Отношенията между САЩ и Русия (както и отношенията на Русия с НАТО) са достигнали опасно ниска точка – най-ниската си точка от Студената война насам. Като резултат от това развитие на отношенията въпросът за ядрените оръжия отново излиза на преден план. Многократно в изключително сериозни декларации се посочва, че двете страни репетират нанасянето на ядрени удари една срещу друга.

Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг например неотдавна оповестява своя годишен доклад, в който се твърди, че Военновъздушните сили на Русия са провели тренировъчна мисия през 2013 г., която всъщност е „симулирана ядрена атака” срещу Швеция. В доклада се разкрива, че за изпълнение на задачите в тази мисия са били включени свръхзвукови бомбардировачи Ту-22М3 за нанасяне на удари на далечни разстояния, прикрити като изтребители Су-27. Междувременно членуващата в НАТО Турция се намира на няколко крачки от война с Русия, което по никакъв начин не облекчава ситуацията.

В този контекст е полезно да се направи оценка на състоянието на ядрените оръжия както на САЩ, така и на Русия. Как настоящата обстановка се отразява на стратегическия баланс и възможно ли е всяка от страните да бъде убедена колко неразумно е започването на конфликт? Какви са перспективите за развитието на ядрените оръжия на тези две свръхсили?

И двете държави са обвързани с новия договор СТАРТ 3.

Договорът за по-нататъшното съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия, подписан на 8 април 2010 г. от президентите Обама и Медведев, задължава страните им да намалят количеството на своите ядрени бойни глави до 1550 броя. Също така съгласно договора броят на разгърнатите междуконтинентални балистични ракети и на тежките стратегически бомбардировачи не трябва да надвишава 700. В съответствие с данните, публикувани от Държавния департамент на САЩ на 1 април 2016 г., двете държави вече са достигнали или са близо до указаните показатели. Съединените щати притежават 741 разгърнати пускови съоръжения, снабдени с 1481 ядрени глави, докато Русия разполага с 521 пускови съоръжения (установки), снабдени с 1735 ядрени глави.

Разликата е незначителна и не влияе върху стратегическия баланс. За момента Русия има по-малко пускови съоръжения, но това несъответствие се дължи на факта, че междуконтиненталните балистични ракети, носещи разделящи се главни части с независимо насочване, са с много по-широко поле на приложение – една междуконтинентална балистична ракета може да носи до десет бойни глави (с независимо/индивидуално насочване).

Американските наземни междуконтинентални балистични ракети са спрели развитието си през 70-те години на ХХ век.

Единственият тип междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране, които имат Съединените щати на въоръжение, са LGM-30G „Минитмен ІІІ”. Всяка ракета носи по една ядрена бойна глава W87 с мощност до триста килотона (въпреки че може да носи до три ядрени бойни глави). Последната ракета от този тип е била произведена през 1978 г., което ще рече, че „най-младата” сред тях е на 38-годишна възраст. Ракетите са били модернизирани неведнъж от тогава насам, а намерението е да бъдат използвани до 2030 г.

Новата система междуконтинентални балистични ракети на Съединените щати, известна под съкращението GBSD (от Ground-Based Strategic Deterrent ), или система за стратегическо ядрено възпиране с наземно базиране, като че ли е замръзнала още във фазата на обсъждане.

Военновъздушните сили на Съединените щати са поискали 62,3 милиарда щатски долара за разработването и производството на нови ракети и се надяват през 2017 г. да получат 113,9 милиона щатски долара. Белият дом обаче не подкрепя това искане. Тази идея всъщност има доста противници. Разработването по същество е отложено с една година, а какво ще се случи по-нататък с плана на Военновъздушните сили зависи в голяма степен от резултата от предстоящите президентски избори през 2016 г.

Заслужава да се отбележи, че правителството на Съединените щати възнамерява да изразходва удивително голяма сума за ядрени оръжия – около 348 милиарда щатски долара до 2024 г., като 26 милиарда от тях са предназначени за производството на междуконтинентални балистични ракети. А 26 милиарда долара не стигат за изграждането на системата за стратегическо ядрено възпиране с наземно базиране (GBSD).

Действителните разходи може да се окажат и по-високи, като се има предвид от колко дълго време САЩ не са произвеждали нови междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране. Последният тип ракети LGM118A „Пийскийпър” са разположени през 1986 г. Към 2005 г. обаче Съединените щати едностранно свалят от бойно дежурство и извеждат от експлоатация всичките петдесет такива ракети, независимо че спокойно може да се каже, че LGM118A „Пийскийпър” е усъвършенстван модел в сравнение с LGM-30G „Минитмен ІІІ”, защото е в състояние да носи до 10 бойни ядрени глави.

Въпреки провала на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия – СТАРТ 2, който забранява използването на ракети, носещи по няколко самонасочващи се бойни глави, Съединените щати се отказват доброволно от своите ракети от този тип. Това се случва, от една страна, заради високата им стойност, а от друга – заради скандала, от който става ясно, че в продължение на почти четири години (1984-1988 г.) на ракетите им е липсвала система за управление (навигационна система – AIRS guidance systems). На всичкото отгоре производителят на ракетите е направил опит да прикрие забавянето на доставката, при това точно когато Студената война е на път да приключи.

Руските междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране: нововъзникващи технологии за противоракетна отбрана.

Русия притежава към момента широк спектър от междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране включително и мобилни пускови съоръжения. През 2015 г. Ракетните войски със стратегическо предназначение на Руската федерация (РВСН РФ) получават 24 нови ракетни комплекса от типа РС-24 „Ярс” (по класификацията на НАТО се обозначават като SS-27 Mod 2) както в мобилен, така и в шахтов вариант.

Тези ракети могат да носят по три или четири ядрени бойни глави със самостоятелно насочване, които са в състояние да проникват през системите за противоракетна отбрана. Със сигурност може да се предположи, че обемът на доставките на такива ракети през 2016 г. няма да отстъпи на доставеното през 2015 г. количество.

Така Русия ще съумее да замени към 2020 г. ракетите „Топол” (които по същество са еквивалентът на ракетите LGM-30G „Минитмен ІІІ”) с най-новото поколение ракети, специално предназначени да преодоляват вражеските системи за противоракетна отбрана.

Русия разполага също така с тежки, наземно базирани, междуконтинентални ракети с течно гориво. Ракетите от типа Р-36М2 „Воевода” (по класификацията на НАТО се обозначават като SS-18 Mod 5, Satan), които са на въоръжение от 1988 г., са добре известни.

Такава ракета може да носи до 10 ядрени бойни глави с мощност до 750 килотона всяка. През настоящата година ще бъдат проведени изпитания на най-новите ракети от типа РС-28 (известни и под наименованието „Сармат”), които е планирано да заменят през 2020 г. ракетите „Воевода” и са снабдени с всичко необходимо, за да могат да се справят със системите за противоракетна отбрана.

Преди всичко се очаква, че тези ракети ще имат способността да изстрелват бойните си глави по суборбитална траектория (тя е по-къса от кръговата орбита, забранена от международните споразумения) и да нанасят удари буквално отвсякъде (от която и да било точка на земното кълбо), дори и от Южния полюс. 

Това ще принуди вероятния противник да изгради интегрирана система за противоракетна отбрана, която е изключително скъпоструваща включително и за Съединените щати. Още повече че ядрените бойни глави ще навлизат в атмосферата със свръхзвукова скорост и ще се придвижват по удължена траектория, маневрирайки със скорост от 7 до 7,5 километра в секунда. Времето за предстартова подготовка на ракетите ще бъде сведено до минимум, като ще продължава по-малко от минута след получаването на заповедта.

Освен това Русия има на въоръжение също така и мистериозните ракети от типа РС-26 „Рубеж”, за които не е достъпна почти никаква информация, но се знае, че очевидно са някаква модификация на ракетите от типа РС-24 „Ярс” с възможност за нанасяне на удари с междуконтинентален и среден обсег.

Минималният обсег на действие на тези ракети е 2000 километра, което е достатъчно за пробив на системата за противоракетна отбрана на САЩ в Европа. Съединените щати се противопоставят на разполагането на ракети от типа РС-26 с аргумента, че това е в нарушение на Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие.

Но подобно твърдение не издържа на критиките: максималният обсег на действие на ракетите от типа РС-26 надвишава 6000 километра, което на практика означава, че това са междуконтинентални балистични ракети, а не балистични ракети със среден обхват на действие.

Като се имат предвид изложените факти, излиза, че Съединените щати в значителна степен изостават от Русия в разработването на междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране. Съединените щати всъщност разполагат с един – за да сме справедливи – твърде остарял модел междуконтинентални балистични ракети – LGM-30G „Минитмен ІІІ”, които имат възможност да носят само по една ядрена бойна глава, а перспективите за разработване на нов образец за подмяната им са много неясни.

В Русия ситуацията е напълно различна. Междуконтиненталните балистични ракети с наземно базиране се подновяват и модернизират регулярно – процесът на разработка на нови ракети всъщност никога не е спирал.

Всеки нов модел междуконтинентални балистични ракети е разработен така, че да може да проникне през системите за противоракетна отбрана, което означава, че проектът за европейска противоракетна отбрана и наземната система за противоракетна отбрана в средната част на полета (антибалистичната система за противоракетна отбрана на САЩ за прихващане на приближаващи се ядрени бойни глави) в обозримото бъдеще ще се окажат абсолютно неефективни срещу Русия.

Леонид Нерсисян, 25 април 2016 г., National Interest, А-спекто

Тагове: ; ; ; ; ;