и да ги организира за отбрана. В този момент българските военно-духови оркестри засвирват «Шуми Марица» и този паметен боен марш наелектризира воините да краен предел. Вече нищо не може да спре шеметната им атака.От хиляда крачки те се хвърлят срещу противника на нож, разбиват го и той побягва панически. Тежко ранените бойци се надигат на лакти и викат «Ура», а леко ранените отказват да напуснат бойния строй. Българите пленяват палатката и личния багаж на пашата. След боя се оказва, че няма нито един меден инструмент на военните музиканти, който да не е пробит от вражески куршум или шрапнел!Пета Дунавска дивизия с командир, генерал Павел Христов също преминава в настъпление и изтласква турците на юг от село Ериклер.

На втория ден от Лозенградската операция частите на Трета българска армия продължават настъплението си към Лозенград, преодолявайки опитите за съпротива на противника. Турското Главно командване въвежда в боя резервната Седма низамска дивизия и за кратко спира настъплението на българските войски. След влизането в сражението на български резерви — Трета бригада на Пета Дунавска дивизия и Втора бригада на Шеста Бдинска дивизия с командир, генерал-майор Православ Тенев, българските войски преминават в решително настъпление и разбиват турските части, които отстъпват панически към Лозенград, изоставяйки землените укрепления около града. В западния участък турските части също се изтеглят към Одрин под натиска на Трета Балканска дивизия и Десета Сборна дивизия с командир, генерал-майор Стою Брадистилов. На 11 октомври турските войски се изтеглят панически от Лозенград .

В 11.30 ч. българските части, водени от генерал лейтенант Радко Димитриев, влизат без бой в Лозенград и са посрещнати тържествено от местното българско население. В града са взети ценни трофеи – 58 оръдия, 2 самолета и огромно количество боеприпаси. Генерал Димитриев прибира, като символ на победата златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. По стар обичай първенците на града поднасят на генерал лейтенант Радко Димитриев хляб и сол и „ключа към крепостта“. В града бива проведен парад на българските войски.

Турците дават 1000 убити и 1500 пленени. Трета армия губи 532 убити, а 1420 са ранени. Това се оказва първата българска победа през войната в Източна Тракия. За нея английският вестник “Дейли телеграф” пише: ”Превземането на Лозенград на седмия ден от началото на бойните действия е един от най-големите военни триумфи,които въобще военната история познава. Има нещо невероятно в този подвиг. Достатъчно е да припомним, че известният немски генерал на турска военна служба фон дер Голц паша даде изявление, според което за превземането на Лозенград ще бъде необходимо да се мобилизира първокласна армия и тя ще трябва да подържа непрекъсната обсада на крепостта поне в продължение на три месеца”. Мухтар паша гледайки бягащите турски войски завява тъжно: ”В цялата ни военна история не може да се намери друго такова бягство!”

На снимките : генерал-лейтенант Радко Димитриев- командващ 3-та армия в Балканската война 1912-1913г. и пощенски картички и батални картини, пресъздаващи битката за Лозенград, разгрома и паническото отстъпление на турските войски

доц. д-р Петър Ненков

Снимка на Petar Nenkov.
Снимка на Petar Nenkov.
Снимка на Petar Nenkov.
Снимка на Petar Nenkov.

Тагове: ; ; ; ;