Едни хора задоволяват определена страст (най-често сексуална, но не само), като скрито наблюдават интимния живот на другите. Наричат ги воайори.

Тези хора, воайорите, имат навика да надникват през ключалката на съседния апартамент, да наблюдават с бинокъл ставащото в отсрещния апартамент, да предприемат редица други опити за скрито проникване в частния живот на хората. Да открие някоя дълбоко поддържана лична тайна е за воайора висша наслада.

Воайорите ги има и в политиката. Един от тях без съмнение е «политологът» Антон Тодоров. Това човече с мустаци «ала Хитлер» се рови из всички потайни кътчета на нашия политически живот с мръсния копнеж да открие компрометиращи обстоятелства за някого. Когато не ги намери, без да се смущава, си ги измисля. Така преди години в голяма статия обяви, че Константин Теллалов и аз като членове на Комитета по правата на човека  сме били

остриетата на Държавна сигурност и на Тодор Живков

Ласкателно е да си мисля, че съм могъл да бъда острие на ДС и Тодор Живков, но не съм бил. С Държавна сигурност преди Десети ноември не съм имал никакъв контакт, а след Десети контакт имах само веднъж — когато в докладна записка до надлежен орган на ДС изложих своето разбиране, че обществените организации, макар и да не са регистрирани в съда, са законни, щом са законни целите, които преследват, и са законни средствата, с които се преследват тези цели. Записката, подписана със собственото ми име (а не с псевдоним), бе в защита на Русенския комитет и други обществени организации, възникнали в навечерието на Десети ноември и обявявани за незаконни, защото не били регистрирани в съда. На Тодор Живков преди Десети ноември съм писал две писма, с които съм търсил защита срещу издевателствата, на които бях подложен от всесилния в ония години Ярослав Радев.

Антон Тодоров е частен воайор. Той работи със свои средства и за своя слава. Но има и служебни воайори. Те са предимно в парламента, където използват предоставените от тази институция възможности за проникване в миналия живот на известни публични личности. Те са жадни да научат тайните на хора, издигнали се в обществената йерархия. Приеха закон, който им позволи да публикуват имената на обществено известни лица, били някога в услуга на Държавна сигурност и военното разузнаване. И какво последва от това, питам, освен че воайорите изпитаха своята нечиста воайорска наслада? Сътрудниците на ДС, които след Десети ноември се поставиха в услуга на «демократите», нямаха никакви неприятности. Напротив.

Най-активните агенти на ДС получиха най-високи служебни признания

Желю Желев, който уж се гнусеше от сътрудниците на ДС, назначи прононсирания агент на ДС Георги Марков (Николай) за член на Конституционния съд. Петко Бочаров, човекът може би с най-дълъг «трудов стаж» в ДС, бе обрадван с онова медийно внимание, което може да се окаже само на най-изтъкнат борец срещу тоталитарната власт. Стоян Сталев (Маринов), синът на проф. Живко Сталев, бе изпратен посланик в Германската федерална република. Божидар Димитров (Кардам,  Тервел, Телериг) стана министър без портфейл в правителството на Бойко Борисов. Тодор Колев (Петров) бе депутат във ВНС, а след това и съветник в посолството ни в Канада. Богдан Богданов (Николов) освен високите университетски длъжности зае и длъжността посланик на Република България в Гърция. Венцеслав Димитров (Попов) неколкократно бе избиран в Народното събрание, където бурно проявяваше своя антикомунизъм. Иво Инджев, довчера храненик в буквалния смисъл на ДС, днес отново в буквалния смисъл е храненик на чужди разузнавателни системи. Не на разправа, а на щастлива съдба се радват и много други сътрудници на ДС, преминали на антикомунистически позиции, като например Георги Фотев, Георги Данаилов, Владимир Береану, Кеворк Кеворкян, Лютви Местан и още много други като тях.
Нямам нищо против тези хора. Те, както и всички останали, търсят своето място във възникналата нова обществена обстановка. Непоносими са ми само онези от тях, които

имат дързостта да искат да бъдат наши морални ментори

Това е повече от противно.
Вчерашният доносник днес си позволява наглостта да чете лекции по политическа нравственост! Жертвайте няколко минути от времето си и се заслушайте в някое от предаванията на Георги Коритаров, за да разберете какво имам предвид. По-рано този човек го съжалявах, но с едно нелошо чувство. Насилили са го и той се е съгласил да доносничи. Но днес го съжалявам с чувството на омерзение. След като, така или иначе, вчера си бил съгласен да бъдеш подлец, днес, драги, нямаш право да се държиш като извисен над нас нравствен проповедник. Иди в гората и се отдай на пост и молитви с надеждата бог ти прости греховете, а не използвай телевизионната трибуна, за да повдигаш на степен своята низост. Същото чувство изпитвах към Петко Бочаров. То е дори по-противно от чувството ми към Коритаров. В изживяваната от Бочаров радост, че може безнаказано да се гаври с нас, проявявайки цялото свое безсрамие, се криеше определена нравствена перверзия.
Воайорската наслада и днес е търсена във

възможностите на парламента

Двама депутати, Петър Славов и Методи Андреев, са внесли законопроект, който предвижда да се издирват бившите служители на ДС и РУ, без последните да бъдат уведомявани. Това е, както се казва,  положението — мършоядците искат мърша.

Какво разложено съзнание трябва наистина да има човек, за да иска да знае кой какъв е бил преди повече от четвърт век, когато днес хубавият ни народ загива (чезне) в буквалния смисъл! Всеки ден хиляди напускат България, а тия, които остават, не искат да създават семейства и да раждат деца, просто защото нямат необходимата за това финансова възможност. За да се запази сегашният брой българи, всяко българско семейство трябва да има поне три деца, а днес дори едно дете трудно се отглежда. Повече от 1300 години оцелявахме, а едва ли ще оцелеем в следващите сто. Но това очевидно не вълнува воайорите.

Чезне народът ни, но чезне и държавата ни. Строго взето, ние вече нямаме държава. Това, което имаме, е някакво акционерно дружество, организирано от тъмни по произход бизнесмени с цел лична печалба. За да прикрие истинската си същност, дружеството е приело външните белези на държава, но не е държава, доколкото държавата е организация с грижа за цялото общество. Държавата, освен това, за да е държава, трябва да е суверенна. България не е суверенна държава. Тя е протекторат на някои западни държави и преди всичко на САЩ. Кой може да уважава такова държавоподобно образувание? Имахме един сигурен приятел — Русия, но сега и тя се отвърна от нас.

Все още има хора, предполагам, които си спомнят култовата фраза, произнесена някога от Нейчо Неев, вицепремиер в правителството на Любен Беров: «Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер!»

Днес с много повече основание можем да кажем: «Егати държавата, щом неин президент е този смешен човек Росен Плевнелиев, щом неин премиер е този прост (както сам той се определи) човек Бойко Борисов, щом нейни министри са такива, излезли извън времето и пространството, особи като  Ненчев и Москов, щом нейни законодатели са такива жалки воайори като Петър Славов и Методи Андреев.» Трябва най-после да стане ясно:

тази «държава» е гробокопач на народа ни

Знаят негодниците как да действат. За да се ликвидира една държава, трябва най-напред да се ликвидира нейната система от органи за вътрешна и външна сигурност (ДС и РУ). Щурмовите отряди на СДС и ГЕРБ успяха да унищожат системата ни за сигурност и сега вече сме оставени на «доизживяване».

Загиваме, но все още не сме загинали и това ни дава определен шанс. Трябва преди всичко да изхвърлим целия този социален боклук, който се представя за държава, и да изберем в една истинска държава хора, които с поглед напред ще предприемат всички мерки за спасението на българската нация — чудесно цвете в букета от красиви цветя, какъвто букет представлява човечеството.
Ще я има ли България се решава днес, а не утре. Утре ще бъде късно.

Проф. Велко Вълканов

Тагове: ; ; ; ; ; ; ;