Празник ли е девети септември. Този спор никога няма да намери своето разрешение…

Всичко е толкова субективно.

За едни девети септември е една трагична дата, защото от нея нататък са започнали репресии над техните семейства.

За други – тя е начало на нов живот.

Трети са напълно безразлични.

Не искам да натрапвам своето мнение на никого, но за мене девети септември е един ден, свързан с голям празник в нашето семейство – това е освобождението на моя баща, очакващ изпълнение на смъртната си присъда от фашистите.

В продължение на 43 дни всяка сутрин майка ми ме хващаше за ръка и ме водеше пред вратите на бургаския затвор с едно куфарче, в което беше костюма на баща ми.

Сватбения, който щеше да стане погребален.

Помня много ясно небивалия ентусиазъм, обхванал бургаските граждани, когато беше разбита вратата на затвора.

И кой да подозира, че само две и половина години след това, спасеният от смъртта мой баща ще бъде убит от своите.
Но това вече не е девети септември.
Така че нека не бъркаме тази конкретна дата със следващите.

През 1969 година, уволнен от театъра, с три спрени пиеси, аз написах едно стихотворение, в което изразих своето отношение към девети септември, въпреки табуто над творчеството ми.

Защото за мене този ден стана символ на стремежа към свобода, ден на разбиването на затворите и рухването на железните врати на робството.

Това беше изразено съвсем ясно в последния куплет на стихотворението, който беше предмет на остри реакции.

Ето го:
ДЕН ПЪРВИ

Разбиват затвора!
Разбиват затвора!
И хукваме ние със другите хора:
аз – вече на пет – за баща зажаднял,
и баба,
и дядо – ни жив, ни умрял.
А мама
до болка ръката ми стиска,
но аз все се дърпам,
на мен ми се иска
да хукна напред към вратата желязна
и сам да строша таз ключалка омразна,
която отдавна си взел бях на мушка
и имах патрони, но нямах си пушка.
Разбиват вратата!
Напира тълпата
и бавно отслабва на мама ръката
и хуквам напред през гора от крака
и вдига ме нечия мъжка ръка
и виждам:
каскети, бомбета, калпаци,
и бели забрадки и черни мустаци
и после:
Вратата!
Вратата!
Вратата!
Вратата я няма!
Къде е вратата?
И ето ги – бледи, смутени и живи
излизат
и влизат в прегръдки щастливи.
И «Таткоо!»
крещя,
и море от ръце
ме носи натам като леко перце,
като корабче синьо към родния бряг,
към страшно бодливия татков мустак.
Ден първи!
Най-истински ден на земята.
За някого ти си празнична дата,
за друг си история,
за трети си спомен –
за мен си Денят най-свещен, най-огромен,
донесъл ми с толкова други неща
и най-невъзможното –
моят баща.
И още усещам във трудни минути
как тъпчат до мене крака необути
и как изумена ме носи тълпата
напред към вратата…
Вратата!
Вратата!
1969

Недялко Йорданов, Поглед инфо

Тагове: ; ; ;