Първият американски политик, опитал се да прекъсне порочния кръг на близкоизточната политика на САЩ, всъщност беше Хилари Клинтън, която през 2009, в качеството си на държавен секретар, официално прокламира «обръщането към Азия» като основа на новата политика на Съединените щати в Евразия. Според нея, именно в Азия ще се решава съдбата на света и глобалната хегемония през ХХІ век.

Тоест, още преди началото са събитията в Либия и Сирия (и на цялата т.нар. «арабска пролет») САЩ на практика признаха, че през периода 1990-2000 буквално са «проспали» появата на държава, способна да се освободи от американското влияние и да отправи предизвикателство към глобалната хегемония на САЩ.

Става дума, разбира се, за Китай, чиито бурен икономически растеж и нарастването на геополитическата му тежест, постави под въпрос не само влиянието на САЩ в Югоизточна Азия, но и целия т.нар. Pax Americana.

При това «китайската опасност» не беше свързана с военната мощ на Пекин или с неговата военна експанзия, а с това, че в новия свят през ХХІ век САЩ по никакъв начин не можеха да контролират нарастването на китайския инфраструктурен, икономически и технологичен потенция, нито пък да блокират пътищата за снабдяване с ресурси и износ на китайски стоки. Американските самолетоносачи се оказват безполезни в един свят, където Китай на практика вече е изградил мащабната система на своите евразийски комуникации и алианси, за която Близкият Изток е просто неособено значима периферия.

За момента, взаимоотношенията между Китай и САЩ все още изглеждат балансирани, макар че този баланс е изключително крехък. Показа го в частност и първата среща между Тръмп и Си Дзинпин през април 2017. На този фон, за да укрепи собствения си авторитет, който през последните месеци беше силно разклатен както от вътрешната либерална опозиция, така и от собствените му аматьорски грешки, Тръмп отчаяно се нуждае от «малка победоносна война», в която САЩ да удържат поредната, макар и съвършено безполезна победа.

От друга страна обаче, събитията в Близкия Изток по никакъв начин не решават основния външнополитически проблем на Америка, който е свързан с Китай и ограничаването на неговата икономическа и инфраструктурна експанзия.

След влизането си в Белия дом, Тръмп вече направи на Пекин няколко сериозни политически «подаръци». Най-големият е излизането на САЩ от Транстихоокеанското търговско партньорство (ТТП), което беше част от стратегическия план на предишния президент Обама за «обръщане към Азия» и «блокиране на китайската експанзия».

Разбира се, както посочват мнозина експерти, този план беше пълен с дефекти и на практика неизпълним, доколкото опитът за «сдържането» на Китай с помощта, на Виетнам, Филипините, Япония и Южна Корея, по начало изглеждаше илюзорен. В същото време, САШ не можеха да си позволят да оставят Пекин да прави каквото си поиска. И в това отношение е много показателно, че паралелно с военната си атака в Сирия, насочена срещу Русия и Иран, американците разиграха в Далечния Изток една не по-малко важна карта.

Така, в пълен синхрон с ракетното нападение срещу сирийската военновъздушна база Шейрат, президентът на Филипините Родриго Дутерте обяви, че възнамерява да посети островите от оспорвания архипелат Спратли в Южнокитайско море като вдигне там филипинския флаг, и даде заповед за изпращането на военни части на островите. Според него, става дума за девет или десет острови, като Манила възнамерява да изгради военен пункт на остров Титу, разположен в близост до рифа Суби, където Китай строи свои военни обекти от десетилетия насам.

В този конфликт Ващингтон на практика взе страната на Филипините, обявявайки, че подкрепя разрешаването на този териториален спор в рамките на вече обявените съдебни решения. В случая става дума за това, че още през юли 2016 Международният трибунал в Хага — с активната лобистка намеса на САЩ и ЕС — реши, че Китай няма «историческо право» да претендира за спорните територии в Южнокитайско море. В отговор Пекин обяви, че не признава правото на съда в Хага да решава териториални спорове и няма никакво намерение да се съобразява с него.

С други думи, отговорът на Тръмп на сложната за САЩ ситуация, която се очертава както в Близкия Изток, така и в Югоизточна Азия, вече е налице и той е: война. Която вече започва да придобива съвсем реални измерения в първия регион, докато във втория поне засега е по-скоро «хибридна».

На този фон е изключително важно да помним, че днешните Съединени щати много силно се различват от САЩ през 1991 или дори през 2001. В момента Тръмп се намира в далеч по-сложна ситуация — както във външнополитически план, където все по-отчетливо се очертава стратегическият съюз между Китай, Русия и Иран, така и вътре в самата Америка, която все оше не се е възстановила от финансовата криза през 2008, демонстрирайки през миналата 2016 най-ниските темпове на икономически растеж за последните трийсет години.

В тази връзка възниква фундаменталният въпрос, доколко САЩ са готови да водят война на два фронта и при това най-вече със собствени ръце, след като им се наложи да използват почти 60 крилати ракети «Томахоук» само за да ликвидират шестима сирийски военни и няколко стари самолета съветско производство?

И склонни ли са отново да преживеят събитията от Бейрут през 1983, но този път в далеч по-страховит мащаб?

Защото истината е, че в съвременния свят вече има огромен брой хора, както и немалко държави (някои от тях притежаващи гигантска разрушителна военна мощ), които са склонни не само да преразгледат влиянието и хегемонията на САЩ в света, но и да ги накарат да преживеят всичко това, което самите Съединените щати накараха света да преживее през последните няколко десетилетия.

Стоян Хайтов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;