Когато встъпи в длъжност, Еманюел Макрон бе представен като еталон за европейски политически либерализъм, който се пребори със силите на екстремизма и популизма. «Спасителят на Европа?» бе често срещано заглавие в медиите.
Чувство на облекчение бе изпитано далеч извън пределите на Франция. В света на Тръмп и Брекзит главоломният възход на 39-годишния Макрон внесе успокоение сред всички, разтревожени от състоянието на представителната демокрация и световния либерален ред. Спомнете си само как Барак Обама подкрепи кампанията на Макрон с думите:

«Успехът на Франция е от значение за целия свят».
Три месеца по-късно блясъкът поизбледня. Дали това означава, че самообявилият се за «Юпитер» президент е вече развалена стока? Едва ли. Но пред него има нелек път. Рейтингът на одобрение на Макрон се срина през лятото и сега е 36 процента — по-нисък дори от този на безличния му предшественик Франсоа Оланд на същия етап от неговия мандат.
Да, Макрон направи грешки. Социалните мрежи гъмжат от шеги за 26-те хиляди евро, които е похарчил за грим, след като бе избран за президент. Това може би говори за очевидно вманиачен по имиджа си човек, особено като се имат предвид кориците на списания, посветени на съпругата му Брижит и снимките му в пилотска униформа или как виси като Джеймс Бонд от хеликоптер над подводница. Да не говорим как използва Фейсбук, за да заобиколи цедката на традиционните медии.

При все това нищо от дотук изброеното не го различава  много от други политици от по-младото поколение. По-сериозни гафове имаше тогава, когато ненужно влезе в личностен сблъсък с шефа на генералния щаб на армията, който след това подаде оставка.

Още повече беди предизвика неопитността и объркаността на новоизбраните парламентаристи от неговата партия. Всичко това може да е част от процеса на учене, тъй като цената на радикалното политическо обновление неизбежно трябва да включва проба и грешка. Трудно е да се отрече, че френската политическа сцена бе напълно променена от тазгодишните избори — постижение, за което трябва да се признае заслугата на Макрон.
Истинският проблем е другаде. Той се крие в мащаба на либералните, пазарно ориентирани реформи, които Макрон иска да въведе в страна, която може би няма да ги приеме толкова радушно. Много убеждаване е необходимо, за да бъде сломена съпротивата. На Макрон постоянно ще му се напомня, че е спечелил само 24 процента от гласовете на първи тур на президентските избори. Това, а не 66-те процента, които взе срещу Марин Льо Пен на втория тур, е реалният дял на неговия електорат.
Няма да е преувеличено да се смята — какъвто е случаят в Берлин — че бъдещето на Европа зависи от това дали Макрон може да бъде успешен президент реформатор. Но как ще се залови с тази задача? Направеното от него миналата седмица, когато се върна на работа след кратка почивка с Брижит в Марсилия, бе показателно.

Франция се чувства така, сякаш живее на върха на вулкан. Един профсъюз вече готви стачка и демонстрации на 12 септември.

Крайнолевият подстрекател Жан-Люк Меланшон, чието движение «Непокорна Франция» събра почти 20 процента от гласовете през май, призова за «морално въстание» срещу реформите, които определя като «социален държавен преврат».

Тъкмо в този момент Макрон тръгна за Източна Европа. Там той апелира за затягане на европейската директива за «командированите работници», която позволява на компании да изпращат свои служители да работят временно в други държави членки, докато продължават да плащат осигуровки и данъци в собствените си страни.
На този ход не бива да се гледа като на опит за преразглеждане на свободата на движение. Случаят не е такъв. Но екипът на Макрон изгради тактиката си така, сякаш е предназначена да предотврати реакция в стил «Брекзит», при която се надига народен гняв срещу «допусканите без ограничения» чуждестранни работници. Всъщност промените, които цели, са до голяма степен козметични. На всичкото отгоре подкрепата във Франция за свободата на движение остава висока (79 процента), както и в целия Европейски съюз (81 процента), показва последното проучване на Евробарометър.
Главната стратегия на Макрон е да вдигне шум около битката срещу «социалния дъмпинг», която изнася на европейско равнище, за да неутрализира част от критиките у дома, които търпи заради желанието си да промени закостенелия пазар на труда във Франция.

Това доведе до кавга с Полша, чийто премиер го обвини в арогантност и липса на опит. Аргументът на Макрон, че «Европа трябва да защити» социалните права, е валиден, но намирането на изкупителна жертва в лицето на ЕС създава опасност той да се озове точно в същото положение, в което са политиците популисти, на които иска да попречи. През април Макрон защити директивата за «командированите работници», но опозицията от страна и на Льо Пен и на Меланшон го накараха да обърне палачинката.

Всъщност Макрон е един от последните, ангажирали се с проблема: Еврокомисията разглежда варианти за реформи в тази сфера още от март миналата година.
Ключово предизвикателство за Макрон е да направи така, че реформите му да не бъдат възприети като унищожаващи социалната държава, а като модернизиращи я по скандинавски модел. Често се казва, че строгите икономии раждат популизъм, но възходът на крайната десница във Франция има други обяснения. Това, през което премина Франция, не може по никакъв начин да се сравнява със съкращенията, на които бе подложена Великобритания при коалицията (2010-2015 г., бел. ред.), камо ли при тачъризма. Нито пък е понасяла подобно отношение, на каквото бе подложена Гърция.
Във Франция неравенството в доходите и процентът на бедност са по-ниски от тези във Великобритания и Германия. Това, от което тя страда, е десетилетна масова безработица, колебаеща се около 10 процента и сега възлизаща на 21 процента при хората между 18 и 24 години. За разлика от Великобритания, много повече млади хора във Франция гласуваха за крайната десница, отколкото за левицата или за либералните партии.

Макрон влезе в битка с Източна Европа, за да покаже, че е на страната на френските работници, не на технократите от ЕС. Не бе трудно обаче да се забележи манипулацията. В момент на откровение на пресконференция миналата сряда той почти призна това, като каза:

«Проблемите на Франция нямат нищо общо с командированите работници».

Ако Франция може да извлече поука от Брекзит, със сигурност това няма да е нарочването на източноевропейските работници за заплаха за общото благо. Най-добрата противоотрова на популизма не е всяването на страх, а подобряването на икономическите показатели и уреждането на вътрешните проблеми.

Макрон трябва да се справи с тази трудност, без да налива повече масло в националистическите страсти. Той с право припомня, че синдромът на «полския водопроводчик» помогна отчасти за решението на французите да отхвърлят проекта за европейска конституционен 2005 г., но повторното запалване на част от този дебат крие рискове. Той опитва да отвлече вниманието от неволите у дома, като сочи към външни заплахи, въпреки че командированите работници са едва един процент от цялата работна ръка в ЕС.

Не е ясно как тази тактика ще му помогне да изпълни амбицията си да възроди европейския проект, заедно с Ангела Меркел.
Щетите, които понася Макрон, все още не са непоправими. Състоянието на икономиката в еврозоната се подобрява напоследък. Някои профсъюзи подкрепят реформите му. Но за да води успешно държавата си, Макрон трябва да положи енергия у дома, вместо да търси конфликти в чужбина.
Обама бе прав: Франция е ключов партньор в Европа, дори още повече след Брекзит. Състоянието на нейната демокрация е от значение за целия свят.

Но често правените сравнения с Наполеон трябва да тревожат Макрон, не да насърчават високомерие.

Той трябва да поведе битки първо у дома, преди да прави какъвто и да е опит да трансформира останалата част от континента. /БТА/, Натали Нугеред, в. «Гардиън»

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ;