Преди време членувах в група на симпатизантите на Зелените във Фейсбук. Порядките в групата обаче ми направиха лошо впечатление. На въпроса ми верни ли са обвиненията в корупция на ръководителите на партията получих следния отговор:  „Ами ако мислиш че това е вярно, то значи нямаш място тук! Кой те пусна в групата?!“ Вторият подобен случай бяха протестите на Зелените срещу откриването на ферма за норки за добив на кожи. Разбирате ли, просто помолих Зелените да ми дадат рационални аргументи за организираните от тях протести. За моя изненада, вместо аргументи  получих нападки че нямам сърце и морал, а също и назидания със сърдит тон, че човек няма право да убива животни. Бях обвинен, че съм агент на влияние на фермата и накрая дискусията се изроди в размяна на лични обиди. След още един-два спора бях изхвърлен от групата на Зелените, тъй като съм нямал „зелено мислене“. В заключение, общуването със Зелените остави неприятното усещане за хора нетърпящи чуждо мнение.

Не ме разбирайте грешно, не пиша това за да изтъкна колко аз съм бил прав и колко Зелените са грешали. Кой е бил прав не е толкова важно. Не, тук далеч не става дума само за симпатизантите на Зелените, тях ги дадох само като пример. Става дума за нещо много по-сериозно. Става дума за нещо, което забелязвам все по-често в контактите си с хора в България. Това е пълното незачитане на чуждото мнение и дълбокото убеждение на всеки българин, че всички са длъжни да живеят според неговите разбирания.

Това е най-изразено в социалните мрежи, където се обграждаш с единомишленици. И където можеш да блокираш всеки който изкаже различно мнение от теб. Добре, но това че си блокирал другия не значи, че неговото мнение е престанало да съществува, нали? В мрежата е лесно да игнорираш някого, но можеш ли да „блокираш“ инакомислещите в реалността?? Наживо нещата са дори още по-зле. Хората в България вече не си говорят и не се изслушват, забравили са нормалното човешко общуване.

Всички сме заприличали на героите от скеча на едно хумористично предаване където трима приятели седят и обсъждат проблемите си. Само дето това не е никакво обсъждане, защото всеки си води неговия монолог без да слуша останалите. Не вярвате? Погледнете компаниите в някое кафене.

Всеки е забил поглед в телефона си и не се сеща да общува с човека до него. Ако в компанията все пак се завърже разговор, той е по злободневни теми и почти никога по значими проблеми. По-философските теми пък (напр. произхода на живота, има ли бог, сами ли сме във Вселената и др.) днес са направо табу.

Ако изкажеш мнение което рязко се различава от това на мнозинството в компанията вариантите са два. При първия тип реакция хората „забиват“ т.е. внезапно млъкват, не знаят какво да кажат, почват да те гледат на кръв и при следващите срещи се стараят да те отбягват.  При втория тип реакция към теб се обръщат с яростни монолози, често „подплатени“ с лични нападки и обиди. От теб се очаква да приемеш чуждото мнение без да го подлагаш на съмнение, просто защото еди-кой си се обижда от факта, че не мислиш като него.

На никого вече не му хрумва да защити позицията си аргументирано. Никой не се опитва да разбере другата гледна точка, дори и само за да може да я обори. И това не е само в комуникацията между хората, същото е и в медиите. В българските медии представяне на различните гледни точки по обсъжданите проблеми просто липсва.

В огромната част от случаите се представя само една гледна точка и се внушава, че тя е единствено правилната. Внушава се и че всеки който си позволи да не мисли или да не се чувства по указания начин е… епитетите варират. Дори когато се симулира плурализъм в малкото дискусионни предавания, то водещите преднамерено фаворизират единия от опонентите. Днес в България няма диалог по значимите проблеми, които вълнуват всички — например дали да приемаме нелегални мигранти, дали страната да напусне ЕС и др. Няма дискусия дори по такива злободневни, но важни теми като забраната на тютюнопушенето на обществени места. Връзките между хората са прекъснати, всеки е срещу всеки.

Разбрахте ли сега защо българското общество е смъртно болно?? Ако трябва да съм честен, аз вече дори не бих го нарекъл и общество. Хората в България са са превърнали в сбирщина от свободно оцеляващи индивиди, озверели до краен предел. Всеки се опитва да живее така, като че ли хората около него не съществуват. Ние възприемаме другите като някакви роботи, чиято единствена цел е да ни пречат да бъдем щастливи.

Днешните българи са нация от нарцисисти и егоисти, забравили естествената човешка съпричастност и уважение към другия, неща, с които ние българите толкова сме се гордеели. Всеки иска да става само каквото на него му харесва, а после го е яд на останалите защо не му се получава.

Не само че никой не помага на другия, но и гледа да го прецака при първа възможност. А когато прецакващия на свой ред бива прецакан, то го е яд на целия свят. Накрая всички са прецакани и всички са нещастни. А защо трябва да бъде така? Толкова ли не можем да се държим човешки помежду си??

Знам какво ще кажат някои — пишещият това се намира в Република Южна Африка, да си седи там и да не ни дава акъли. Колкото и да е странно обаче, между България и РЮА има доста прилики. И двете страни преживяха големи политически и икономически промени почти по едно и също време (в България промените започнаха през 1989г., в РЮА Апартейда беше отменен през 1994г.) и днес имат сходни проблеми – корупция, бюрокрация, лошо управление, бетониране на партии и олигархични кръгове във властта, калпави закони, висока безработица и др. Има едно нещо обаче, което е коренно различно.

Това е начинът по който южноафриканците се отнасят помежду си и към останалите хора. Точно това е нещото в Южна Африка което най-много ме удиви и което ме удивлява и досега. Накратко, хората тук се държат един с друг като с хора. Всеки се отнася с уважение и внимание към другия независимо от това, че другия може да има различен цвят на кожата, да говори друг език (само официалните езици в РЮА са 12), да изповядва друга религия (протестанти, католици, мюсюлмани), да има други политически убеждения или да произхожда от коренно различна култура. Това се вижда дори по начина по който хората шофират.

Например в Кейптаун (град с над 4.5 мил. население) хората карат спокойно и спазват правилата за движение. Никога не съм чул шофьорите да псуват (а още по-малко съм видял да се бият), хората спират на светофарите и правят път на пешеходците. Към чужденците местните се отнасят по същия начин: приятелски и отворено, стига да покажеш елементарно уважение към местните разбирания и култура.

При спор всеки изслушва другия с уважение и разбиране. Дори когато съм коментирал вътрешната политика на РЮА, никой не ме е прекъснал с аргумент от сорта:“Ти си чужденец и не можеш да знаеш как са нещата“ както би станало в България. Хората те приемат за равен на тях. Когато в медиите се постави някакъв обществен проблем се пита “какво смятате, че е редно да направим?”, а не се казва „ние трябва да направим това“.

Виждате ли разликата?? За взаимопомощта между хората ще дам само един пример. С мой приятел бяхме на велоизлет и на моя велосипед му падна веригата.

Не можахме да я поставим обратно и тръгнахме пеша. Неочаквано, един човек пресече от отсрещната страна на улицата и предложи да помогне. Той успя да постави веригата на място. Аз му благодарих, човека се усмихна, каза „Моля, няма за какво“ и продължи пътя си с омазани с масло ръце. Мисля, че не е необходимо да обяснявам повече. Целия този дух на толерантност, съпричастност и взаимно уважение в РЮА наистина е необикновен.

Особено имайки предвид, че Апартейда беше много по-кървав режим в сравнение със строя в България. А също и че различията между южноафриканците са много по-големи отколкото между българите. Е, ако погледнем нещата в исторически аспект, мисля че трябва да отдадем дължимото на Нелсън Мандела, който беше велик лидер. За мен това е най-значимото нещо което Мандела извърши. Той допринесе за падането на Апартейда, но Апартейда щеше да падне и без това.

Главната заслугата на Мандела обаче е, че той не допусна страната да бъде въвлечена в размирици. Той намали в значителна степен противопоставянето между хората и наложи схващането, че, независимо от различията, всички трябва да намерят начин да живеят един с друг и да работят заедно за едно по-добро бъдеще. Благотворните резултати от това днес са видни с просто око.

Знаете ли, откакто съм в РЮА един въпрос не ми дава мира. Защо южноафриканците успяха да постигнат национално помирение и обединение, а ние българите — не?? Защо разделението, неразбирането, злобата и омразата към инакомислещия днес са водещи в душите на българите?

Да, за съжаление, България нямаше своя Нелсън Мандела. Но липсата на лидер не е оправдание за това което си причиняваме сами. Истината е проста.

Докато се държим един към друг като към зверове ще живеем в зверилник. И никой не ни е виновен за това.

Йордан Христов

Тагове: ; ; ; ; ;