Свидетели сме на главозамайващ обрат от страна на един човек, чиято предизборна кампания до голяма степен се градеше на критиките срещу «напразно изразходваните от Вашингтон трилиони долари в Близкия Изток». По-важното обаче е, какво можем да очакваме от американския президент оттук нататък.

Според цитирания по-горе Хауншел: «излишно е да се опитваме да прогнозираме следващите действия на Тръмп, защото най-вероятно и той самият не е наясно с тях. Следва обаче да се простим с надеждата, че той е «гълъб», защото Тръмп вече е «президент на войната».

В момента той бомбардира и двете страни в сирийския конфликт (и правителството, и ислямистите); използва военна сила в Йемен, рязко увеличавайки броя на ударите, нанесени с помощта на дронове и разрешавайки провеждането на специална операция, довела до гибелта на един американски «тюлен»; освен това тихомълком разположи допълнителни военни части в Ирак и Сирия.

На всичкото отгоре Тръмп обяви Сомалия за зона на бойни действия, което осигурява на американските военни по-голяма свобода да нанасят въздушни удари, без формалното разрешение на Белия дом».

Истината е, че малцина очакваха именно Тръмп да инициира военна кампания за да отмъсти за същите сирийски деца, чието влизане в САЩ като бежанци самият той забрани съвсем наскоро. От друга страна обаче, още през 2013, когато все още беше «обикновен милиардер» без ясно изразени политически амбиции, Тръмп обяви, че ако зависи от него би «предприел внезапна и неочаквано от никого атака срещу Сирия, вместо само да дрънка за това в медиите, като последния глупак».

Качествено новият етап в развитието на сирийския конфликт

Откровеният акт на война, предприет от САЩ против Сирия, извежда конфликта в тази страна на принципно ново равнище. Той ангажира Вашингон в преки военни действия против сирийската армия, сблъсъците с която американците щателно избягваха през последните шест години. По-лошото обаче е, че атакувайки частите на режима, Тръмп на практика са солидаризира с терористите от т.нар. «Ислямска държава», които моментално след американския удар се опитаха да организират контранастъпление срещу силите на Асад.

Този странен и противоестеспен съюз между САЩ и джихадистите не само може да забави постигането на мира в Сирия, но и вреди на имиджа на Вашингтон като «твърд и непримир противник» на глобалния тероризъм. В тази връзка, едва ли е случайно, че американската ракетна атака възкреси позабравените конспирологични теории за уж съществуваща връзка между авторите на нападението от 11 септември 2001 и определени кръгове от тогавашната администрация на САЩ.

Далеч по-сериозна последица обаче е конфринтацията на Съединените щати с Русия и Иран, които разглеждат Сирия като свой стратегически съюзник в Близкия Изток, както и с Китай, чиито лидер Си Дзинпин едва ли беше поканен точно в този момент да посети САЩ и да разговаря с президента Тръмп.

Както е известно, официалният предлог за операцията срещу сирийската правителствена военновъздушна база Шейрат беше химическата атака срещу мирни сирийски граждани, осъществена на 4 април на територията, контролирана от въоръжената опозиция в провинция Идлиб.

Между другото, начинът по който вината за това беше стоварена върху режима на Асад (който би трябвало да е пълен идиот за да осъществи подобно нападение в момент, когато е само на крачка от това да спечели шестгодишната война в страната), силно напомня твърденията отпреди петнайсетина години за уж притежаваното от тогавашния иракски диктатор Саддам Хюсеин оръжие за масово унищожение, послужили като предлог за американската интервенция през 2003.

Неслучайно в разговора си с италианския президент Серджо Матарела, проведен само няколко дни след ракетната атака в Сирия, руският държавен глава Владимир Путин заяви:

„имаме информация от различни източници, че подобни провокации (а не мога да го нарека по друг начин) се подготвят и в други региони на Сирия, включително в южните предградия на Дамаск, където искат да пуснат отново някакво вещество и да обвинят за неговото използване официалните сирийски власти“.

Самият Тръмп побърза да обяви, че: «не може да има какъвто и да било спор, че Сирия е използвала забранено химическо оръжие, нарушавайки задълженията си във връзка с Конвенцията за забрана на този тип оръжия и игнорирайки призивите на Съвета за сигурност на ООН» и без да изчаква резултатите от разследването на случилото се, или поне на някакви по-достоверни изводи, нареди нанасянето на ракетния удар по сирийското летище, от което уж е била осъществена въпросната атака.

Тази последователност на събитията показва, че в момента администрацията на Тръмп и той самият са изправени пред изключително неприятна дилема, свързана с това, как и в каква последователност да реагират на външнополитическите предизвикателства пред Америка.

На този фон, съдбата на сирийската държава е просто разменна монета. Нещо повече, изборът пред САЩ е далеч по-сложен от този, пред който са изправени в момента Русия или Иран например, тъй като евентуална погрешна стъпка на Вашингтон може да срине цялата американска визия за съвременния свят.

Тук е мястото да напомня, че през по-голямата част на ХХ век събитията в Близкия Изток бяха в центъра на практически всички глобални противопоставяния.

Регионът, представляващ своеобразни «слабини» на Евразия, беше зона на сблъсък между външнополитическите интереси на старите колониални сили — Франция и Великобритания, както и на двамата нови световни хегемони — САЩ и СССР. През по-голямата част от този период обаче, САЩ успешно избягваха прякото си ангажиране в близкоизточните събития, успешно използвайки регионалния си съюзник Израел за да решават повечето задачи на Америка в Близкия Изток.

Единственият по-сериозен епизод, свързан с пряка намеса на САШ в близкоизточните събития, беше американското участие в Ливаннската война, което стартира през 1982 за да приключи безславно само година по-късно след като през октомври 1982 армията на Съединените щати понесе най-голямата си еднократна загуба в жива сила (241 морски пехотинци) след нападението на терорист-камикадзе в района на Бейрутското летище.

Тази трагедия замрази за почти едно десетилетие активната намеса на САЩ в събитията в региона, принуждавайки Вашингтон да се върне към старата си политика на «хибридна война», водена с чужди ръце и чрез своите съюзници, сред които — наред с Израел — все по-често започнаха да фигурират арабските «петролни монархии» от Персийския залив.

Тази ситуация се промени през 1991, по времето на президента Буш-старши, който реагира с мащабна военна намеса на провокираната агресия на Ирак срещу Кувейт. След това, американските действия в Близкия Изток все по-често водеха до непосредственото ангажиране на САЩ във военните конфликти в региона, което принуждаваше Америка да изразходва за целта трилиони долари, ерозирайки собствения си имидж и прахосвайки най-ценния си ресурс — историческото време (т.нар. «еднополюсен момент).

Освен това, Съединените щати започнаха да затъват все по-дълбоко в близкоизточната «черна дупка», без при това да регистрират каквито и да било осезаеми успехи. Ключовата роля за това изигра разбира се Джордж Буш-младши като в отговор на терористичните атаки от 11 септември 2001 вкара Америка в изключително опасен капан в Афганистан, от който тя така и не можа да се измъкне.

След това, пак той инициира абсолютно ненужната и немотивирана война на САЩ и коалицията на западните им сателити с вече поставения на колене (и при това съвършено напричастен към трагедията от 11 септември) Ирак, последиците от което — най-вече в лицето на чудовищната «Ислямска държава», могат да се видят и днес на териториите на Ирак и Сирия.

Макар и доста условно, можем да приемем, че единственият опит за отказ от стратегията на пряка американска намеса във вътрешните работи на Близкия Изток, беше политиката на предишния президент Барак Обама. Разбира се, този опит беше само частичен, тъй като решавайки да се изтеглят формално от Ирак, САЩ не решиха проблема с Афганистан, да не говорим, че се забъркаха в два други конфликта — либийския и сирийския.

Това окончателно постави на дневен ред въпросът, че Близкият Изток отново се е превърнал в «черната дупка» на американската външна политика и на всичкото отгоре постепенно приближава Вашингтон до участие в съвсем реална голяма война — нещо, което той всячески гледаше да избягва.

Стоян Хайтов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ; ;