Като че ли нямаше нищо по-сигурно в българската история от датата на образуването на днешната българска държава. Тя бе заявена още в трудовете на първите български медиевисти от научната школа през първите десетилетия на XX век, приета от комунистическата историческа наука и дори вкарана в герба на България по време на комунизма. А през 1981 г., след близо десетилетна подготовка, бе чествана 1300-годишнина от образуването на българската държава — единствената оцеляла от многобройните български държави. Впрочем, твърде е възможно в обозримо бъдеще българските държави да станат три, ако държавната доктрина на Македония и Татарстан (държави и нации, изградени на базата на фалшива и напълно изсмукана от пръстите история) се промени в посока на историческата истина. Окуражаващи сигнали в това отношение има — в Татарстан набира мощ движението Български национален конгрес, а десетки хиляди македонци всяка година подават молба за българско гражданство с мотива, че са българи.

Но да се върнем на датата на основаването на България, която за удобство ще наричаме по-нататък Дунавска. Защото, както ще видим, в VII век се появяват още две Българии — една на Волга и една във Вардарска Македония.

Годината 681-а като дата за основаване на България е посочена от проф. Васил Златарски в първия цялостен корпус по българска средновековна история. Наистина той пише 679 поради неправилно изчисление на византийските данни за годината на войната, в която кан Аспарух нахлува, завладява Мизия и сключва договор за мир с Византия, който потвърждава завоеванието му. Но учениците на Златарски бързо преизчислиха данните и определиха, че войната е в 680 г., а мирният договор — сключен в 681 г.

При всички случаи като правомерен критерий за раждането на една държава бе приет сключването на един мирен договор. И тук бе редно старите ни историци да се запитат: „Ако договорът е подписан примерно на 1 септември 681 г. в 12 часа на обед, коя е тази несъществуваща в 11:55 минути политическа сила, която е принудила не някой друг, а могъщата Източна Римска империя, просната на два континента, да седне на масата за преговори и да подпише доста унизителен мирен договор?“ Унизителен, да — по този договор империята губи не само една огромна антична провинция, но е принудена да плаща и годишен данък на България. Освен това империята губи долното течение на Дунав, винаги смятан от римските власти от император Марк Аврелий (275 г.) до Константин IV Погонат (680 г.) за „лимес“, т.е. крайна граница на империята на север, без което геополитически империята е в крайна опасност. Дунавският лимес е губен от много императори между III–VII век при нашествията на готи, хуни, авари, славяни, но контролът върху него е възстановяван, без да се жалят пари и военни усилия. Римската империя наистина смята, че ако труднопреодолимата широка река не й бъде граница, европейските й владения ще бъдат лесна плячка за варварските народи, които Източна Европа и Средна Азия щедро изсипват край границите й. Тук може би трябва да направя уговорката, че името Византия е измислено от историците. Името на държавата, с която средновековна България ще си има работа седем века от началото до края на съществуването си в 1453 г., е по официалната държавна доктрина — Римска империя. А поданиците й, независимо от етническия си произход, се наричат ромеи.

Любопитно е да видим какво си мислят съвременниците на събитията от 680–681 г. за датата на основаването на България — и българи, и ромеи. Българският възглед за основаването на държавата ни е изложен в летописното съчинение „Именник на българските канове“, създаден още в езическия период, някъде към края на VIII век. То започва естествено с легендарните канове Авитохол и Ирник, „живели“ по 300 и 150 години, и след някакъв наместник Безмер се стига до Курт (Кубрат). Оттам нататък за него и наследниците му вече се дават реални години на управление.

Забележимо е, че докато за легендарните Авитохол и Ирник се казва, че са „живели“ еди-колко си години, за Кубрат, Аспарух, Тервел и така нататък се пише „държа властта“ еди-колко си години. Българският летописец няма усещането, че при кан Аспарух се е основала нова държава. Той само съобщава, че кан Аспарух управлява „отвъд Дунава“, т.е. че тук е преместил столицата на държавата.

Следователно, за средновековните българи държавата ни е основана от кан Кубрат. Легендарните му предшественици са включени в летописа по простата причина, че всеки народ в миналото (а и сега) иска да изкара държавата си по-стара, отколкото е. Това внушава респект на чуждестранните партньори и патриотична гордост сред населението. Но, предполагам, че всеки средновековен българин се е ухилвал, като е четял колко са живели „основателите на държавата“, и вътрешно за себе си е приемал, че държавата му е основана от Кубрат. Всъщност и съставителят на „Именника“ с различията в термините („живял“ — за Авитохол и Ирник, и „държа властта“ — за всички останали канове) е подсказвал, че първата част на летописа е за външна употреба.

И тук е необходимо да отбележим, че първите ни историци, принадлежащи към т.нар. романтическа школа (Петър Богдан, написал своята „Българска история“ в 1667 г., и Отец Паисий, написал „История славянобългарска“ в 1762 г.), също не смятат, че в 680–681 г. се е случило образуване на българска държава. Петър Богдан смята много правилно, че тогава българите превземат Мизия, а отец Паисий дори не е чувал за Аспарух и той отсъства в разказа на „История славянобългарска“.

Да видим какво мислят по въпроса живелите най-близо до Аспаруховото време византийски хронисти. Най-пълно са представили събитията Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Странно, и те нямат усещането, че в 680–681 г. се е случило нещо друго, освен война между българи и ромеи, последвана от унизителен за Римската империя мирен договор. Но преди да разкажат тези факти, те започват да описват българите, формирането на държавата им от кан Кубрат, хазарския удар върху нея (без да казват, че българската държава е унищожена вследствие на този удар), наследяването на властта от Аспарух, военната му акция в 680 г., завладяването на Мизия, съюза му със седемте славянски племена в Мизия и северите, мирния договор с Византия. Иначе казано, византийците смятат за основател на българската държава Кубрат, смятат, че тя не е унищожена от хазарите и че съобразно средновековните закони кан Аспарух наследява законно властта в България от баща си (пряко, по генетична линия престолонаследие, т.е. стопроцентова легитимност на властта).

Иначе казано, съвременните на събитията византийски хронисти също смятат, че българската държава е основана от кан Кубрат и че при наследника му кан Аспарух те водят неуспешна война с България.

Всъщност от византийска страна най-ясно какво става в 680–681 г. е казал един баш съвременник на събитията, архиепископът на град Апамея. На Вселенския събор в 681 г., състоял се след разгрома на византийската армия в Онгъла и подписването на мирния договор, архиепископът, критикувайки императора, му крещи: „Предупреждавах ли ви миналата година да не започваме война с България!“

Читателят навярно ще се запита: „Изворната база, т.е. данните от средновековните хронисти, въз основа на които е написано всичко по-горе, са известни отдавна. Защо, ако не самият Златарски, то поне неговите ученици не изправиха това очевидно погрешно мнение за 681 г. като дата на основаването на българската държава?“

Защо учениците на Златарски не изправиха очевидната грешка на учителя си, не знам. Вероятно е сработила лоялността и уважението към учителя. Но знам защо не бе оправена по времето на комунизма — бе влязла в т.нар. „официална история“, т.е. набора от представи и концепции за българската история, одобрени от ЦК и Политбюро на БКП и, което е още по-лошо, влязла в герба на страната. А защо датата на основаването на държавата не бе променена след 1989 г. поне в учебниците по история, наистина не знам защо. Аз не пиша учебници. Слушам понякога от колеги, които пишат учебници: „Е, добре бе, прав си за датата. Но рецензентите няма да ми пуснат учебника. Е, все пак с този договор в 681 г. Византия ни е признала за държава, защо първият акт на признание от една велика сила да не бъде смятан за рождена дата на държавата ни.“

Е, най-малкото защото е обидно да смятам за своя рождена дата деня или годината, в която ме е признал моят най-голям враг — сега и в следващите седем столетия. Освен това колегите, с които разговарях, не бяха медиевисти и затова и читателите не биха могли да знаят една съществена подробност от византийския политически живот. Византия никога не е признавала държави. По простата причина, че византийската държавна доктрина почива на принципите на християнския универсализъм. Според тези принципи едно е Божието царство на небето и едно царство може да бъде неговата проекция на Земята. Иначе казано, византийската държавна доктрина определя само една държава за легитимна на планетата — Римската империя, и това, както писах по-горе, е официалното име на държавата. Всяка нова държава е нарушение на Божия порядък и Византия може да се съобрази с появата й (ако е военно по-силна или е много далече), но не и да я признае. Византия никога официално не е признала държавата България и дори приелият християнството цар Борис I е наричан от византийския император (негов кръстник) с унижаващата българското достойнство титла „архонт“ (водач, вожд), а не с титлата „кесар“ (цар). С тази титла е удостоен само кан Тервел, но в момент, в който император Юстиниан II си връща престола с помощта на българската армия и е в разбираемо еуфорично настроение, а освен това е и изцяло зависим от българския гарнизон в Константинопол. Три години по-късно, избил противниците си и укрепнал на трона, василевсът тръгва на война срещу България, което означава, че не признава нито държавата, нито кесарския (царския) ранг на Тервел.

Но какво са правили в миналото, а и днес, историци и публицисти, за да легитимират датата 681 г. като рождена дата на държавата?

Игнорирайки директните и индиректните данни в древните източници за друга, по-стара рождена дата на днешната българска държава, те създават един унижаващ ни мит, който за съжаление чрез учебници, книги и филми трайно е заседнал в масовото съзнание.

Според този мит, в 632 г. кан Кубрат създава българската държава със столица Фанагория на Кримския полуостров. Но тази държава е унищожена от хазарската държава след смъртта на кан Кубрат, някъде около 660 г. Петимата синове на Кубрат, чийто баща ги е заклел да не се делят, давайки им примера със снопа лозови пръчки, грабват по една част от племето и хукват с него по широкия свят. След 20-годишни митарства по евразийските степи ордата, или по-точно, чергарският катун на Аспарух, който се ориентира къде е, като разпитва заловени с ласо мотащи се по степите славяни, се добира до делтата на Дунав. Там Аспарух минава лично с 4–5 конници на юг от Дунава и се убеждава, че Мизия е много подходяща земя за основаване на държавата. Нищо че е част от държавната територия на най-силната държава в света и отгоре на всичко — населена с не особено приятелски настроени към българите славянски племена. С целия си катун, който включва жените, децата, кравите, овцете, кучетата и котките, Аспарух преплава Дунава и се настанява в едно землено дървено укрепление в блатата около делтата на Дунав. Срещу този катун тръгва императорът на Византия с цялата си армия, която по численост (60 000 бойци и офицери) е по-голяма от сбора на всички живи същества (броейки дори котките) в катуна на Аспарух. Но неизвестно защо тази елитна, обучена и отлично въоръжена армия, разполагаща с пехота, кавалерия, артилерия (обсадни машини) и дори флот, не само че не успява да победи нещастните чергари, но е и напълно разгромена от тях. Аспарух заел Мизия, застава на удобно място, вади меча си (апропо, българите са въоръжени в тази епоха със саби), забива го в земята и казва в зависимост от филма или книгата: „Тук ще бъде България“, „От днес България я има и ще пребъде во веки веков“; „Обявявам България за открита“. Не се смейте, и последната фраза чух наскоро в екранизацията на някакъв сценарий в една кабеларка.

Така настроеният мит цели оправдаването на датата 681 г. като рождена дата на държавата, унищожавайки държавата му и превръщайки българския народ в пет чергарски катуна, бродещи напред-назад по южноруските и южноукраинските степи.

Но дори и в този мит има неща, от които професионалните историци трябва да се срамуват. Така например разстоянието от Крим до делтата на Дунав. То е 500–600 километра и един народ, качен на коне и каруци, ще го измине за 20 дни, а не за 20 години.

Но още по-лошо е случилото се през 680 г. Срещу българите тръгва императорът с цялата си армия и флота. Византийската практика изключва императорът лично да възглавява цялата си армия за отблъскването на диво, малобройно чергарско племе, нарушило границите на империята. Такива племена катадневно се появяват по границите и императорът в такъв случай трябва да виси постоянно край Дунав с цялата си армия и флота. Сякаш няма други опасни противници — перси, араби, селджуки, франки — по другите си граници. А и много претенденти за трона в самия Константинопол. Срещу такива чергарски катуни императорът праща областния управител в нападнатата зона с подчинените му местни гарнизони и ако чергарското племе е по-големичко, на областния управител се изпраща подкрепление от 2–3 тагми (полкове) от Константинопол. Императорът не тръгва на война в такива случаи и защото победа над чергарско племе не носи престиж и слава.

Още по-показателен е и фактът, че в похода на императора към делтата на Дунав участва и флотът. Византийският флот в тази епоха брои средно 2000 кораба, твърде скъп е и изключително уязвим при морски бури. В 766 и 775 г. два византийски флота от по 2000 и 2600 кораба потъват съответно край Несебър и Поморие при летни бури. Затова скъпият флот се използва от Византия само в случай на крайна военна опасност за империята. Пропуснах да съобщя, че и издръжката на 60-хилядна армия струва много пари и такова скъпо сухопътно военно усилие Византия също си позволява само в случай на много сериозна военна заплаха. Заслужава да отбележа, че в историята на десетките войни, които водят България и Византия в периода VII–XIV век, само 3–4 пъти империята действа срещу България с цялата си армия и флот. Веднъж при император Юстиниан II в 705 г., при Константин Копроним в 765 и 776 г. и във войната срещу цар Симеон Велики в 917 г.

От всичко това става ясно едно — в 680 г. Константин IV Погонат, император на Римската империя (Византия), тръгва на война не с диво чергарско племе, свряло се между тръстиките в делтата на Дунав, а срещу държава. И то не срещу малка държава, чиято държавна територия са блатата край делтата на Дунав, а голяма и силна държава, разполагаща с армия, не по-малка от имперската, не по-малко добре обучена и въоръжена и поради това представляваща сериозна заплаха както за византийската армия, така и за териториалната цялост на империята.

Само при такива обстоятелства и дадености императорът може да оправдае пред доста чувствителното византийско общество, в което има и много противници, огромните разходи и опасности на тоталното военно усилие, което е предприел. Само в такъв случай може да има съветници, като архиепископ Константин Аламейски, който е съветвал да не се воюва с България, а да се задоволят исканията, които Аспарух е представил, преди да навлезе на юг от Дунав. Очевидно имало е дори хора, привърженици на императора, смятащи, че война с българите е опасна работа, която може да завърши с поражение.

И така, в 680 г. Византия воюва не с малобройно чергарско племе, а с държавата България, която при това е голяма и силна държава, способна да извади на бойното поле 50–60 000 добре обучени и въоръжени бойци и офицери.

Но къде е тази държава? Нали митът (и историците, и публицистите, стоящи зад него) унищожи България на Кубрат, раздели българския народ на пет малобройни части и натика Аспаруховата част в блатата край устието на Дунав. Между другото същите историци изчисляваха тази част от 10 000 до 20 000 души. Като се махнат жените, старците и децата (по 7–8 на семейство в тази епоха), излиза, че ако бяха прави, Аспарух е могъл да извади на бойното поле край Онгъла от 1000 до 7–8000 бойци. С толкова войници не се побеждава 60 000 армия. А дори и да се победи веднъж по щастливо стечение на обстоятелствата, Византия няма да се съгласи на мир, по силата на който губи огромна провинция, а ще мобилизира допълнителни собствени ресурси, ще плати на съседни на българите варварски племена да ги нападнат и в крайна сметка ще се справи с малобройния нападател. Такава е византийската практика в подобни случаи.

За да разберем какво наистина се е случило в 680–681 г., трябва да се върнем по-назад и, анализирайки наличните хроники и други документи, да установим реалната история на българите и техните държави в периода IV–VII век. И точно това ще направя в следващите редове.

В средата на IV век, както споменават редица древни хронисти, българите вече са се установили в планините на Кавказ и в равнините от северните му предгория до делтата на Дунав. Пак според византийските историци, те били разделени на две големи племенни групи — утигури и кутригури. Всъщност това са били две български държавни формации, защото на международната сцена те излизат разделени. В различни политически и военни съюзи те влизат понякога заедно, понякога отделно, понякога за съжаление воюват помежду си. Често съюзите им с хуни и авари не могат да се определят по витниеватите изрази на византийските историци и хронисти дали са на равноправна основа, или на основата на васалитет. Едно е сигурно — във втората половина на VI век държавите на кутригури и утигури са превзети от Западнотюркския хаганат и българите, заедно с териториите им, стават част от това държавно образувание.

Но Западнотюркският хаганат не би трябвало да се разбира като съвременна унитарна държава, а по-скоро като федерация. Той е разделен на осем области, всяка от които е с границите на покорените народи и управлявани от аристократи, произхождащи от покорения народ.

Ако се съди по „Именника на българските канове“, за управители на „българската област“ в Западнотюркския хаганат са определени хора от рода Дуло — вождове на българското племе оногондури. Защо са били пренебрегнати владетелските родове на утигурите и кутригурите, не е трудно да се досетим — те вероятно са оказали съпротива на тюрките и към тях тюркските хагани естествено не са имали никакво доверие. Имената на кутригури и утигури, както и на другите български племена, изчезват от хрониките. Покрай лошите неща, няколко десетилетия васалитет в Западнотюркския хаганат е довел до обединението на българите в един народ без племенни различия.

Неизвестно кога, но най-вероятно в година от първите десетилетия на VII век Кубрат, още дете, е бил изпратен във византийския двор. Едва ли като заложник, както пишат някои. Васалният управител на „българската област“ в Хаганата едва ли е имал право на собствени външнополитически инициативи, най-малкото да обявява война на Византия, че да му се искат заложници, за да не го прави. Наместникът на областта или е искал да укрие роднинското си момче (не е много здравословно в онази епоха да си невръстен престолонаследник), или е искал да получи добро образование, подготвяйки го за велики дела, между които (защо не) и спечелването на държавна независимост и суверенитет на българите.

Във Византия Кубрат заедно с малка свита български благородници стои около две десетилетия, а може и малко повече. Източници съобщават, че той живее и се възпитава в семейството на бъдещия император Ираклий. Свързват ги искрени приятелски отношения, които продължават и след като Ираклий се жени и става император. Кубрат става приятел и на съпругата на императора Мартина, и на децата му. След смъртта на Ираклий в 641 г. Кубрат, вече като кан на България, заплашил Византия с война, ако бъдат нарушени правата на Мартина и децата й.

Друга съществена подробност в краткия разказ за пребиваването на Кубрат във Византия е, че той и спътниците му приели християнството. Учените смятаха, че това е дипломатически ход на бъдещия български владетел и след завръщането си в българските земи той отново се върнал към вярата в Тангра. Но гробът на Кубрат, открит край Полтава в началото на XX век, показва, че той е погребан по християнски ритуал. Християнски кръстове са гравирани върху инсигниите на властта — меча, коланната тока, двата пръстена-печати. По негово време в епархийските списъци на Константинополската патриаршия се появява и „Епископията на оногондурите“. Няма съмнение, че Кубрат е останал християнин до края на живота си, без да налага със сила християнската вяра на сънародниците си. По убеждение или поради слагачество, няма съмнение, че значителен брой българи са приели още в първите години на управлението му християнството, след като Константинополската патриаршия е преценила, че е необходимо да се формира нов църковен окръг — Епископията на оногондурите. В случая е важно едно — основателят на България и членовете на семейството му са били християни. Сигурни данни, както ще видим по-нататък, има за внука му кан Тервел, което означава, че кан Аспарух също е бил християнин. Но темата за ранното българско християнство ще я разгледаме по-нататък.

Съвременните белетристи, художници, сценаристи и режисьори на филми, които ни представят кан Кубрат като суров степен вожд, облечен в дрехи от грубо обработена овча кожа и с дълги сплъстени коси (има вариант и с обръсната глава), в които Кубрат си бърше ръцете, след като току-що е изял потънал в лой овчи бут, трябва да знаят, че този български кан е най-образованият и изтънчен в обноските, а и с външния си вид, българин през цялото Средновековие. Вярно, и Симеон Велики е учил в Магнаурската школа, а и царете Калоян и Светослав Тертер са прекарали по някоя и друга година като „гости“ (разбирай знатни заложници) във византийския двор. Но там те са попаднали вече зрели мъже, докато Кубрат — в прословутите „първи седем години“, и се е обучавал до зряла възраст в течение на близо четвърт век. И не само на дворцовия церемониал. В Константинопол живеещият в семейството на императора Кубрат е могъл да наблюдава как функционира перфектно организираната държавна машина на многонационалната империя. Курсът по „държавно строителство“ (казвам го както на шега, така и наистина) несъмнено е подтикнал Кубрат да организира в държава българите, попаднали под властта на Западнотюркския хаганат.

В 632 г. Кубрат напуска Константинопол, завръща се в „българската част“ на Хаганата, вдига въстание срещу хагана, нанася му военно поражение и на практика обявява независима българска държава. Тази държава византийските хронисти наричат „Стара Велика България“.

Българската историческа наука (а и чуждестранната) разглежда тази акция като едностранно действие на Кубрат и българския аристократичен елит в тази епоха. Но така ли е в действителност?

Известно е, че чужди аристократи, попаднали в Константинопол, имат статута едновременно на знатни гости и на заложници. Нито един от тях не може да напусне Константинопол, ако византийският император не желае, тъй като те са чудесно средство за намеса във вътрешните работи на съседни, а и по-далечни държавни формации. Чрез тях могат да се предизвикат династически междуособици, да се поставят на трона верни на Византия хора и т.н. Наивно е да смятаме, че Кубрат е напуснал приятеля си Ираклий ей така, защото му скимнало да си прави държава.

В първите десетилетия на VII век, а и от няколко века преди това, Византия има два опасни противника. На юг това са персите, разгромени след епични десетилетни битки именно от император Ираклий, но веднага заместени от арабите, които започват успешна инвазия срещу византийските владения в Близкия изток и Анадола. На север това са всевъзможните степни варвари (готи, хуни, авари, славяни, българи, тюрки), които от III до VII век редовно пресичат дунавската граница на империята и грабят и рушат европейските владения на Византия. Възползвайки се именно от ангажираността на Ираклий срещу перси и араби, в първите десетилетия на VII век славянски племена заселват почти целия Балкански полуостров, включително и Пелопонес, прогонвайки и избивайки местното ромейско население. Славяните не организират своя държава и продължават да живеят организирани в племена начело с племенен вожд, които византийците наричат „славинии“. Тези многобройни „славинии“ са практически независими княжества с територията на един днешен български окръг, макар че формално признават върховната власт на императора. Византийската власт над Балканите е формална и се крепи на гарнизоните в някои непревзети големи градове-крепости (Сердика, Филипопол, Дръстър, Варна, Несебър, Созопол, Видин, Солун). Но славяните често се съюзяват, за да предприемат обсада на тези градове. Само Солун е атакуван за стотина години пет пъти. Все пак Константинопол се надява чрез една изпитана от векове тактика да направи от славяните с течение на времето верноподани ромеи. Тази тактика включва християнизацията на заселилите се славяни, привличане на князете им в аристокрацията и висшата администрация на империята и т.н. Тази тактика е имала пълен успех при други варварски заселвания на юг от Дунав в предходните векове и Константинопол не е виждал причини да не сработи и сега. И е бил прав, по този начин е била асимилирана голяма част от славяните, заселили се в днешна Гърция, Южна Македония и Южна Тракия.

Далече по-опасен за Византия е бил Западнотюркският хаганат. Хаганите на тази огромна държава са били антивизантийски настроени. Те превземат и ликвидират византийските градове в Кримския полуостров. При очертаващия се тежък и продължителен сблъсък с арабите (той наистина ще продължи няколко столетия) Византия си е дала сметка, че трудно ще воюва на два фронта в Азия и Европа, и несъмнено е искала да се обезопаси от нападения от север. А нищо по-лесно от това, ако на северната й граница се появи вместо враждебният Западнотюркски хаганат една приятелска и съюзна държава. За тази цел според Константинопол е имало и подходящ народ, българският, който е търсил независимост и подходящ водач на държавата (възпитания и обучен във Византия Кубрат, който бил не само християнин, но и искрен личен приятел на императора и семейството му).

Така че със създаването на българската държава в 632 г. е бил осъществен двустранен (на българския народ и на Византия) проект. В историята рядко се случва, но все пак се случва интересите на две страни да съвпадат в определен проект.

Следващият и може би най-важен с оглед на опровержението на мита въпрос е проблемът с границите на Кубратова България.

Всички български учени, въпреки неясните съобщения на византийските хронисти, чертаят граници на изток до Волга, на север до Донец, на юг до предгорията на Кавказ, но на запад само до Днепър. Тази западна граница на България при Кубрат е крайно необходима за поддържането на мита. Иначе как ще се защитава тезата за пълното унищожение на Кубратова България и къде ще скита Аспарух с хората. Между другото от Днепър до Дунавската делта е само 200 км и много бавно трябва да е пристъпял Аспарух, за да измине това разстояние за 20 години.

Както вече установих, създаването на България от Кубрат в 632 г. е станало съгласно двустранен проект, чиято главна цел е да се създаде чрез държавата ни заслон за Византия от север. Още в 635 г., според византийските хронисти, веднага след разгрома на тюркската армия, Византия и България сключват съюзен договор. Опирайки се на този договор, византийците си възвръщат града и пристанището Херсон, а българите завладяват целия Крим и установяват в крайбрежния град Фанагория столицата на държавата. Изборът на Фанагория за столица също не е случаен. По море разстоянието до Константинопол е само 48 часа и Кубрат е могъл сравнително бързо за онези времена да координира действия с византийския император.

Но за да изпълни функцията си на заслон за Византия от нападения от север, граница на Днепър очевидно не върши работа. Върши работа граница по долното течение на Дунав — поне от Железни врата до делтата на Дунав.

Кой владее териториите на север от Дунав по линията от Железни врата до Делтата? Византия, както е добре известно, изгражда граничната си отбрана на южния бряг на Дунав. Аварският хаганат, чиято територия е в днешните равнини на Унгария, има за източна граница билото на планинската верига на Карпатите. Излиза, че територията на днешно Влашко, на Молдова и южната част на деснобрежна Украйна е ничия земя. Славянското й население от предхождащите векове между 600–630 г. се е прехвърлило вече на юг от Дунава и се е пръснало от Мизия до Пелопонес и от Причерноморска Тракия до Босна, че и по на запад. И да са останали славяни във Влашко и в Молдова, те вероятно са били твърде малобройни и неорганизирани. Не съществуват следователно политически и военни пречки кан Кубрат да заеме (даже от Византия идва и стимул) Влашко, Молдова и южната част на деснобрежна Украйна. Демографски ресурс за това българският народ по негово време има. Хазарският хаган Йосиф пише, че българите са по-многобройни от песъчинките на плажовете край морския бряг.

Дали данните на археологията потвърждават горната теза? Румънските археолози, копаещи селища и некрополи от този период, публикувайки материалите (грънци, накити, оръжие), твърдят, че те принадлежат на неизвестен народ, наричайки културата му съобразно практиката в световната наука при такива случаи „култура Дриду“ по името на първото разкопано селище на всяка култура с неизвестен етнически носител. При частни разговори по време на конгреси и симпозиуми румънските колеги се хилят: „Каква култура Дриду, това са прабългари. Но нали разбирате…“ Действително и грънците, и накитите, и оръжието, и коланните токи, и руническите знаци по камъните са си същите, каквито намират българските археолози в Плиска и в цяла Североизточна България в селища и некрополи след 681 г. Това е най-сигурното доказателство, че около 635 година, когато окончателно се справя със Западнотюркския хаганат, Кубрат заема и цялата територия на север от долното течение на Дунав, т.е. днешното Влашко, Молдова и Украйна на запад от Днепър. Само тогава е бил възможен съюзният договор с Византия и сключеният малко по-късно договор за търговия. Как бихме могли да помогнем на Византия, а и да търгуваме с нея, ако нямаме обща, и то дълга граница. Създателите на мита, с който се занимаваме, не са усетили дори, че си противоречат. Когато пишат за границите на Аспарухова България в 681 г., те казват: билото на Стара планина, на изток Черно море и Днепър, на север билото на Карпатите. Границата на Карпатите е вярна, но кога Аспарух е превзел тези територии? Нали катунът му в 680 г. се е сврял в блатата край делтата на Дунав и в 681 г. целият се е прехвърлил на южния бряг на реката, за да воюва с византийците и за да усвоява Мизия. Кога този малоброен катун е намерил време в тази тежка война да отдели контингенти да завладяват Влашко, Молдова, че и Южна Украйна?

Нека не се заблуждаваме. Държавата, основана от Кубрат, неслучайно е наречена, и то от враждебно настроени византийски хронисти — Велика България. Границите й наистина достигат на юг до Кавказ, на изток до Волга, а на запад не до Днепър, а до Карпатите.

При тези обстоятелства е ясно какво се е случило при войната с хазарите. Идващите от съвременен Дагестан хазарски войски не унищожават българската държава, а я разсичат на две. Хазарите завладяват само териториите в южната част на страната. Областите в Поволжието губят пряка териториална връзка със западната част на държавата и заживяват самостоятелен държавен живот под името България. На рубежа на река Днепър кан Кубрат успява да нанесе поражение на хазарите и да спре инвазията им. Той не е погребан във Фанагория (превзета от хазарите), както ви показваха във филма „Хан Аспарух“, а край Полтава, където се е оттеглил под хазарския натиск. Но пищното му погребение показва, че той е починал в спокойна обстановка след победно сражение, обезсилило завинаги хазарите. За контранастъпление обаче и възвръщане на загубените територии и българите не са имали сили. Днепър наистина е станал граница, но източна, на българската държава, обхващаща западните области до хазарската война, управлявана все още от Кубрат, а след смъртта му — от престолонаследника Аспарух.

Тази държава също не е малка. Тя е обхващала по-голямата част от днешна Румъния, цялата днешна Молдова и Украйна поне до Полтава. Обитавана е била от многобройно българско население (припомням думите на хазарския хаган Йосиф), разполагала е с отлично уредена администрация и — което е най-важно в онези времена — прекрасна боеспособна армия от 50–60 000 конни бойци. Тази държава наистина до 680 г. е била заслон за Византия от север, но е могла да бъде и страшна заплаха за всяка друга държава, включително и Византия. Ето защо в 680 г. нахлуването на българите на юг от Дунава и ясно демонстрираното им намерение да присъединят към държавата си Мизия кара император Константин IV Погонат да вдигне и да изпрати на бойното поле цялата си армия и флот и лично да ги възглави.

Разбира се, остава малко встрани от темата въпросът, защо кан Аспарух е решил да наруши 48-годишните мирни дружески и съюзни отношения с Византия. Византийските хронисти не пишат нищо по въпроса и дори това е доказателство за вина, т.е. в един момент вече при управлението на българската държава от Аспарух Византия да е отказала да изпълнява свои ангажименти по съюзния договор. Какви са били византийските задължения по договора, не знаем. Обстоятелството, че кан Аспарух премества столицата на България в новозавладяната област, ме кара да мисля, че инициативата може и да е българска. Въпреки огромната територия на България между 665–680 г., кан Аспарух и управляващият аристократичен елит си е давал ясна сметка, че това е територия, лежаща на т.нар. „Път на народите, идващи от Азия“, и държавата ще бъде периодично атакувана от тези народи, с чиито полудиви вождове трудно могат да се постигнат трайни споразумения и да се разчита на лоялност и коректност при изпълнението им. Освен това територията на държавата след хазарската война е била съставена само от равнини, трудно отбраняеми от степни конни народи, дори със силната българска армия. В равнините няма освен това камък за строеж на градове и крепости, липсва желязна руда за добив на метал за оръжие и земеделски сечива, липсват и гори. „Остатъчна“ България въпреки огромната си територия и население, навярно, е била сметната за неперспективно място за живот и прогресивно развитие. Затова, изглежда, Аспарух е решил да завладее Мизия, като изостави поне крайните северни територии (деснобрежна Украйна), и да прехвърли населението й в новозавладяната област. С граници билата на Карпатите и Стара планина (съединяващи се в района на Железни врата и труднопреодолимия Днепър) кан Аспарух е решавал геополитическия проблем на българския народ за векове напред. В тази територия на държавата вече е имало всичко необходимо. И естествени крепости, като граничните планини Карпати и Балкана (които дават и камък за строежи на градове, и крепости, и дървен материал, и руди за метал), и плодородни равнини за земеделие и скотовъдство. Неудобството да имаш за вечен враг Византия не е било чак толкова голямо. Първо, кан Аспарух е знаел, че огромна част от военния й ресурс е зает във войни със сериозни противници на юг (перси и араби), и второ — с Византия, като добре уредена държава, друга добре уредена и цивилизована държава, като България, винаги е могла да се споразумее, разчитайки на лоялно и коректно изпълнение на договорите. Един друг малък мит в представите ни за отношенията с Византия е, че те са низ от безконечни войни. В преобладаващата част от времето на съществуването на Средновековна България страната ни е в мир с южната си съседка. В мир минават годините от 681 до 708 г., от 708 до 760 г., от 792 до 807 г., от 814 до 837 г., от 852 до 894 г., от 927 до 971 г. и т.н. А и военните действия, особено след приемането на християнството, първо, траят 20–30 дни и се изразяват в поход на цели армии на двете страни една срещу друга, търсещи генерално сражение, при което победителят получава Тракия по незабавен мирен договор. А и войните се хуманизират, тъй като християнската религия забранява да се вземат или убиват пленници, да се избива мирно население и да се рушат селищата му. Действията на Василий Българоубиец и Калоян Ромеоубиец са по-скоро изключение, отколкото правило.

В постигането на прекрасна от гледна точка на геополитиката територия за държавата България се състои огромната историческа заслуга на кан Аспарух. Но не и в създаването на държавата България в 681 г. Това е заслуга на кан Кубрат, свършил това велико дело в 632 г. от Христа.

Божидар Димитров

Тагове: ; ;