Университетът бе голямото ми разочарование.

Имах надеждата, че там цари една особена атмосфера между широко скроени хора. Че свободата на академичната среда дава възможност човек да се почувства свободен.

Ядец!

Там идеологията и казармената обстановка бяха още по-нагли и дребнави.

На един семинар в по тясна компания рецитирах “Тих бял Дунав” с прибавките след всеки стих “С гащи” и “Без гащи”.

Беше смешно, но по едно време стана един хайван около 35 годишен и ме попита за името ми.

Каза, че се казва Стоян Бурхарларски от ЦК на ДКМС и, че ме изключва от комсомола за гавра с Вазов и Ботев.

Истината беше, че той беше хвърлил око на гаджето ми и реши да покаже мускули.

Теглих му една и си тръгнахме на стоп.

Последствия нямаше, но случаят беше многозначителен.

Подобно нещо се получи и в Университетския театър.

В самия край на 1969 г. начело с режисьора Николай Георгиев и колеги възстановихме театъра.

Той беше завършил театрална режисура в Полша и не само се обличаше по полска мода, но и мислеше свободно.

Беше поставил “Апетит за череши” на Агнешка Ошецка в Театър “Трудов фронт”/По-късно театър “София”/. Нашият спектакъл беше разкрепостен от догми и клишета. Създадохме едиа сборна програма от скечове и песни. Получи се нещо с настроение и хъс. Аз имах три мои скеча като мим.

Част от другите скечове също бяха мои доработки. Спомням си един от тях.

Седят на столове три “Фактора” и умуват в позата на „Мислителят” на Огюст Роден. Единият от тях става и казва:

”Оказа се, че нашите решения не отговарят на действителността.”

Тишина. Става втория :

”Тогава да сменим решенията.”

Отново тишина, става третия:

“По-добре да сменим действителността.”

Отново тишина и тримата стават:

“Оказа се, че нищо не се е оказало”.

Заради този и още 2-3 скеча от подобен характер спектакълът беше спрян, а театърът разпуснат от председателя на вузовския комитет на комсомола Милан Колев, защото сме показвали задния двор на социализма.

Чешката революция беше наскоро и те се плашеха от сенките си.

Събраха ни в една стая и започна разправа. Защо точно задния двор, кой ни е дал идеята, кой написа скечовете, защо не си даваме сметка и т.н. Не издържах и казах на Милан Колев:

“Колега, който си има заден двор да си го почисти. А ти, понеже учиш физика не се прави на Айнщайн!”.

Взеха ми името и ме изхвърлиха от стаята.

След това ме привикваха няколко пъти по различни административни и комсомолски инстанции да ме заплашват, че ще ме изхвърлят от университета.

Периодично ме гониха милиционерите, защото бях с рунтава къдрава коса, мустачки и едно малко фъндаче под долната устна.

Тогава тържествено вадих една бележка, че растителността ми е необходима, защото играя в Университетския театър и вълната ми е необходима за спектакъла.

Господи, какви сме били?

Друг интересен случай беше в катедра “Литературознание”.

Преподавател ми беше проф. Иван Попиванов, а асистент сегашният професор Никола Георгиев.

На лекцията за т. нар. абсурдни писатели като Йонеску и Бекет професор Попиванов много държеше да четем неговата критика на Бекет и Йонеску.

Станах и попитах:

”Не е ли по-добре да прочетем самите автори?”

Отговорът беше:

”Колега, вие няма да си вземете изпита при мен!” така и стана.

Не помня на кой път, но изпита си взех по случайност при бъдещия професор, а тогава само асистент Никола Георгиев. През 1987 г. написах една пространна критика на “Критиката” на Попиванов и я пратих до няколко литературни списания и вестници в София. Вече отношението към т. нар. „Абсурден театър” и „Абсурдна драма” се беше променило, но тук още се изучаваха схематичните „класово-партийни” възгледи на комунистическите естети.

Дори си спомням, че в съветското списание „Театр” излезе една публикация относно пиесата на Бекет „В очакване на Годо” от една западноберлинска трупа на Феста в Белградския театрален фестивал. В своеобразната кръгла маса участваха звездите на съветския театър Олег Табаков, Олег Ефремов и др. Всички до един хвалеха страхотно постановката. Използвах много цитати от дебатите с идеята да се прояви интерес не толкова до пиесата, колкото да кажа какво мислят съветските актьори и режисьори, като по-меродавни за нашите цървули, та дано публикуват нещо, за да разберат, че живеем в друго време.

Не публикуваха един ред.

Само приложиха написаното към папката с моята “противонародна и противодържавна дейност”.

Не ме печатаха, не ме разбираха, заплашваха ме и в крайна сметка ме подтикваха към някакво решение. В началото потърсих водката.

Тогава тя беше безумно евтина-1,73 лв. С 2 лева можеше да си купиш 0,5 л водка, още толкова доматен сос и билет за трамвая.

По-късно Николай Георгиев ме извика в БСД/ дома   на „Българо-съвеска дружба”/ да правим нов спектакъл “Цилиндрите-не, фуражките-да! Ах, господа, господа!”

Още на първата репетиция разбрах, че Николай са го пречупили.

Ходих на няколко репетиции и се отказах.

Още повече, че охраната на Цола Драгойчева ми шибна един шамар, защото съм се возил в асансьора, като съм попречил на „другарката Драгойчева” да бърза за Политбюро.

И това ако не е свинщина!

След третата година реших, че няма какво да правя в СУ и отидох да си изтегля документите.

Секретарката ме погледна много учудено и започна да ме разубеждава.

Нагрубих я, за което по-късно наум и се извиних и подписах, че се отказвам доброволно от университета.

Ега ти формулата! Отказвам се доброволно.

Това е едно от малкото неща, които можеше човек да си позволи доброволно тогава.

Николай Колев — Босия

 

Тагове: ; ;