Във всички общи курсове по българска средновековна история като единствена изява на българската държавност се разглежда и изучава само миналото на държавата, създадена от кан Кубрат и разширена на юг от Дунав от кан Аспарух. Историците, както български, така и чуждестранни, „проспаха“ още една цяла българска държава, съществувала 130 години. Това е държавата, основана от кан Кубер в 680 г. на територията на Македония, т.е. в същата година, в която кан Аспарух обявява война на Византия и на широк фронт преминава Дунав, атакувайки византийските владения в Мизия.

Трагикомично е, но това става при наличието на достатъчно сведения за съществуването на тази държава и за отношенията й с Византия, околните славянски племена и България със столица Плиска. Мъчително е да се четат страници в смятания за последна дума на науката академичен корпус, познат под името „четиринадесеттомна история на България“ (от която са излезли само 8 тома), посветени на отхвърлянето на сведения на средновековни автори, засягащи тази втора българска държава, и приписването им на Плисковска България. Като тези например за разгрома на Юстиниан II от българите, както пишат средновековните хронисти в 688–689 г. в Беломорието след негови военни действия в Солунско. Как сериозен учен може да мисли, че кан Аспарух в тази епоха, след тежка война с Византия само преди 7 години, при продължаваща война с хазарите (самият Аспарух ще загине в нея) и при неулегнали още отношения с явно поставените под неравноправен договор славяни в Мизия ще предприеме военен поход в Беломорието. Това е на 600 км от границата на Дунавска България, походът трябва да премине през гъсто населена византийска територия и през три планини — Балкана, Средна гора, Родопите (или Рила, Пирин, Беласица или Славянка). Походът през такива територии не може да остане незабелязан (а хронистите твърдят, че Юстиниан II е бил изненадан), нито може да бъде ефективен поради естествената умора на войската и конете при пътищата в онази епоха. За всеки непредубеден историк е ясно, че такъв поход може да бъде организиран само от армията на България, основана от кан Кубер — територията на тази държава е само на 60–70 км от мястото на разгрома на Юстиниан II.

Едно извинение имат обаче българските историци, макар че то не ги оправдава напълно. Сведенията от наративните източници не може да бъдат съпоставени с данните от археологията. Вардарска и северната част на Егейска Македония, Косово и Източна Албания бяха пълна загадка от археологическа гледна точка за периода VII–IX век. Поне българските археолози нямаха достъп до терена, а археологическите находки от разкопките на местните археолози не бяха публикувани. Това става едва напоследък — бих искал да спомена фундаменталните монографии за средновековните крепости в Македония на И. Микулчич и в Косово на Марко Попович, за чиито изводи ще стане дума по-нататък.

Какво знаем за България, основана от кан Кубер в днешна Македония. Според „Чудесата на св. Димитрий“ (един средновековен източник, смятан за изключително достоверен), около 680 г. въоръжените сили на част от населението на Аварския хаганат, съставено от българи (прабългари) и потомци на отвлечени от Солунско ромеи, поставени от аварския хаган под управлението на кан Кубер, поискали да вземат властта в Хаганата. След като не успяло да вземе властта, това население, в състав от 60 000 семейства (т.е. около 300–400 000 души), преминало на територията на Византия в района на Белград и се устремило на юг по древния път Белград—Ниш—Битоля—Солун. Достигайки до околностите на Битоля, кан Кубер влязъл в преговори с византийските власти, които му дали статута на федерат, т.е. предоставили му територия за заселване и вътрешно самоуправление срещу задължението да участва с военен контингент във войните на Византия с външни врагове.

Два въпроса се появяват след тази информация. Кой е този кан Кубер и кога е станал походът на подчиненото му население? Предположенията, че Кубер е кан на т.нар. панонски българи, заселили се в земите на днешна Унгария още в VI век, отпаднаха, след като бяха разчетени надписите около Мадарския конник. В един от тези надписи кан Тервел пише: „На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Кисинийските полета…“ Това означава, че кан Кубер е брат на кан Аспарух и син на Кубрат. Интересно е обаче, че в надписа е казано не „моя чичо“, а „моите чичовци“. Това пък би следвало да означава, че освен кан Кубер поне още един син на Кубрат е бил с кан Кубер в Панония и след настаняването в Битолско-Прилепското поле е бил съуправител на малката българска държавица, появила се в това поле. Как двама от синовете на Кубрат са се оказали в Аварския хаганат, можем само да гадаем. България при Кубрат е граничела с Аварския хаганат по билото на Карпатите и е възможно след смъртта на Кубрат да е имало люта борба за престолонаследието, завършила с успех за Аспарух и бягството или доброволната емиграция на двама от братята му при аварите. А там навярно поради знатния си произход и авторитет са получили управлението на област, населена с българи, наистина живеещи по тези земи.

Отговорът на втория въпрос — кога са станали гореописаните събития, също е изключително интересен. Според авторите на последния академичен корпус по българска история, опитът да се вземе властта в Аварския хаганат и походът към Битолско-Прилепското поле са станали „вероятно в 686 г.“. А защо именно в тази година, авторите не казват, въпреки че в източниците не е посочена годината на събитията. Според мен те очевидно са повлияни от факта, че в 688 г. византийският император Юстиниан II Ринотмет е предприел военни действия по тези места.

Но преди Юстиниан II да предприеме военни действия, очевидно е, че българската държавна формация на Кубер е предприела враждебни действия срещу Византия и такива действително има според „Чудесата на св. Димитрий“. Но описаните в тях не могат да станат за две години. Освен това в 686 г. държавата на Аспарух вече е победила Византия, заела е Мизия и се е превърнала в притегателен център и на други прабългарски и славянски племена. Логично е Кубер и неизвестният му по име брат, изпаднали в смъртна опасност пред аварския хаган, да потърсят спасение в държавата на брат си Аспарух, въпреки евентуални минали спорове. „Брат брата не храни — гласи народната поговорка, — но тежко му който го няма.“ А и Аспарух едва ли щеше да има нещо против да увеличи оредялото (поради заселването на завладяната Мизия) българско население на Влашко.

Ако приемем обаче, че действията за овладяване на властта в Аварския хаганат и походът към Битоля са в 680 г., то очевидно акцията на Кубер е била координирана с кан Аспарух. Готвещ се за войната с Византия през 680 г., той не може да не се е притеснявал дали опитната византийска дипломация няма да се споразумее с хагана на аварите, който да удари България от запад. Действията на Кубер е трябвало не само да парират тази евентуалност, но и ако е възможно, да се овладее с един удар целият Аварски хаганат. Когато последното се е оказало невъзможно, Кубер и Аспарух явно са решили, че вместо прехвърлянето на подчиненото население на Кубер във Влахия е по-добре да се отвори втори фронт на Византия по меридиана Морава-Вардар срещу втория по значимост градски център на Византия в европейските й владения. Твърде е възможно братята да са проектирали овладяването на всички европейски владения на Балканите, без една зона около Константинопол и Егейските острови. Друг е въпросът, че ресурсът им се е оказал в този момент недостатъчен.

А че кан Кубер не е разбирал своето положение като федерат, показват по-нататъшните му действия веднага след настаняването му в Битолско-Прилепското поле. Независимо от факта, че византийските власти дори задължили във вече покорените от тях околии славянски племена да му доставят безплатно храни, кан Кубер решил да овладее Солун. За целта той изпратил в града уж като дезертьори свои хора, начело с доверения си аристократ Мавър, които трябвало да му отворят вратите на града. Заговорът бил разкрит, а и в града пристигнала византийска флота, начело с адмирал Сисиний. Оттук нататък кан Кубер изчезва от изворите. Въз основа на надписите от Мадарския конник, които визират събития от 712 г., някои историци предполагат, че държавицата му е просъществувала някъде до второто десетилетие на VIII век, а след това била погълната от Византия.

Така ли е било в действителност? Историците не забелязаха, че липсват всякакви сведения за византийски контрол в VIII и в началото на IX век на Западните Балкани с изключение на земите, непосредствено около централния военен път Сердика—Ниш—Белград и албанското крайбрежие на Адриатическо море. В средата на IX век (епохата на цар Борис I, 852–889 г.) тези земи според редица сведения са вече в българската държава със столица Плиска. Но кога са откъснати тези земи от Византия? За това няма никакви сведения при византийските хронисти. Старите ни историци, а и съвременните, трябваше да се замислят над факта, че те не биха пропуснали да съобщят за война между България и Византия, при която ромеите губят над 100 000 кв. км територия на Балканите. В това отношение те отбелязват българо-византийски войни с далече по-маловажни резултати. За да обяснят все пак кога и как днешна Вардарска Македония се оказва в територията на България, българските историци се опряха на информацията на два надписа от времето на кан Пресиан (837–852 г.), от които става ясно, че той е предприел поход срещу смоляните в Родопите и е заел и Серско-Драмското поле. Но Вардарска Македония е все пак малко встрани от този поход на кан Пресиан. А и много учени смятат, че този поход на Пресиан е в изпълнение на съюзнически задължения към Византия и не е насочен срещу нея. Действително в единия надпис става дума за бойни действия срещу смоляните, които живеят във Византия, а в другия (от филипи край Драма) се изразява огорчение от неблагодарността на християните (ромеите), на които българите направили много добрини, но ромеите не им се отблагодарили с добро. Това е може би алюзия за бягството на част от заселеното от кан Крум ромейско население от Влашко с кораби, изпратени от Константинопол по същото време, когато българската армия помагала на Византия да потуши бунта на смоляните. Отново с риск да се повторя, ако при тези действия на Пресиан (отнасяни към 837 г.) българите се бяха самокомпенсирали със земите на днешна Вардарска и Егейска Македония, Косово и Източна Албания (общо около 100 000 кв. км), византийските хронисти щяха да отбележат този прискърбен за Византия факт.

Отговорът на тази загадка действително се крие в съдбата на българската държавна формация, създадена от кан Кубер в 680–681 г., едновременно с Дунавска България на кан Аспарух. След опита да превземе Солун кан Кубер очевидно губи статута си на федерат и територията, където се е заселил, се превръща в независима от Византия държава.

В 688 г. византийски източници съобщават, че император Юстиниан II предприел поход срещу „славиниите“ (славянски княжества — федерати на Византия) в Егейска Македония. Но бил пресрещнат и разгромен от българите. Очевидно не от армия на кан Аспарух, а на кан Кубер. Този факт несъмнено показва един елемент от външната политика на кан Кубер — разширение на държавата, като се инкорпорират доброволно в нея славянските племена в тази част на Балканите.

След 712 г. наистина повече няма писмени източници за тази българска държава. Но сега на помощ идва археологията. В последните петнадесетина години сръбски и скопски археолози, освободени до известна степен от държавно-политическия натиск на правителствата си от комунистическата епоха (1944–1992 г.), публикуваха резултатите от дългогодишните си проучвания на средновековните крепости във Вардарска Македония и Косово. Каква картина представят те?

Според скопския археолог Иван Микулчич и сръбския археолог Марко Попович, всички (около 600) късноантични крепости в Македония и в Косово са напуснати от ромейското им население в VI век. Очевидно под ударите на варварите то планомерно се е изтеглило на юг. Може би по заповед на византийските власти, дали си сметка, че не могат да отбраняват ефективно тези земи. Близо 200 години, според Микулчич, тези земи остават опразнени от население. В VIII век едновременно в тези крепости отново се появяват заселници. Материалните следи, оставени от тези заселници, които живеят в тях и в VIII, и IX век (керамика, оръжия, бижута), принадлежат според Микулчич и Попович на „протобългарската култура“. Впрочем Попович я нарича още „плисковско-преславска култура“.

Но в VIII век Дунавска България, разтърсена от тежка политическа криза, все още не притежава тези земи. Под ударите на император Константин V Копроним през втората половина на VIII век Дунавска България дори губи територии — това е спечелената от кан Тервел в 705 г. област Загора (Тракия от Тунджа до Черно море). Немислимо е точно тогава Дунавска България да е овладяла Поморавието, Косово и Вардарска Македония. А и Източна Албания — там пък са открити от иманяри две големи златни прабългарски съкровища, изнесени в чужбина.

Изводът от тази археологическа картина е ясен. Претърпяла неуспех в опита си да превземе Солун, България, основана от Кубер, при наследниците му е овладяла през VIII век териториите на Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Ангажирана в титаничен двубой с Дунавска България, Византия не е могла да се противопостави на експанзията на македонската България и очевидно се е стремяла да запази контрола само над земите по крайбрежието на Адриатика, Виа Милитарис (Белград—Ниш—София) и по пътя Солун—Сердика по долината на Струма.

Това гарантирало контрола на жизненоважната ос на европейските владения на Византия със столицата й и втория по значение град Солун с Централна Европа и Италия, смятани от Константинопол също за временно отнети територии на Римската империя. Задържането на балканските територии около тези две пътни артерии осуетявало и обединението на двете Българин в една държава.

А имало ли е такова желание у ръководителите на двете Българин в VIII век? Надписите около Мадарския конник свидетелстват, че те са били в постоянен контакт. Не особено широката полоса (около 250–300 км) византийски владения, които ги е разделяла, едва ли е била труднопреодолима преграда за малък отряд конници-куриери. Редица походи на крупни войскови съединения, изпращани от българските плисковски канове през VIII век в посока към Македония (последният е на кан Телериг — 767–777 г.) и които се тълкуваха като опит да се преселят славянски племена от Македония в Дунавска България, очевидно трябва да се смятат като опити да се обединят двете държави, и то със съгласието на кановете, управляващи Куберова България. В противен случай войските на Дунавска България щяха да срещнат като противник не само византийската, но и тяхната войска. Тези опити за съединение през VIII век претърпяват неуспех, но идеята остава.

Осъществява я кан Крум с характерната си решителност. За нещастие поне засега не знаем името на кана, управлявал тогава Куберова България, но един ден (да се надяваме) щастлива археологическа находка ще ни го поднесе. През 808 г. кан Крум за първи път, откакто съществува Дунавска България, не започва по традиционния начин война с Византия (с настъпление по Черноморския път в Източна Тракия), а с поход в долното течение на Струма, където разгромява крупна византийска армия и пленява сумата за заплатите й — 1100 литра злато. Какво търси впрочем крупна византийска армия в долното течение на Струма край град Серес? Това е на 400 км от границата на Дунавска България, прикрита от мощния гарнизон на Сердика (София). Единственият й възможен противник е другата България с център във Вардарска Македония. А византийският поход срещу нея очевидно е целял да предотврати общи, координирани предварително действия на армиите на двете Българин за съединение на двете държави. А че това е така, показват действията на кан Крум през следващата 809 г. Те отново са в нетрадиционна за българо-византийските войни посока и целят превземането на Сердика. Превземането й откъсва Нишка и Белградска област от връзка с територията на Византия и те също падат в български ръце, което означава съединение на двете Българин. Впрочем, превземайки София, българите от Дунавска България заемат и териториите на днешните Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска област, съединявайки се със съвременниците си и от източна посока.

Така приключва историята на втората българска държава на Балканите — с обединение с по-голямата и по-силна Дунавска България. Обединение, напълно доброволно, сякаш ръководителите на двете държави са споделяли доста по-модерния лозунг на българското общество — „Обединението прави силата“.

Божидар Димитров

Тагове: ; ; ; ; ; ;